Луис Бромфийлд
Пътят към славата (26)

26

Животът на господин Уик не представляваше вече интерес за никого; и все пак имаше дни, когато обикновено след по-силни прояви на власт и самостоятелност от страна на Елен, Кларънс търсеше обществото на господин Уик, както човек търси чист въздух и почивка. Защото тя бе внесла в живота и на двамата едно напрежение, напълно непознато през щастливите дни, когато живееха приятно на най-горния етаж на „Ръцете на Вавилон“. Това състояние беше напълно необяснимо за Кларънс. Но Уик отгатваше може би понякога, със своята почти женствена чувствителност, истинската причина за идването му.

Той без съмнение знаеше, че — въпреки равнодушието си — Елен е негов враг, който не обръща внимание на противника си и дори не си дава труд да помисли за него. Понякога, по време на обедите им в гостилничката на Либерти стрийт, той едва не заговаряше на тази тема, но Кларънс, подтикван от трогателна съпружеска вярност, отклоняваше разговора на друга тема. Хората казват, че женитбата променя приятелствата като прекратява старите и създава нови. В случая това беше вярно, що се отнася до старите, но на тяхно място не се виждаха нови. Чудно беше как Елен може да живее без никакви приятелства.

— Много е заета, навярно — казваше с възхищение Кларънс, разговаряйки с Уик пред мазната маса. — Освен това тя е много по-самостоятелна от повечето жени. Но все пак не разбирам как може да живее без приятелки. Възможно е да се е сприятелила с жената на Бънс.

— О, невъзможно! — казваше Уик. — Тя няма да я хареса. — След това, страхувайки се, че е бил може би много рязък, добавяше: — Съпругата на Бънс е много проста.

Той не би простил никога на тази жена обстоятелството, че му бе откраднала Бънс. Мразеше я така, че — за да я унизи — трябваше да похвали неизбежно другата си противница.

Понякога настъпваха продължителни мълчания, когато нито един от двамата мъже не заговорваше, защото и деловият им разговор свършваше най-после, след многократните си повторения. А никой от тях не би разкрил пред другаря си мислите, които изпълваха съзнанието му през тия трагични мълчания, защото те бяха от такова естество, че никои приятели или дори просто хора, които желаят да минат за такива, не могат да си ги доверят.

Кларънс с пенснето и колосаната бяла яка изпи рядкото си кафе и си каза: „Уик е много глупав. Как съм могъл да го харесвам някога? Странно как хората се отчуждават“. А от другата страна на масата Уик довършваше компота от ябълки и си мислеше: „Ах, да би имало някаква възможност да го спася! Тази жена го унищожава постепенно, къс по къс! Не трябваше да се жени за нея. Да бих могъл да го върна към някогашното ни щастие!“.

* * *

В тия мисли имаше нещо вярно. Те бяха понякога повече, понякога по-малко верни, защото нищо не е постоянно и непроменимо вярно или невярно. Всъщност Кларънс беше по-щастлив от двамата, защото бе открил в брака си една нова и съвсем различна свобода; той се бе научил чрез Елен да не отстъпва в нищо на бедно облеченото човече, седнало срещу него. Успял бе по някакъв начин да разбере независимостта й, да осъзнае, че тя не прилича на другите жени, както и на много мъже. Беше от числото на безпощадните избраници. Що се отнася до Уик, той изпитваше само чувството на непоправима загуба и страдание, за което бе решен да си отмъсти някой ден по още неясен и неопределен план. Той вярваше искрено, че приятелството между мъже е една много по-прекрасна и чиста връзка от всякакви отношения между мъж и жена.

„Ето, например, мислеше той, като ядеше компота си, какво става с Кларънс. Любовта му към нея го погубва.“ След като се нахранеха и приключеха със сметката на русата касиерка, която седеше пред масата, те излизаха по навик да поскитат и да се слеят с множеството по Долния Бродуей и да погледат прекрасните параходи, които напускаха гордо синия залив, за да отплават в открито море. Но разходките им не бяха много приятни. Те свършваха винаги по един и същи начин: Кларънс поглеждаше часовника си и казваше: „Време е да се върнем“.

Те тръгваха назад по същия път, по същите улици, по същите стълби. Гледката на синьото море и големите параходи, които се плъзгаха мълчаливо по зелените води изпълваше сърцето на Уик с бурно смущение, което той не можеше да разбере. В такива случаи намразваше еднакво както приятеля си, така и жената, която го държеше в плен.

Никой не се интересуваше истински от господин Уик. Вечер, когато се връщаше в слабо осветената стая на Лексингтън авеню, той не знаеше какво да прави. Понякога четеше, но това беше нарядко, а в топлите вечери сядаше на стъпалата пред входа, за да гледа минувачите и да разменя от време на време по някоя дума с хазяйката си. Той не вършеше по цели часове нищо друго, освен да мисли. И сивата котка дори, която дебнеше сянката на опашката си по изтърканите потъмнели камъни на входните стъпала, би могла да отгатне тъмната нишка на потайните му мисли. Животът и щастието му бяха провалени от една чужденка, която не го удостояваше и с мисъл дори.

* * *

В живота на Кларънс настъпиха и други промени.

В миналото той беше много усърден член в разни дружества. Беше подпредседател на взаимопомощната организация на електрическото дружество „Суперба“ и член на три братства. Задълженията в тия организации поглъщаха голяма част от времето му преди да се ожени, но след пристигането на Елен той започна да стои все повече вкъщи и тия занимания загубиха неусетно значението си за живота му. Той изглеждаше доволен да си стои вкъщи, да чете вестници и да изготвя сметките си, като се вслушва от време на време в музиката на жена си със странен израз на изненада, като че ли му беше невъзможно да я разбере, а малката жила на шията му, която Лили бе наблюдавала някога с такова любопитство, туптеше с копнеж, който би трябвало да го ужаси.

