Луис Бромфийлд
Пътят към славата (4)

4

Бащата на Мей Сетън минаваше, според общите разбирания, за богат човек. Не беше толкова богат, колкото семейство Харисън, което беше собственик на тъкачниците, или като Джули Шейн, лелята на Еленината майка, важната и надменна дама, която живееше в замъка Шейн, мрачен дом от старото време, издигащ се самотно над малка височина сред шумния и пълзящ нагоре фабричен квартал. Някои казваха, че Харви Сетън е по-богат от Джулия Шейн, но това не можеше да се провери. Богатството на Сетън беше явно за всички. А богатството на Джулия Шейн, като се изключи притежаваната от нея земя, беше скрито в подземията на парижки, нюйоркски, питсбъргски и чикагски банки. Никой не можеше да го измери; и животът на старата жена не даваше никакво указание в това отношение. Беше време, когато замъкът Шейн беше най-прочутият дом в града, та дори и в щата. Всички видни гости — държавници, артисти, музиканти, както и един-двама председатели на републиката — отсядаха там, но от години вече, откакто Лили беше отишла да живее в Париж, прочутата гостна, блестяща от кристал и сребро, украсена с килими и картини, беше затворена и покрита с калъфи. Джулия Шейн живееше с неомъжената си дъщеря Ирина само в три стаи на големия дом, под непрестанния порой от саждите на фабричните пещи. Затова хората от града предполагаха, че състоянието й трябва да се е намалило неизвестно как. Само старицата си знаеше, че би могла да купи целия Харви Сетън, да хвърли цялата му корсетна фабрика в Атлантическия океан и да не почувства, че е извадила пари от касата си. Тя живееше от лихвите си. И градът изобщо не съществуваше за нея.

А тия неща имаха голямо значение за живота на града. Хората не се отегчаваха да ги разискват постоянно. По тях именно се преценяваха гражданите. Парите бяха най-доброто мерило в един град, изникнал само преди един век сред пустинята, защото повечето хора уважават най-дълбоко именно богатия собственик.

Успехът на Харви Сетън също не беше особено интересен. Той приличаше твърде много на успеха на всеки фабрикант от Средния запад. Интересно бе само това, което произвеждаше, както и нравът му. Той беше роден и израснал при условия, които хората наричат оскъдица. На двадесет и една години беше отишъл в аптекарското училище и след завършването му бе постъпил на служба в една градска аптека. Цели осем години работеше и пестеше. Беше методист и посещаваше редовно черквата, като презираше картоиграчеството и театъра, смятайки ги за дяволски изобретения. Нищо особено дотук. Необикновеното започва оттук нататък.

Един ден той бе научил, че Самуел Бар, брат на Джулия Шейн и на бащата на мисис Толивър, е измислил някаква комбинация от каучук и стомана, която можела да замести отлично банелите от китова кост. А трябва да се знае, че Самуел Бар постоянно измисляше по нещо. Той бе измислил един портфейл, едно махало и се бе занимавал дори с идеята за вечното движение. Той бе измислил една машина, която бе пуснал в движение в една нива от имението на зетя си, защото смяташе, че щом бъде пусната в движение, тя ще се върти по инерция, докато се разруши от собствената си скорост; затова трябваше да бъде поставена на открито, та да не нарани никого при пръсването си. И застана да чака зад едно дърво, заедно със зет си, полковник Джон Шейн, как машината ще хвръкне във въздуха. Машината беше пълна несполука.

Тя стои и до днес сред една нива, обработвана от уседнали цигани. Понеже е много тежка и не може да бъде преместена, тя стои там като огромна скала сред люлеещите се житни класове, единствен паметник на самуелбаровия изобретателен гений. Но останалите изобретения — портфейлът, махалото и синтетичната китова кост — останаха. Претърпявайки малки изменения, те вливат пари в стотина градове чрез огромни областни складове; подкрепят уморените гърбове на милиони изтощени домакини и прибират отпуснатите форми на много по-голям брой дебели жени. Но Самуел Бар не бе забогатял от това. Други забогатяха и откраднаха славата му. Защото той се занимаваше само с вечно движещата се машина, която беше за него като зеница на окото му, върховно творческо постижение на неговия дух. И понеже никой не се нуждаеше от нея, никой не му я открадна. Тя остана като единственото притежание на неговия доверчив дух. Времето я разяждаше бавно. Хората се спираха понякога край шосето и навлизаха в нивата, за да погледат странната, огромна машина. „Сембаровата вечно движеща се машина“ съществуваше като единствен паметник на името му.

