Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

35

Когато Фергус дойде в началото на септември да живее при сестра си в малкото жилище на върха на „Ръцете на Вавилон“, напрежението, умората, самата горещина като че се разсеяха за миг. Той беше новост, разбира се. В живота, изпълнен с еднообразие и скука чрез дългата рутина на дребнавите всекидневни грижи, в монотонността, която и енергията на Елен дори не можеше да разсее, появата на брата внесе известна възбуда. Седемнадесетгодишният Фергус приличаше на баща си, но само външно, защото у него имаше много повече дързост и жизненост, отколкото у Чарлс Толивър. Висок, с широки рамене и сини очи, които поглеждаха изпод чувствено спуснатите клепачи, той имаше същия чар, с който Чарлс Толивър бе покорил на младини буйната Хети Бар. У сина се долавяше следа от същото качество, което хората смятаха в глупостта си за слабост и което не беше никаква слабост. Момчето беше още малко, за да разбере това; бащата, отдавна минал зряла възраст, знаеше, че това качество е ценен дар, който го закриля от дребнавостта на глупавия свят. Това качество беше една обезоръжаваща търпимост и искреност, която правеше от него приятел на всеки човек, просяк или княз, когото срещаше. Бащата и синът се чувстваха у дома си по целия свят; биха намерили приятел между японците, както между земеделците в собствения си щат. Това качество надхвърляше всички семейни, народностни и расови ограничения; то беше чисто и просто дружелюбност. И те обичаха посвоему живота, също така пламенно, както го обичаха Елен и Хети Толивър; разликата беше само в обстоятелството, че тяхната радост беше топло, лъчезарно, дълбоко вълнение без показност и външен плам.

* * *

Първата жертва на тоя чар бе Кларънс; защото Фергус пристигна, когато зет му беше сам в жилището, легнал в едно от зелените легла. Той се втурна в стаята с няколко вързопа багаж, приготвени грижливо и саморъчно от Хети, и отиде ненадейно до Кларънс, заспал под одеялото с полуотворена уста. Кларънс не беше прекрасна гледка. В това положение Фергус не го помнеше ясно, защото го бе виждал само два пъти, и то твърде отдавна, по времето, когато Кларънс ухажваше Мей Сетън. Оттогава бяха минали повече от три години и невъзмутимият, едър, рус Фергус, застанал откъм ниския край на леглото, гледаше като чужденец зет си. Кларънс спеше спокойно; острият му нос изглеждаше още по-тънък, кестенявите коси бяха оредели и на темето имаше съвсем плешиво петно. Нервните възлести ръце бяха над завивката, а под бледата им, прозрачна кожа личеше мрежа от тънки сини вени.

Ако Елен би влязла в тоя миг, брат й би се обърнал сигурно към нея и би я запитал с наивната си искреност: „Какво си сторила на тоя човек?“. Но тя не влезе, а в минутата, когато се готвеше да напусне стаята, Кларънс се размърда и отвори очи. Той изплува мъчително от дълбочините на съня, като се облегна за миг на лакътя си и загледа мълчаливо Фергус, в отговор на веселото „здравей“.

— Аз съм… Фергус — каза момчето. — Току-що пристигнах.

Кларънс го погледна отново, след това прошепна бавно:

— О, да! Ти си, значи!… Не те познах отначало… Сънувах… лош сън. Седни!

Сковано и малко стеснително посрещане, не защото момчето бе нежелан гост, но защото Кларънс, който би посрещнал любезно и самия дявол, за да угоди на жена си, не се чувстваше добре. Смутен може би от лошия сън.

Фергус дръпна един стол до леглото и запита зетя си дали не е болен.

— Нищо ми няма — отговори Кларънс. — Имах само криза… Жлъчката ме тревожи от време на време… Но всичко ще ми мине след ден-два.