Когато седеше в дългите вечери пред пианото и силуетът й се очертаваше на фона на светлосиньото небе, простиращо се до безкрайност зад прозорците на „Ръцете на Вавилон“, Елен имаше израз на непостижимо величие и отчужденост. Тя изглеждаше понякога същински символ на всичко непостижимо и беше винаги свързана с безумните мечти, които стихваха постепенно в душата му.

Когато тя съобщи за новите си ангажименти у мисис Колендър, той се намръщи и каза:

— А аз какво ще правя?

— Това значи за нас пари… А ние имаме нужда от пари. Мисис Колендър ми плаща много добре и аз ще мога да пестя. Освен това не трябва да се пренебрегва и обстоятелството, че по този начин придобивам опит.

Това беше вярно: напоследък Кларънс не се сърдеше вече както някога от предложението й да печели. Той се смущаваше сякаш повече от страха да не я изгуби, защото каза:

— Струва ми се, че не е благоразумно да дружиш много с тия хора. Те не са като нас… Слушал съм най-различни истории за живота им. Те са светски хора, висше общество.

На което Елен отговори подигравателно:

— Но аз нямам нищо общо с тях. Просто работя за тях и печеля. Забавлявам ги… и нищо повече.

— Уик казва, че младият Колендър имал много лошо име.

Елен се засмя презрително:

— Как може Уик да научи в евтиния си пансион нещо за младия Колендър? Той говори така само защото ме мрази. Зная го какъв е… дребнаво, женствено, зло човече, което ме мрази.

— Но той има приятели… Родът му е бил някога богат в Ню Йорк.

Това беше вярно. Уик знаеше, защото, при все че беше престанал отдавна да съществува за хора като Колендърови, новини от тяхното общество успяваха да се промъкнат, малко преувеличени и обезобразени, чрез прислугата и далечните роднини до неговите неомъжени лели в Йонкърс, а от тях и до самия него. Защото старите дами бяха познавали бащата на Колендър още като момък, а те живееха и досега със спомени за далечните дни, когато затворени в долния край на Пето авеню, зад кадифени завеси с тежки ресни, те посрещаха в неделен ден цяло шествие модни гости. Просташкият нов град, изникнал в началото на двадесети век, не съществуваше за тях, въпреки всичкия си шум и блясък, както и те не съществуваха за Колендърови, въпреки всичката си аристократична гордост. Цялата история се свеждаше всъщност само до долари и центове. Колендърови бяха увеличили богатството си; Уиковци бяха загубили своето.

— Ще отида да свиря у Колендърови, защото е необходимо — каза Елен. — Аз не съм глупачка. И мога да се пазя.

Кларънс не намери отговор за тази неочаквана забележка. Той отстъпи мълчаливо и започна да посещава отново събранията на своите дружества, за да не стои сам вкъщи вечер, когато Елен отиваше да свири в големия дом на Мърей Хил. Някои членове на взаимоспомагателната организация при електрическото дружество „Суперба“ сметнаха, че е доста странно подпредседателят да дойде на годишния им бал в Бруклин Отел, както бе идвал винаги, тоест сам, без жена си. Защото тази вечер тя свиреше пак в големия дом на Мърей Хил.

* * *

А какво ставаше със самата Елен? Тя не можеше да не съзнава, разбира се, това, което ставаше така бавно и неуловимо с нея. Вярно е, че тя беше от тия, които са родени за успехи, за които миналото не съществува, а настоящето има значение само дотолкова, доколкото може да служи за стъпало към бъдещето. В действителност през тия години от живота в големия град и самото й родно място дори се превърна в далечен и неясен спомен. Тя бе погълната отчаяно от бъдещето, което лежеше пред нея, замаяна може би от някакво смътно чувство за неизбежно крушение, толкова смътно, че нямаше действителен смисъл или значение.

Но тя не говореше никога със съпруга си за тия неща, защото съзнаваше може би, че той няма да ги разбере. Някогашното състрадание към него, което я бе обзело така ненадейно в нощта на бягството им, я обземаше отново понякога, и в такива случаи тя се държеше към него така нежно, че той се самозабравяше от щастие. След известно време Елен започна да се държи съзнателно по този начин, за да успокоява евтино огорчението му, както натъжено дете се усмирява с бонбон. Защото Кларънс се чувстваше наистина щастлив от такива дреболии.

* * *

Тя лежеше често будна в едно от зелените легла, украсени с гирлянди алени рози, заслушана в шума на Ню Йорк, който се разстилаше далеко под тях… Далечен шепот, сливащ се сякаш със сиянието, изпълнило целия небосвод, пронизван внезапно от ненадеен остър писък на дете, останало да играе до късно по улиците, или далечния шум на трамваите, заглушаван от време на време от сирената на някой голям параход, долитаща откъм забулената в мъгла река… Чудни, величествени звуци от близкия широк свят. В тях се криеше чудната представа за тълпата, от която самата тя не беше част. Тя стискаше здраво завивките си, докато усети най-после, че не е сама, че край нея, отделен от малката пропаст между двете зелени легла, и Кларънс е буден и слуша. Тя чувстваше може би в тия часове едно смътно съзнание за някакво предопределение… за нещо, което ще се изясни много по-късно…, което чака безгласно, със страхотно търпение. Това чувство не беше рядкост; то я обземаше често, и тя започна най-после да се чувства щастлива, когато Кларънс, пътувайки по цели седмици далеко от нея, не можеше да се върне вечер вкъщи.

Когато изваждаше понякога ръка от завивките, тази ръка бе сграбчвана в тъмнината от друга, която трепереше и я притискаше с неизразим ужас.