Луис Бромфийлд
Пътят към славата (15)

15

Дебелият сняг се задържа до навечерието на Новата година, когато времето се промени изведнъж и го прогони през капчуците и канавките на града в пороища черна вода, която се изля в Блякфор, така че в равнината, дето реката се спускаше лъкатушно, водите й преляха над брега и изпълниха с воняща влага зимниците на бедните къщурки. През тази зловонна местност именно разкошните кабриолети и файтони на града минаваха срещу Нова година към възвишението, дето се издигаше замъкът Шейн, светнал сега, както винаги след пристигането на Лили. Чистокръвни жребци от Кентъки пристъпваха внимателно из мокрите улици, като отнасяха старите и едно-две от новите семейства от града, защото Шейновци, Баровци и Толивъровци признаваха съществуването на новите семейства само в изключителни случаи. Семейство Сетън не беше представено. Това обстоятелство именно бе предизвикало повече от всичко друго случката на коледната трапеза у Сетънови. Неговите последици не бяха спрели дотук; писано им бе да се проявят отново в живота на Кларънс Мърдок.

Срещу същата Нова година и почти в същия час, когато веселието в къщата на хълма, съсредоточено около личността на върналата се блудна дъщеря, бе стигнало своя връх, мисис Сетън се прибра с Мей за спане. Шумолейки с копринената си рокля, тя отведе със себе си и настойчивия Джими, така че Кларънс, оставен насаме с бащата, можа да разбере ясно, че се подготвя важно събитие. Поведението на фабриканта на корсети подчертаваше това предположение. Той разбърка главните в огнището, за да се увери, че те ще изгорят напълно до края на разговора, след това се обърна към госта си.

Седнал срещу него на твърд стол, Кларънс трепна, чувствайки съдбоносния час. Зелените очи на домакина се втренчиха, както някога, обвинително в лицето му. От един ъгъл на малките му уста висеше една незапалена отдавнашна пура, която седеше там по цял ден.

— След като поразмислих — каза най-после той със студения си говор, — сметнах, че ще е по-добре може би да поговорим по някои въпроси, преди да си заминете окончателно. — Тишината в стаята бе нарушена от една главня, която се плъзна по скарата; той продължи: — Не искам да избързвам, но мисля, че е по-добре да се разберем.

Разколебан от студеното и решително държание на фабриканта, Кларънс се размърда в неудобния си стол, като че стоеше върху торба с камъни.

— Да — успя да промърмори той, като че знаеше какво го очаква, — винаги е по-добре.

— Преди всичко — започна домакинът, — стои въпросът с оная Шейн… Лили Шейн. — Той се поизкашля и загледа продължително огъня. Най-после каза:

— Не бих желал да разисквам този въпрос пред Мей… Защото тя е невинна като цвете…, както трябва да е всяка девойка.

— Да — каза любезно Кларънс, но в ушите му прозвуча отново ужасния спомен за смеха на Мей.

— Не зная как Джими е могъл да узнае това, но трябва да е подслушал някога майка си — продължи бащата. — Ние пазим винаги такива неща в тайна. Жена ми и аз сме поддръжници на невинността… и целомъдрието. Те са прекрасна закрила.

Преди един месец Кларънс би се съгласил. Сега повтаряше учтиво „да“, но в душата си чувстваше едва уловимо желание да възнегодува, да отрече това твърдение. В съзнанието му бе изникнала напоследък увереността, че най-добра от всички защити е познанието. То никога не е излишно. Всяко късче познание е звено в бронята.

— Казаното от Джими е истина.

Настъпи ново мълчание, през което Кларънс се изчерви дълбоко.

— Ние можем да говорим насаме за тия неща — продължи мъчителят му, и Кларънс почувства с ужас, че потъва. Животът в „Ръцете на Вавилон“ в големия и шумен град беше много прост в сравнение с усложненията от последните няколко дни.

— Но това като че няма никакво значение — каза най-после той. — Целият град отиде на бала… Видях колите, които отиваха… Цяло шествие. А балът се дава от Лили Шейн.

Харви Сетън помълча, като въртеше отдавнашната пура между тънките си устни, като прехвърляше една и съща мисъл в хитрото си съзнание.

— Да — отговори той след дълго мълчание. — Вярно е… Но това се дължи само на обстоятелството, че никой не знае истината.

При тия думи, подтикнат може би от спомена за Лили, която се бе навела от прозорчето на потеглящата в бурята кола, Кларънс запита:

— А вие знаете ли?