Той легна отново уморено и започна да разпитва Фергус за пътуването, за майка му и баща му, за хората в града — за всички, с изключение на Сетънови. Те разговаряха любезно и стеснителността на Кларънс започна да се стопява постепенно под дружелюбния поглед на момчето, докато изчезна най-после съвсем. Но разговорът угасна скоро, поради липса на интерес и Фергус отиде до прозореца, за да се порадва на гледката на реката и големия град, дето бе избягал. Момчето беше щастливо, с една почти животинска радост, която личеше в самите очертания на високата му снага и в блясъка на сините му очи. И то се чувстваше вече съвършено свободно, несвързано с нищо.

— Чудесен град — каза най-после то. След това се обърна и добави: — Мисля, че трябва да се настаня… Къде бих могъл да отида?

Той взе шапката си, но Кларънс каза:

— Почакай… искам да поговоря с теб… Почакай една минутка. — След това добави смирено: — Няма да те задържам много.

* * *

Момчето седна отново и почака докато Кларънс седна в леглото, слаб и загрижен в моравата си пижама, поизкашля се неспокойно и каза:

— Касае се за Елен… Ти я познаваш по-добре от мен… От три години живея с нея, но тя прилича много повече на теб… на мен не прилича никак.

Фергус се раздвижи неспокойно на стола си и се поизчерви, подозирайки може би какво иска да му каже Кларънс.

— Касае се за Елен — повтори Кларънс като погледна юргана. — Мисля, че тя не е щастлива и се чудя просто какво да сторя.

Фергус се изсмя.

— О, тя си е била винаги такава… Това няма никакво значение. Когато беше вкъщи, тя беше почти винаги намръщена.

Той познаваше добре Елен. Тя беше винаги сърдита девойка, в лошо настроение, с която човек можеше да се справи, само ако знае как.

— Не искам да кажа това… Аз я познавах, когато беше такава… Но сега е съвсем друга — той замълча за миг и започна да чертае с тънкия си пръст фигури по юргана. Мислеше, мислеше и се стараеше да обясни. — Не, нищо подобно — каза най-после той. — Сега е много по-лошо. Никога не се оплаква… Никога не казва нещо. Само че недоволството й не изчезва… Надвиснало е… като облак. Нямам намерение да се оплаквам от нея… Ако има някой виновен в случая, то сигурно съм аз… Но тя е тъжна… въпреки всичките ми старания. — Той добави най-после измъчено: — Нещастна е.

Фергус зачака. Той седеше с изражението на човек, който иска да избяга, като че би желал да прекрати тия излияния и да принуди Кларънс да млъкне. Защото мразеше изповедите, грижите, всички неприятности. Но Кларънс нямаше намерение да млъкне. Той стана дори малко възбуден.

— Виждаш ли, мъчнотията е много по-дълбока… Не мога да я обясня… Не зная как… Искам да кажа само, че никога не е била напълно моя. Винаги ми се изплъзва… И аз се опитвам напразно да я спечеля.

— Това се дължи на музиката — повтори Фергус. — Тя просто е луда по нея… Винаги е било така.

Застанал спокойно в стола си, той беше символ на младеж, който не може да повярва в нещастието. Никога не би могъл да страда така, както би страдал Кларънс.

Без да обърне внимание на прекъсването, Кларънс продължи:

— Аз се ожених за нея и тя е моя жена… Добра съпруга, която се грижи отлично за мен… Никога не ми отказва нищо… — Той се поизкашля и добави, като наведе поглед: — И себе си дори.

Бузите на Фергус пламнаха. И той се почувства сега неловко.

— Не мисли — каза Кларънс, — че имам намерение да се оплача. Вината е моя. Мъжът трябва да е в състояние да направи жена си щастлива… Аз се постарах. Опитах се да печеля. Винаги съм добър с нея… Но… — Той помълча известно време, след това каза вече по-леко: — Но тя ми се изплъзва винаги… У нея има нещо, което не ми принадлежи. Не зная какво, защото не съм могъл никога да го открия… А човек не може да разговаря с нея за такива неща… Опитах се. Веднъж почти зачекнах този въпрос, но тя каза веднага: „Не се тревожи, Кларънс. Не трябва да гледаш толкова сериозно на нещата… Аз съм много добре. Не мисли за мен“. Но аз не мога да не мисля, защото, когато е нещастна тя, нещастен съм и аз… Толкова много я обичам. И съм готов да сторя всичко за нея.