Самуел Бар има значение за нашия разказ, защото той е основател на Харвисетъновото богатство и защото машината му е величественият символ на заразата, която засяга целия му род. Този род се смяташе в града за енергично семейство с фантастични видения и рискови почини, залагащо направо големи пари. Странно рядка и нещастна зараза, която можеше все пак да даде понякога неочакван гений — някой артист, философ или изобретател. Тази зараза съществуваше във всички членове на рода. Сестра му Джулия бе рискувала десетина пъти цялото си богатство и го бе увеличила десеторно, защото бе печелила винаги. Племенницата му Хети Толивър обмисляше постоянно големи предприятия, които да обогатят съпруга й. И тя бе рискувала десетина пъти състоянието си; загубвайки, бе видяла богатството си да се превръща в купчина дългове. У праплеменницата му Елен Толивър заразата беше още по-ярка, при все че малцина я подозираха. Тя беше хитра като старата Джулия Шейн и не говореше никому за намеренията и работите си.

* * *

Когато двадесет и девет годишният Харви Сетън, бледен и честолюбив, но много хладнокръвен младеж, дочу за изобретението на Самуел Бар, той реши да си го присвои. И сполучи, по не напълно почтен начин, с цената на сто и петдесет долара. След това си потърси съдружник и основа в квартала на фабриките, под самите прозорци на замъка Шейн, своята фабрика за корсети „Юнона“.

За да бъдем справедливи към Харви Сетън, трябва да признаем, че той се бори доста време със съвестта си. Той не беше лош човек. Вината му беше само в прекалената любов към парите, като отвлечено понятие, за самите тях, а не за другите земни блага, които може да си достави чрез тях. Той изпитваше известни угризения за постъпките си към Самуел Бар, но те бяха нищо в сравнение с угризенията, които понасяше от естеството на предприятието си… Един методист, който е същевременно фабрикант на корсети, може да изглежда съчетание на противоречия и несъвместими понятия; но Харви Сетън — може би, затова че беше наистина необикновено съобразителен — успя да ги обедини. Той продължаваше да пее в църковния хор, а с лявата си ръка фабрикуваше корсети. Той знаеше, без съмнение, че някои от най-благочестивите методистки сестри носят корсети под дрехите си. Ако биха били принудени да ги носят отвън, корсетната индустрия би пострадала може би. Но при настоящото преуспяваше. Корсетите му се прочуха в далечни страни, поради трайността и качеството си да намаляват обема на дамите. Корсетите „Юнона“ започнаха да се носят от най-видните дами в Ню Йорк и Лондон, от домакините в Средния запад, от манекенките в Париж и Брюксел, от дебелите професорски съпруги в Германия. Възприети бяха най-после от жълтокожите дами в Полинезия и черните дами от публичните домове в Мозамбик. Харви Сетън отвори клон от фабриката си в Сен Дени, в околностите на Париж. По този начин идваше по-близо до континенталните си пазари.

Между това животът на Харви Сетън протичаше по тясната пътечка от и към корсетната фабрика, и той се ожени най-после за една от най-пълничките методистки сестри, която му подари, след тригодишно колебание, една дъщеря, кръстена Мей. Последва пауза от десет години, приключена с появата на едно слабо, малокръвно момченце. Това бяха събитията в живота на Харви Сетън. Нищо повече и нищо по-малко. Това именно слабо и болнаво момченце, преждевременно развито и малко злобно, донесе бележката до вратата на Елен, въпреки поройния есенен дъжд, като изигра с това своята незначителна, анемична роля в драмата на нейния живот.

А Мей и Елен бяха приятелки, поне дотолкова, доколкото беше възможно някоя девойка да е приятелка на същество като Елен. Мей чисто и просто я боготвореше. Тя се възхищаваше от правата й, стройна фигура, толкова различна от собствените й неясно очертани форми, възхищаваше се от прекрасните й тъмни коси. Завиждаше на изкуството, с което свиреше на пиано. Думите и разбиранията на Елен бяха евангелие за Мей. В това нямаше нищо чудно. То беше обожанието на едно слабо и добродушно същество към друго по-силно и волево. Мей беше хубавичка, пълничка блондинка. Тя се смееше повечко, отколкото трябваше, и не пренебрегваше обществото на младежите в града. Елен не правеше нито едното, нито другото. В действителност тя мразеше младежите с някаква дива ненавист, като че би било прекалено самомнение от тяхна страна да си въобразят и за миг дори, че биха могли да й направят впечатление. Тя оставяше Мей да я боготвори, защото й се струваше, че не може да попречи на това; но това обожание й досаждаше понякога толкова много, че изпитваше желание да удари глупавото русокосо девойче, да го огорчи, да го премахне, както би могла да смаже някой глупав беззащитен червей. Мразеше я, защото Мей обладаваше това, което би улеснило собствения й жизнен път. Но гордостта й я въздържаше от подобни постъпки. Тя се усмихваше на Мей със студената си, унесена усмивка и й позволяваше да продължава обожанието си.