Домакинът го погледна мнително. Забулените обвинения, които се таяха досега в скривалищата си, станаха като че ли изведнъж ясни и определени… Той беше готов сякаш да обвини този примерен младеж, седнал срещу него, в бащинство на това неизвестно, предполагаемо дете.

— Нямам никакви доказателства… разбира се, — каза той. — Но такава жена… Достатъчно е да я погледнете. Да я погледнете в скъпите й парижки дрехи. Никоя жена няма право да бъде открита съблазън за мъжете. Така постъпват само уличните жени. — След това добави намръщено, поглеждайки угасващия огън: — Тя си е била винаги такава. Целият им род е такъв… Лоша пасмина, неустановена, незаслужаваща доверие. Всички са малко дръпнати. Самият Бар, например, вуйчото на Лили Шейн, е прекарал целия си живот в безполезни изобретения…, от които не е спечелил нито цент. Дъщеря му живее сега в един бедняшки пансион… Ако би спечелил честно прехраната си, вместо да се занася… — Той се засмя презрително: — По едно време твърдеше, че е изнамерил вечно движеща се машина. — Той се засмя отново, сякаш бе почувствал, че прекалява, и се върна към главния обект на мислите си. — Що се отнася до отиването на хората на бала, целият град знае това, което зная и аз, и всички го разправят, но намират за уместно да се преструват, че не го знаят, защото в замъка Шейн има тази вечер музика, ядене и пиене.

Кларънс наведе гладко причесаната си глава и потъна в последвалото мълчание, в някаква нова и непозната за него мъдрост. „Да, помисли си той, такива са хората и никой не може да ги промени. Ако Лили Шейн би поканила и теб, и ти би отишъл, драги Харви Сетън.“

Но той беше несправедлив към противника си в това отношение; Харви Сетън не би отишъл, защото би изпитал по-голямо удоволствие да откаже. А това удоволствие именно му липсваше така мъчително сега.

* * *

Но обратът на събитията упражни странно въздействие над Кларънс. Той се почувства като че за пръв път в положението на нападател, почувства се в редиците на тези, които бяха сега на бала, дето се смееха и танцуваха, забравили напълно (като самата Лили Шейн) съществуването на Харви Сетън. Започнал бе да се освобождава от чувството на самота и преследване. В далечината съзираше лъч от надежда. Той чувстваше смътно, че ще е трудно да се справи със седящия напреде му човек; но не разбираше причината на това чувство, което се криеше в положителността на противника му, в обстоятелството, че светът на Харви Сетън се състоеше само от черно и бяло. Между двата цвята я нямаше меката и топла сянка на сивотата. Мей (въпреки съдбоносното й кикотене) беше невинна като цвете, а Лили Шейн беше въплъщение на греха; и те бяха такива само затова, защото той желаеше да си ги представи такива. Създал ги бе такива във въображението си, познавайки собствената си дъщеря така малко, както и Лили Шейн.

Кларънс го погледна и се поизчерви. Стените започнаха да го притискат отново; той се скова в мълчание.

— Трябва да поговорим за Мей — започна бавно Сетън… — Тя е нещастна… Така казва майка й, и то заради вас.

Кларънс не знаеше какво да отговори. Искаше да отрече казаното, но не намираше думи за тази цел. Фабрикантът на корсети се бе нахвърлил като жестоко източно божество върху жертвата си. Кларънс не можеше нито да заговори, нито да извика, нито да избяга от него.

— Отдавна предполагах, че между вас съществува нещо — той си позволи веднага да се разчувства със студена сантименталност. — Трябва да ви кажа, че нямам нищо против… Нищо не би ми направило по-голямо удоволствие. Аз се нуждая от човек, който би могъл да ми помага във фабриката, докато Джими порасне, за да ме замести.

Кларънс седеше неподвижен пред загасващия огън, без да издаде страданията на измъчената си душа.

— Но аз не… — започна той. — Искам да кажа…

Домакинът продължи.

— Разбирам вашето стеснение. Едно време аз имах честта да заговоря сам… на прекрасната жена, която е сега моя съпруга. Няма нищо по-хубаво на света от съпругата, момко. Това е най-добрата постъпка, която може да направи един мъж… Да сключи почтен брак. — Той отхапа крайчеца на изхабената пура и го изплю в пепелта на огнището. — Заговорих ви, само защото исках да зная дали имате почтени намерения. Вие сте доста отдавна близък на семейството ни… Доста отдавна, и при тия условия не е чудно, че сте могли да пробудите интерес у една девойка.