Той легна отново и загледа тавана, Фергус го гледаше мълчаливо с израз на дълбоко любопитство. Той отгатваше може би какво е сторила Елен с този човек. Съзнаваше може би, без да разбира това, че е започнал да гледа на Кларънс така, както гледаше и сестра му — като на приятен, любезен, добър човек, когото трябва да търпим. Той беше по-стар, по-блед и по-незначителен, отколкото бе бил по времето, когато ухажваше Мей Сетън. Този човек се нуждаеше може би от едно същество — от съпруга — която би се прекланяла пред него, би го смятала за чудно създание. А вместо това бе попаднал на Елен. Кларънс се облегна отново на лакътя си и каза бавно:

— Но не й казвай… Не казвай, че съм ти говорил за това.

Така приключи разговорът им. Те не зачекнаха вече никак този въпрос. Но разговорът им сякаш внесе някакво смътно облекчение в душата на Кларънс.

Имаше, разбира се, неща, които Фергус не можеше да знае. Той, който се отнасяше така лекомислено към живота, не знаеше, че единственото любовно приключение на дребния Кларънс е любовта му към Елен. Не можеше да знае, че Кларънс е жертва на един чувствен нрав, свързан по някаква иронична игра на съдбата с тялото на педант. Не можеше да знае, че този човек е жертва на своята малка вена (така забавна за Лили), която туптеше все по-бавно и по-бавно с течение на годините. Не можеше да знае, че Кларънс бе открил за пръв път любовта в лицето на Елен и беше сега нейна жертва — че бе загубен, защото не знаеше никога, и сега дори, каква може да е истинската любов.

Фергус не спомена на Елен и дума от тоя разговор, може би защото Кларънс го бе помолил да мълчи, а може би и затова, защото бе разбрал през следващите дни, че може по този начин само да увеличи напрежението. Едва много години по-късно той й писа, че е знаел още от първия ден за истинското положение. Но засега се постара добродушно да отстрани това лошо настроение. До края на седмицата, докато Кларънс лежеше, братът и сестрата правеха заедно разходки из разни части на града, и Елен се почувства за известно време изпълнена с някогашната си неукротима енергия. Двамата се разбираха отлично, при все че бяха толкова различни в известни отношения. Те имаха еднакво отношение към света, гледайки на него като на огромна баница, от която трябва да отберат всички сливки. Изпитваха еднаква радост от самотата и свободата, странното доволство да са част от едно огромно зрелище, от което бяха в същото време съвсем отчуждени. Миналото не съществуваше нито за единия, нито за другия. Те живееха само в бъдещето. Разликата беше само в това, че Фергус смяташе бъдещето за област, изпълнена само с безгрижни удоволствия; а за Елен бъдещето беше област, в която се криеше призракът на славата, богатството и отмъщението. Тя искаше да накара тия, които й се бяха надсмивали, да коленичат пред нея. А Фергус и не помисляше дори за тях. Светът беше едно много привлекателно място за него.

* * *

Той тръгна най-после на училище. Кларънс оздравя и поднови работата си в електрическото дружество „Суперба“, а Елен, обмисляща тайно пътуването си до Париж и до Лили, се върна към пианото. Тя свиреше великолепно вечер, защото сега имаше прекрасна публика в лицето на Фергус, който лягаше на дивана със затворени очи и слушаше в чувствен унес. Понякога й се струваше, че Колендър се е върнал и я слуша. Беглата, неуловима прилика се съживи отново в тия дълги вечери. Тя не можеше да я определи, но чувстваше, че и двамата притежават някаква сила, която не можеше да бъде покорена от амбиция, принуда или дори закон. И двамата бяха от тия хора, които се раждат свободни.

