Луис Бромфийлд
Пътят към славата (33)

33

Отдавна минаваше полунощ, когато Елен влезе най-после в автомобила, каран от нетърпеливия Уилк. Той паркира пред „Ръцете на Вавилон“. Кларънс я чакаше в преддверието на най-долния етаж, като се разхождаше тревожно нагоре-надолу.

— Щях да ти се обадя по телефона — каза тя, — но забравих. Не знаех колко е часът. Заговорихме се след вечерята.

Тя го целуна нежно, обзета от познатото вече чувство на състрадание. През целия път до вкъщи, докато седеше сама в автомобила, тя се бореше със загадката, пред която се бе озовала, чувствайки подсъзнателно, че каквото и да се случи, никога няма да може да избяга с Ричард Колендър. Можеше да се разболее, да умре, да полудее, но имаше неща, които не можеше да стори. Дълбоко в сърцето й властваше някаква сила, по-силна от самата нея, един вътрешен усет, нещо почти физическо, като ръцете и нозете й. Тази част от самата нея, която бе наследила от Хети Толивър.

Имаше и друг изход, но като целуна Кларънс тя разбра, че това е невъзможно. Когато го видя, че я чака тревожно, когато видя, че цялото му лице светна от радост и любов, тя разбра, че няма да може да се разведе. Побеждаваше я самата му слабост; защото знаеше, че ако го помоли да я освободи, той ще го стори. Нямаше нищо, което би й отказал… нищо, което беше в негова власт; но това, което тя би желала в действителност от него той не беше в състояние да й даде, защото беше все пак едно жалко същество.

* * *

Най-тежката част на изпитанието беше напред. То щеше да бъде при срещата й с Колендър, когато ще бъдат принудени за пръв път да признаят истината и да се откажат завинаги от всичко. Тя разбираше много добре това; и дори желаеше то да стане колкото може по-скоро, да се свърши, да го забрави и да продължи своя победен път напред. Това стана най-после, когато Колендър я запита с кратко писъмце дали ще може да я види. Това писъмце, написано с едър почерк, съвършено неподходящ за подигравателния му цинизъм, не намекваше нищо за намеренията му. Молеше я само да определи време и място за срещата.

Тя го покани да я посети у дома й, в „Ръцете на Вавилон“, и той дойде, странно сдържан и спокоен, със съвършено невинно изражение в сивите очи. По-късно й се стори, че го вижда за пръв път такъв, какъвто е в действителност; той имаше сега много по-ясни и определени черти. Сякаш не бе го виждала никога досега в истинския му лик, а го бе поглеждала и отминавала без да се вглежда. В този нов Колендър имаше само едно познато нещо — някогашното чувство за борба, борба на една воля срещу друга, едно приятно, почти извратено чувство. Този нов Колендър й се струваше сякаш по-възрастен, без тя сама да може да определи защо, може би само поради влиянието на майка му върху нея, което бе отслабило и намалило самоувереността й.

Първото нещо, което му каза, бе:

— Страхувам се.

Той свали шапка, сложи я полека на дивана до бастуна си. След това се обърна, погледна я със странните си сиви очи и отвърна:

— И аз се страхувам.

В препълнената с евтини мебели стая той изглеждаше отново по-силен; това съзнание за превъзходството му се смеси сега у нея с едно съвършено ново, непознато чувство, много по-странно от всичко, което би могла да си представи досега. Тя седна полека; той взе един стол и седна до нея.

— Говорих с мама — каза той. — Или по-точно, тя ми заговори. И ми каза всичко.

Победена и измъчена, Елен отвърна глава под погледа на сивите очи.

— Не бях искрена — каза тя. — Съжалявам, но тази неискреност не беше умишлена; просто не предполагах, че това може да има някакво значение за когото и да е.

— А то има значение… голямо значение дори. То променя всичко.