Кларънс успя най-после да заговори. Той се поизправи на стола си и се обърна със свръхчовешко усилие към своя мъчител.

— Моите намерения… — започна той. — Намеренията ми… — След това добави неуверено: — Те са наистина почтени, господине. Какви сте си ги представяли?

Като че се намираше в ужасен кошмар, дето нямаше лъч надежда за спасение.

— В такъв случай — продължи фабрикантът, — едно обяснение би разрешило всичко… Не бих ви карал да избързвате, ако не беше страданието на дъщеря ми.

Невъзможно беше да се повярва, че това се случва именно нему, на Кларънс Мърдок — че го тласкат бавно в един живот от робство и ужас, от влажни памучни чаршафи и баленирани корсети, от студено благочестие и варено овнешко. Той трябваше все пак да се опита да спечели поне малко време.

— Знаете ли, господине — чу той собствения си глас, който идваше нейде отдалеко, — аз съм съвсем замаян… Възнамерявах да направя предложение, но не смогнах да събера достатъчно смелост. Възнамерявах да сторя това още щом дойдох… После реших да отложа тоя въпрос до заминаването си.

— Нямам намерение — отвърна твърдо старият, — да ускорявам нещата. Помислих само, че по този начин ще се стигне до облекчение за всички… включително и за вас.

— Утре заминавам… за три дни — каза Кларънс. — Когато се върна, ще отидем на пързалка, ако има още лед… Тогава… тогава ще попитам Мей дали е съгласна да се омъжи за мен.

Харви Сетън стана, отиде до него и сложи ръка на рамото му.

— Добре — каза той. — Мей е чудесно момиче. Тя ще бъде много добра съпруга. — След това вдигна за миг ръка и погледна Кларънс с обвиняващите зеленикави очи. — Предполагам — започна той, — че няма основания, които да пречат на брака ви! — При учудения поглед на госта си той продължи: — Искам да кажа, че в живота ви няма друга жена…, че сте достоен да се ожените за такава невинна девойка.

Кларънс седеше неподвижен и мълчеше като човек, който не може да повярва просто на това, което нервите му са възприели. Устата му се полуотвориха, после се затвориха и той смънка най-сетне:

— Разбира се… разбира се, в живота ми няма никаква жена… Аз не познавам изобщо жените. (А един слаб глас повтаряше в подсъзнанието му: „Но започвам да се уча… започвам да се уча“.)

Хенри Сетън се отдръпна и застана тромаво между Кларънс и угасналия огън. Той потрепери ненадейно, като че студът бе проникнал най-сетне и в неговата огромна снага.

— Радвам се, радвам се… Аз не можех да зная. Животът е съвсем различен в Ню Йорк, а освен това вие казахте сам, че сте разговаряли с Лили Шейн.

— Тя ми заговори първа…

— Зная… зная. И аз съм срещал изкушения — той вдигна мършавите си рамене с изражението на свети Антоний, който се бори с всичките изкушения на сатаната. — Зная. — След това се обърна ненадейно и посочи мигащата лампа: — Започва да ми става студено… Най-добре ще е да си легнем.

Когато тръгнаха към стаите си, бащата се обърна в тъмнината:

— Можете да оставите вещите си тук; ако смятате да отсъствате само три дни… Няма смисъл да влачите пак всичкия си багаж… Ще можете да си го вземете като се върнете… — Настъпи кратко мълчание, през което Кларънс потрепери мълчаливо. — Когато се върнете, за да направите предложението си на Мей. Тя ще бъде безкрайно щастлива. Защото е от девойките, създадени за семеен живот.

В съзнанието на Кларънс витаеше още споменът за безсрамния й кикот. При сегашния обрат на събитията той го изпълваше с истински ужас.

Щом влезе в стаята си, той отиде да погледа през прозореца към другия край на града. От прозореца му се виждаше цялата равнина. Замъкът Шейн не се виждаше оттук, но от мястото, дето се издигаше мрачната сграда, се извисяваше широко сияние. То беше, разбира се, от пламъка на пещите, но би могло да изхожда и от големия дом, дето в тоя миг имаше бал с музика, ядене и пиене… Това сияние се разля над целия град, прониквайки и в жилите на Кларънс дори, застанал пред прозореца срещу светлината. Мършавите му нозе трепереха от студ под памучната нощница. От студ, а може би и от страх. Самият Кларънс не би могъл да определи от какво.

Той отвори най-после мъничко прозореца; явно беше, че е станало по-студено и че след три дни ще има пързалка. Нищо не можеше да промени пътя на съдбата.