Но с напредването на октомври я обзе постепенно дълбоко униние. И Фергус дори забеляза тази промяна, а за Кларънс тя бе просто непоносима. Тя не се проявяваше в никаква мисъл или постъпка; беше много по-сложна и неуловима. Елен продължаваше външно досегашния си живот. През тия есенни вечери, докато братът и съпругът слушаха свиренето й, Кларънс обръщаше към Фергус блелия си поглед, като че искаше да каже: „Разбираш ли сега какво исках да кажа? Какво да сторя?“. Тази сивота обгърна всички, дори и откровеното, безгрижно момче.

Когато оставаше сама, тя вършеше неща, които биха я издали, ако някой би могъл да ги види. Вместо да прекарва времето си край пианото, тя се разхождаше с часове, било покрай реката, било в парка. Тя проявяваше един съвсем нов интерес към вестниците, особено към колоните със светски новини. Оттам научаваше, че Терез Колендър и сина й са се върнали от странство заедно със Сабин и чеиза й, струващ баснословни пари. Научи, че сватбата няма да се състои в дома на Сабин (който беше много малък), а в големия каменен дом на Колендърови. Венчавката нямаше да се състои в съвсем новия храм „Св. Юда“, на булеварда, а в храма „Св. Барт“, два блока по-надолу, една малка каменна черквица, може би малко бедна наглед, но действително изискана. В своето кратко общуване с висшето общество тя се бе научила да прави разлика между колосаното и изящното. Разбираше разликата между „Св. Юда“, най-богатата, и „Св. Барт“, най-изящната църква в града. Тия неща се подреждаха в кътчетата на наблюдателния й мозък (напомнящи толкова много чекмеджетата в ореховото писалище на дядо Толивър).

Тя научи всичко това, без да се издаде нито веднъж, че знае или се интересува от нещо. Кларънс не би узнал за този брак нищо, ако Уик не бе му споменал за него при обедите им в нечистия ресторант в долния край на Ню Йорк, с лукавия намек, че жена му ще бъде сигурно поканена. Уик знаеше доста подробности за тая женитба, защото четеше усърдно светските колони в самотата на неугледната си стаичка, а освен това научаваше всички махленски клюки чрез лелите си в Йонкерс. При компота, изяден под погледа на касиерката с оксиженираната коса, той намекна дори, че Елен е може би много по-заинтересувана от този брак, отколкото съпругът й предполага, но Кларънс, не разбрал от глупост или пък от вярност към Елен, си даде вид, че не разбира тия намеци.

Но когато се върна вкъщи, той каза на Елен:

— Научавам, че синът на приятелката ти мисис Колендър щял да се жени. Предполагам, че ще те поканят на сватбата.

Елен го погледна остро и се върна към работата си.

— Не — каза спокойно тя. — Не мисля, че ще ме поканят. От къде на къде ще ме канят?

— Не зная — каза стеснително той. — Мислех, че сте приятели.

— Не. Аз просто работех у тях… А това не означава още нищо.

Той замълча и изглеждаше разочарован за известно време. Тя знаеше, разбира се, че той би се зарадвал, ако научи, че жена му е била поканена на тази светска сватба. Някогашните амбиции, не така буйни вече, го вълнуваха все по-рядко и по-рядко. Те пламнаха отново тази вечер само за миг, вдигайки за последен път опасните си глави. Кларънс зачете вестника си и не спомена вече за това събитие.