Той простря ръка и взе нейната с нежност, която я покори напълно. Тя познаваше ръцете му; познаваше ги, както знаеше и ръцете на Кларънс още от вечерта, когато го бе видяла за пръв път в гостната на Сетънови, когато го бе преценила като приятен, но малко самомнителен педант. Ръцете на Колендър бяха красиви, мургави, силни, с прекрасни очертания, които я накараха почти да се бои от тях. Тя почувства, че слабее още щом се доближиха към нея; чувстваше, че загива. Не би могла да обясни това чувство другояче, освен със страха си пред тяхната сила. Той заговори отново, бавно и тихо, със своето чуждо произношение, напомнящо това на Лили.

— Бях глупак — каза той. — Страхувах се от това, че у вас има нещо, което няма да ви позволи никога да имате любовник. Никога досега не бях срещал такова нещо — той се усмихна едва уловимо и поглади мустачките си. — Бях глупак. Би трябвало да разбирам по-добре живота. Мислех, че ще ме обикнете един ден… не без борба, разбира се. Но това не очаквах никога. Мислех, че ще можем да се разберем… — За миг стана нещо невероятно. Колендър се изчерви. Никога досега не беше виждала такова нещо у него. — Мислех, че един ден ще можем да се съберем… Знаех, че сте артистка, и смятах, че живеете като всички артистки. Бях глупак. Би трябвало да разбирам повече. Ще ми простите, нали?

Тя не отговори веднага. Покорена бе от звука на топлия глас, от докосването на мургавата ръка. Разбираше смътно, че би трябвало да се почувства оскърбена, но не изпитваше нито обида, нито възмущение; изпитваше само неизразима слабост, която я плашеше. Тя разбираше по неведоми пътища, че всичко това няма нищо общо с обидите, с условностите, със закона дори. Нещо, което нямаше да се повтори сигурно никога в нейния живот и все пак нещо, от което трябваше да се страхува, защото можеше да я погуби завинаги. Най-после каза:

— Защо би трябвало да ви простя? Това няма никакво значение вече.

— Има значение… има значение — каза бързо той. — Аз искам да се омъжите за мен… Можем да уредим всичко. Няма значение по какъв начин. — Той помълча и добави тихо: — У вас има такова величие… и смелост…

Краят на изречението му заглъхна преди тя да може да го чуе.

Тя се върна с голямо усилие от някакви неведоми дълбочини към действителността и почувства, че устните й се движат, че повтаря:

— Трябва да помня… да помня… Трябва да не проваля всичко.

Той не я запита дори дали го обича. Това беше несъмнено за него. Не я питаше нищо. Дошъл бе просто да я вземе.

Тя отдръпна бавно ръката си и я загледа, като че гледаше нещо съвършено чуждо.

— Не мога да се омъжа за вас — каза бавно тя. — Не мога… не мога… Не може да се направи нищо… нищо.

Тя заплака безгласно; сълзите закапаха по ръцете й.

Тия думи го смаяха, защото той не се опита да вземе отново ръката й, а я загледа като съвсем непозната жена. Най-после заговори отново с тих и гальовен глас, но нежността бе изчезнала от него, заместена с почти стоманена твърдост, напомняща внезапна поява на нокти в мека и красива лапичка.

— Защото не искате да го напуснете ли, както сте казали на майка ми?

— Защото не мога да го напусна… Не мога да се отнеса по този начин към него… не мога… не мога…

Стоманената твърдост пролича по-рязко в гласа му като насмешливо, пронизващо острие:

— Защото е прекрасен… красив… великолепен… очарователен?

Той изреди по тоя начин всички качества, които Кларънс не притежаваше, като й даде необходимата и липсваща й смелост; защото звукът на неговия глас, острието на насмешката му я изпълниха с внезапен гняв и безумно желание да защити Кларънс като своя собственост. Тя се бореше за човек, който нямаше нито едно от тия качества, против човек, който притежаваше всичките. Тази подигравка от страна на Колендър, който имаше всичко, към Кларънс, който нямаше нищо, възмути чувството й за рицарско достойнство…

— Това няма нищо общо с решението ми… Има просто неща, които не можем да извършим… И аз не мога да сторя това. — Тя изтри очите си, поизправи се и каза: — Няма смисъл… Нямаше смисъл да идвате тук… Аз бях взела решение… много преди идването ви.

