Луис Бромфийлд
Пътят към славата (48)

48

Същата вечер в своя остарял дом, заобиколен с люляци и бръшлян, трепереща и чуруликаща като пуснато на свобода канарче, мис Оджилви си приготви един куфар, за да замине на изток. Ако не обърнеше внимание на набръчканите румени страни и прекалено мършавата фигура, всеки би я сметнал за момиче в навечерието на първия бал. Това беше събитие, разбира се… първото пътуване, което предприемаше на изток, след седемдесетте години, когато бе заминала като млада девойка за Мюнхен. Сега отиваше на изток, за да чуе концерта на Елен Толивър… Елен, плахата девойка, когато я бе видяла за последен път, станала сега Лили Бар, чието име и снимки се срещаха по всички вестници, Елен, която се бе скрила преди бягството си в топличката и приятна като гнездо гостна в дома на мис Оджилви.

Докато прибираше най-хубавата си тафтена рокля, кораловата огърлица и накитите с изваяни скъпоценни камъни, с които смяташе да отиде на концерта, мис Оджилви потъна в порой от спомени… още от времето на елениното раждане, от престоя си в Мюнхен, когато в продължение на една безумна седмица, преди да се намеси тежката ръка на баща й, тя бе мечтала, че ще стане прочута музикантка и ще дава публични концерти. Тя се поспря пред извехтелия куфар и си каза: „Не, аз не бих могла да сторя никога това. Бях прекалено страхлива. Но Елен го стори… стори го… А като си помисля, че аз именно я посъветвах да го стори, да върви напред!“.

Тази случка помрачаваше всичко в дългата върволица спокойни дни, в които не бе имало никакви възвисявания и никакви падения… всичко, дори и деня, когато бе отплавала с огромния параход за Европа.

„Така става винаги… в най-неочаквани места, в села, в грозни паланки… дори в нечист фабричен град като нашия…“

Тя си припомни сега всичко, целия разговор, който бе водила с Елен, когато се бе разплакала от умиление и бе казала на девойката: „Аз нямам вече никакво значение. Ти ме надмина. Коя съм аз, за да те уча?“.

Припомни си с известна топлота и някогашната връзка между тях, ненавистта към ужасния задимен град… една пустиня, от която Елен бе избягала смело, а мис Оджилви бе приела, скривайки завинаги в душата си омразата към тоя град.

„А като си помисля, че си е припомнила за мен… за мен, бедната, незначителна старица! Та дори е платила и пътните ми разноски!“

Защото мис Оджилви не би могла да отиде иначе до Ню Йорк. Тя обедняваше все повече и повече с течение на времето в своя засенчен от високи люляци дом.

Старата госпожица започна да се измъчва от угризения. „Чудя се, мислеше тя, седнала на крайчеца на стола си пред вехтия куфар, чудя се, дали да кажа на Хети Толивър, че аз именно помогнах на Елен да избяга. Това ще е по-почтено, струва ми се, щом ще гостувам у нея.“

След това се разтревожи да не би Елен да се почувства засрамена от старомодната й тафтена рокля и коралова огърлица. Елен бе живяла в Париж с Лили Шейн; и сигурно познаваше отлично последната мода. За да се убеди, че роклята не е чак толкова лоша, тя я облече, сложи огърлицата и брошките си и застана пред огледалото, като поправяше косите и подръпваше насам-натам роклята си.

В това време се чу далечен звънец, който я накара да се изчерви и да трепне, като че някой неочакван натрапник я бе уловил да кокетничи пред огледалото.

Тя знаеше кой идва. Идваха Ева Бар и Мей Бигс, за да изпратят поздравления за Елен; защото и те бяха завладени от възбудата на мис Оджилви. Трите жени разговаряха до след полунощ за Елен; и се надяваха, че тя ще дойде може би да даде концерт в града, особено сега, когато имаше толкова интересна нова публика. И те смятаха, че имат права над нея — дължими на приятелство, роднинство и отдавнашно познанство.