Но в деня на венчавката тя не можа да устои на изкушението. След дълга борба тя си сложи голяма шапка с гъст воал и слезе от „Ръцете на Вавилон“, за да отиде с трамвая до черквата „Св. Барт“. Пред черквата имаше голяма тълпа (обстоятелство, което я зарадва), която се притискаше до входа и гледаше пристигащите автомобили. Тя почувства, че тия мъже и жени, които се опитват да надзърнат отдалече в живота на светските личности, слизащи от автомобилите и влизащи по червения килим в черквата, са наистина смешни. Между пристигащите имаше важни вдовици, глупави девойки и възрастни ергени, облечени в корави колосани ризи, цели тълпи роднини и познати, които отиваха равнодушно към местата си, посрещани от фотографи, подскачащи по стъпалата и дори по фасадата на черквата, за да могат да видят по-добре знаменитости като „апостола на езичниците“, мисис Чемпиън и дъщерите й, съмнителната мисис Сигурни (която беше вечно нова) и двойната гуша на мисис Мелинсън.

При пристигането на свекървата блъсканицата стана ужасна. Жените се изтикваха една друга, за да могат да зърнат пълната дребничка жена в морава копринена рокля и шапка като птиче гнездо, от която се подаваха няколко безгрижно втъкнати виолетки. По-висока от повечето зрители, Елен можеше да види всичко, без да бъде забелязана. Тя зърна Терез в минутата на слизането й от автомобила кабрио, за да я загуби отново в тълпата на любопитните зрители. Терез Колендър изглеждаше спокойна и самодоволна. Успяла бе най-после да обедини две големи богатства. Снахата беше такава, каквато трябваше да бъде. Бъдещето беше осигурено.

Самият Ричард Колендър Елен зърна само за миг — по-блед от всеки друг път; след малко пристигна и булката; но нея не можа да види изобщо; защото лицето й беше покрито с дантелено було. Тълпата демократични граждани се караха и блъскаха; зле облечени жени от крайните квартали си проправяха път с лакти между стенографите и продавачките; чиновници и дебели старци тъпчеха нозете на сърдити жени; и Сабин изчезна в черквата.

Елен се облегна на каменната стена на черквата, сякаш щеше да припадне. Звуците на органа стигнаха до нея, тържествени и далечни, ту буйни, ту глухи, докато заглъхнаха най-после съвсем при започването на венчавката.

* * *

Тя видя всички едва когато сватбеното шествие, все още закривано от тълпата, излезе от черквата. Застанала на един камък, тя видя Колендър и Сабин, които отиваха към очакващия ги автомобил. Те се усмихваха така, сякаш хората очакваха от тях да се усмихват; на Елен се стори по едно време, че младоженецът погледна към нея. Но не беше уверена; освен това беше сигурна, че не би я познал зад гъстата воалетка; но все пак скочи от камъка и се скри между тълпата. Тя се почувства изведнъж щастлива и силна, защото в това кратко зърване на двете лица бе открила своята победа. Въпреки неподвижната усмивка, лицето на Колендър беше бледо и почти скръбно, а в погледа на младоженката личеше ясно, че е нещастна. Умната и невероятно хитра Сабин знаеше сигурно това, което знаеше и Елен — че въпреки женитбата си с Колендър, няма да го завладее. Тя щеше да загуби може би най-после своята игра, защото тази игра не беше всъщност нещо много леко; в нея имаше елементи, неподатливи дори за властта на такава хитра двойка като самата Сабин и Терез Колендър.

* * *

На връщане към „Ръцете на Вавилон“ Елен бързаше с почти истерично победоносно изражение. Тя изпитваше може би дълбоко женско задоволство на удовлетворена суетност. Бързаше и затова че Кларънс я чакаше сигурно уморен, развълнуван и гладен. Той щеше да се зарадва като я види така възбудена и щастлива. В такова странно настроение тя мина покрай двата лъва пред входа на „Ръцете на Вавилон“ и тръгна към малкото си жилище. Всъщност не беше нито щастлива, нито нещастна; вълнението й надхвърли и двете чувства, преплетено само с някогашното съзнание, че е победила.

Тъмният хол с червените стени беше все същият; стълбата с червените пътеки, извехтели и изтъркани вече, беше непроменена както винаги. Едва когато се изкачи до последното стъпало, тя забеляза нещо необичайно. Вратата на апартамента им беше полуотворена, така че можеше да се надзърне до далечната ивица на реката, която се виждаше през прозорците на стаята. Тя се поспря и се огледа. Ключът беше в ключалката. На масичката имаше угарка от пурата, която Кларънс пушеше винаги на връщане от канцеларията до дома си. Сакото и жилетката, които имаше навик да закачва внимателно на закачалката, бяха сега захвърлени небрежно на дивана. Тъмночервеният залез над реката озаряваше с ярко сияние бедната стая.

Тя застана неподвижно сред стаята и почака да чуе познат звук; най-после, понеже нищо не нарушаваше тишината, тя извика:

— Кларънс! Кларънс! — с глас, който прозвуча чудновато и странно за собствения й слух. Възбудата й бе изчезнала вече, погълната от странна уплаха. В този тесен живот, където и най-дребната всекидневна постъпка следваше един и същи план, гледката на една безгрижно захвърлена дреха я ужаси.

Тя повика отново и като не получи отговор и тоя път, отвори вратата на спалнята. Тя беше празна. Стаята на Фергус беше също непокътната. В кухнята нямаше никой. Тогава тръгна полека към вратата на банята. Тя беше полуотворена, като че я канеше лукаво да влезе; не, не беше достатъчно отворена, за да може да се види какво има зад вратата. Тя я бутна леко, но вратата се блъсна в предмет, който попречи на по-нататъшното й движение. Елен я бутна отново, този път по-силно, и предметът се отмести, като показа един крак. В един-единствен, сякаш недействителен миг тя разбра станалото. Бутна още по-силно и вратата се отвори съвсем. Зад нея, на килимчето, където правеше до вчера така търпеливо утринната си гимнастика, бе прострян по очи неподвижният Кларънс. Паднал бе напред и под трупа му се чернееше тъничка струя кръв, която бе зацапала бялата риза.

Несъмнено бе, че е мъртъв. Нямаше съмнение и в това как е последвала смъртта. Пистолетът, който беше винаги в чекмеджето на нотната масичка, лежеше до него на белия под. Тя коленичи до него в припадащия мрак и се разплака безумно, неудържимо, като дивачка. Мракът и тишината я погълнаха.

В това положение я намери Фергус, когато се прибра най-после.

* * *

Дойде лекар, след това полицай, но всичко беше безполезно. Кларънс беше мъртъв и, как го обясниха на Фергус, ясно бе как е умрял. Трябваше да се пристъпи към едно твърде неприятно дознание. Вестта се разнесе веднага из сградата. Служителят при асансьора и бившата артистка с бялото кученце дойдоха до вратата, застанаха разплакани там и изказаха съчувствията си. Фергус, деен и спокоен в случая като самата Хети Толивър, се зае да уреди всичко.

Що се отнася до Елен, тя се затвори в стаята си, с подозрение, което пробуди у нея страдание, несравнимо по-страшно и дълбоко от първата мъка. Тя лежеше сега сама в тъмната спалня на едно от двете зелени легла, неподвижна и неспособна да заплаче. В едната си ръка държеше измачкана и измокрена от сълзите й бележка, която бе чела и препрочитала безброй пъти досега.

Тази бележка беше кратка, при все че покойникът бе повторил във вълнението си по няколко пъти една и съща мисъл. Беше проста, смирена, безгласна, но по-жива и действителна от самия него в краткия му живот. Тайнствената му душа се бе изляла сякаш в тоя последен миг върху измачканата хартия. Писал бе много набързо; изглеждаше, че бе изпаднал в съдбоносно умопомрачение, пламнал за миг в някакъв жалък и завинаги угаснал героизъм. Писмото му бе почти поетично.

Прости, любима, за постъпката ми. Не ми оставаше нищо друго. По-добре е… всичко ще се подобри сега и ти ще бъдеш пак свободна, както някога.

Трябва да ти кажа това, което ще узнаеш скоро. Никой няма да може да го скрие от теб. Аз бях крадец. Откраднах пари, а нямам възможност да ги възстановя. Да избягам би било все едно да постъпя така, както постъпвам сега… би било край. Никога не бих дръзнал да те видя отново. Никога не бих ти казал къде се намирам. Затова сегашната ми постъпка е единственият изход.

(Той бе повторил във вълнението си това изречение, като че я молеше да не го мрази, задето й създава толкова неприятности. Като че искаше да каже: „Прости ми, че ти създавам толкова грижи“.)

След това продължаваше:

Сгреших още отначало. Не би трябвало да те накара и да избягаш с мен, защото не те заслужавах. Опитах се да стана нещо повече, но не сполучих. Аз бях едно съвсем жалко създание. Сега, след смъртта ми, нищо няма да те задържа… от живота и от човека, когото обичаш в действителност…, ако вече не е много късно. Виждаш ли, аз зная истината. Открих я отдавна. Прости ми, мила. Обичам те завинаги.

През дългите часове на нескончаемата нощ цялата трагедия се изясни напълно. Докато лежеше в зеленото легло, в тишината, нарушавана само от слабия нощен шум на далечната улица, дребните незначителни сведения се сливаха постепенно… късчета от миналото и настоящето, внезапни мъчителни спомени и вълнуващи прозрения, искрици от отдавнашни, завинаги угаснали вълнения… Те се наместваха едни до други като частици от главоблъсканица, които се изясняват и допълват. Тя разбра изведнъж отговора на гатанката; разбра, че тя именно е погубила тоя човек, че тя го бе тикнала в пропастта. Трагедията беше там, че се бе старала само да го спаси и да го направи щастлив.

Ако бе откраднал, той бе сторил това само с една цел — да й даде повече пари, отколкото можеше да й даде всъщност, да й докаже, че е по-богат, отколкото е бил. Тя разбираше, че той се е старал да създаде само за нея тази измама за богатство и великолепие, да се издигне в очите й като мъж, способен и напредващ мъж, нямаш нищо общо с Кларънс, съществуващ само в неспокойния полет на едно въображение. Този именно образ, сгромолясвайки се от пиедестала си, го бе смазал. А тя бе знаела, че този образ е недействителен. Защо не му бе казала това?

Неговото смирение я бе измъчвало. И накрая дори той бе избрал да умре в ъгъл, където да създаде най-малко неприятности.

Измъчваше я и смътното съзнание за историята с Колендър. Бележката казваше толкова малко по този въпрос, че страхът й беше съвсем неопределен. „Нищо няма да те задържа от живота и от човека, когото обичаш в действителност.“ Той бе знаел сигурно, че не я освобождава със смъртта си, защото почти в същото време Колендър преставаше да бъде свободен. Той бе загубил всичко завинаги, а до неотдавна беше толкова близък, толкова достижим. В желанието си да запази всичко, тя бе загубила всичко, с изключение на душата си и плама, който гореше в нея… Ако не е вече много късно…

Но това, което я измъчваше най-много, беше споменът за две употребени от него думи: думите „любима“ и „мила“. Той вече си беше отишъл завинаги; нямаше да стане смешен с тия думи, съзнавайки, че любовта му е попаднала на безплодна почва. Не бе дръзнал нито веднъж да ги употреби приживе. Те я пареха сега като неизцерими рани.

Тя не можеше да му заговори вече; не можеше да успокои безпокойството му с празни думи и целувка, която не й струваше нищо. Той беше все още съвсем близо до нея, от другата страна на вратата, прострян до белия диван, но тя не можеше да го достигне вече. Не можеше да му каже нищо, нищо да му обясни. Той я бе завладял със смъртта си, защото тя беше унизената сега.

* * *

Тя не се скри от погледите на хората. На утрото се яви, странно студена и спокойна, за да помага на смутения Фергус във всички грижи около покойника. Погрижи се за телеграмите и дори написа сама с внимателно подбрани думи тази, която изпратиха на сестра му в Огденсбург. Във всички телеграми съобщаваше само, че Кларънс се е поминал ненадейно, като премълча истината. (А слабото му сърце можеше да обясни лесно внезапната смърт.) Във вестниците се появиха един-два реда, които съобщаваха за още едно самоубийство в големия град, но тази колона не се четеше, разбира се, никога в родния й град или от хората, познавали Кларънс като момче. Така че накрая майка му бе единственият човек, който узна истината, и то не цялата истина; защото и тя дори не научи никога, че синът й е бил крадец.

Само едно нещо в цялата трагедия учудваше Елен: как Кларънс бе успял да научи за Ричард Колендър. Отговорът, който не се изясни никога напълно, дойде от един източник, към който не бе имала никога особено внимание, от човек, към когото, когато благоволяваше да мисли за него, не изпитваше и презрение дори.

Към средата на първото сиво утро вратата се отвори и в жилището влезе бедно облеченият, унил господин Уик, който идваше да изкаже съболезнованията си. Той влизаше сега отново в жилището, където щастието му се бе усмихнало за пръв и последен път в живота, но влизаше очевидно при обстоятелства, които не би могъл да предвиди и при най-мрачно настроение. Пред гледката на студената и все пак енергична Елен, която смогваше да се справи с всичко, въпреки мъката си (защото скърбеше повече, отколкото би скърбяла за човек, когото би обичала), той сведе зелените си очи към върха на обувките си и промълви:

— Ужасно… ужасно… — както би казал някой собственик на погребално бюро.

Той мислеше може би в душата си: „Вие го погубихте, вие дойдохте в това жилище… една никаквица, за да го използвате… и да ме изгоните на пътя“. Но мълчеше; може би затова че се бе страхувал винаги от нея, че бе изпитвал винаги в нейно присъствие чувството, че се намира пред ръба на вулкан. Господин Уик се боеше от сцени, затова омразата му си проправяше път през потайни изходи. Той нямаше смелост дори да погледне към Елен.

Те постояха известно време мълчаливо пред дивана — олицетворение на странна фигура, на която Кларънс беше третият ъгъл — восъчнобял и неподвижен, непостижим сега и за единия, и за другия.

Господин Уик започна да мърмори любезни и несвързани съчувствия.

— Много тежък удар… но човек трябва да намери смелост… Той беше много добър…

Отдавна познати приказки, които придобиваха сега особено горчива насмешливост. Най-после се изсекна и изтри очите си, съжалявайки толкова простряния неподвижно на дивана, колкото и себе си, загубил единствения си приятел.

Елен го наблюдаваше с бавно кипващ, жесток гняв. Искаше й се да го смаже, както бе изпитвала някога желание да смаже Мей Сетън, защото бе сантиментална, глупава и слаба. И каза ненадейно:

— Това не е самоубийство. Кларънс не се уби сам… Убиха го други.

Тя каза това в минута на неочаквано смирение, признавайки собствената си вина; а тия толкова резки и неочаквани думи произведоха странно въздействие върху Уик. Той я погледна за пръв път и побърза да отвърне поглед; но в този кратък миг тя откри отговора на загадката. Уик именно бе издал тайната й. Уик бе разказал историята с Колендър, сигурно преиначена и преувеличена от злобата му. Тя разбра това от изплашения поглед в тесните му очи. Той бе използвал тази тайна като свой последен коз… и бе загубил завинаги и напълно.

Той се отдалечи почти веднага от зловещата гледка на дивана, сбогува се с нея и побърза да си отиде; наблюдавайки тесния му гръб със слаби, отпуснати рамене Елен разбра, че няма да го види никога вече. Тя беше убедена сега, че това именно жалко, плахо създание бе бутнало със странната си, извратена любов покойника към бездната на вечността. Защото и кражбата дори не би могла да отдели Кларънс от нея; това можеше да стане само поради съзнанието, че я е загубил завинаги.

Този именно перверзен човек, който я мразеше, когото тя презираше и пренебрегваше, й бе възвърнал свободата с несръчната си намеса.