— И вие сте като всички жени — отговори гневно той. — Любовта няма никакво значение за нас. Тя е нещо, което трябва да държите в своя власт. Вие не знаете какво е любовта… Можете само да я използвате… като всички жени.

Той говореше като недоволно дете, а тя го слушаше невъзмутимо, чувствайки през всичкото време властта му — власт, която се криеше в красотата на ръцете, в странния поглед, в гласа, в леките, почти котешки движения, но оставаше все пак непостижима за тази власт. Спасяваше я може би умът й; защото, докато го наблюдаваше, тя почувства със странен вътрешен усет какво би могъл да й стори ако отстъпи на желанието му. Някогашното чувство за борба се бе съживило, по-силно от всеки друг път. Този човек се опитваше да срази волята й. Тя разбра ненадейно, че това беше същността на смътното му и неразумно чувство.

Докато го слушаше, тя почувства, че й идва на помощ женският й усет към драматизъм. Тя се виждаше как го слуша спокойно и почти студено, как спечелва бавно и сигурно борбата. Укорите му не я сърдеха. Не я огорчаваха дори. Напротив, те сякаш само засилваха студенината и силата й. Тя чувстваше, че той се блъска в стената на нейното спокойствие, и някакво дълбоко тържество се разля из цялата й снага. Тя постигна за миг истинско величие. Застанала като че извън себе си, тя наблюдаваше гледката. Виждаше го застанал край нея, пребледнял от гняв.

— Вие ме излъгахте… — казваше той. — Никога не сте искали да ме знаете… — И пак укори. — И вие сте като всички жени… студени… надменни… незаслужаващи нито капка любов. — Той се приближи до нея. — Аз ви обичам… ще ви науча какво значи любов… Какво разбира той от любов?… Нищо… Ще ви създам щастие, за каквото не сте мечтали дори… Аз съм създаден да бъда любовник… и разбирам любовта.

Той коленичи ненадейно; стоманената твърдост изчезна изведнъж от гласа му, който си възвърна нежността и топлотата.

— Няма да ме отхвърлите — каза той като се наведе и притисна глава в скута й. — Не можете… Аз ще ви дам всичко… всичко, което той не може да ви даде.

Той взе отново ръцете й и започна да ги целува със страст, която я изплаши и изпълни отново с някогашната слабост.

Това смирение, това неочаквано отричане от личното му достойнство, воля и сила я учуди и смути. Тя мислеше със своята студенина, че никоя жена, а особено самата тя, не би могла да има такава власт над който и да е мъж. Всичко това беше недействително, невероятно, а същевременно подхранваше гордостта й и й даваше сила, за да може да разруши собственото си щастие, да устои на силата на обстоятелствата и дори на природата, както ги бе презряла и някога, когато се омъжи за Кларънс.

Той наведе най-после глава в скута й, и тя погали леко тъмните му коси.

— Недейте… — каза тя. — Недейте… моля ви… няма смисъл. Аз съм обмислила всичко по-добре от вас… Ще мисля винаги за този човек… Не мога да бъда никога щастлива, така че нито един от нас няма да бъде щастлив. Има неща, които не мога да сторя… Между тях е и това, което искате от мен. Невъзможно е.

Те не си казаха вече нищо. Ричард остана така, сложил глава на скута й, и някогашното спокойствие, изчезнало от месеци насам, я обзе постепенно, засилено сега от съзнанието за съвършенството и мощта й. Едно съвършено ново задоволство, едно замайващо и опияняващо вълнение. Тя се чувстваше възвисена, освободена от Колендър, от Кларънс, от всичко и от всички на света… сама, свободна и победоносна. Победила бе всички. Когато той се обърна за последен път към нея, погледът й като че искаше да каже: „Няма смисъл. Не трябва да имате никаква надежда. Това е невъзможно“.

Той й целуна ръка на тръгване, много нежно и кротко, като че всичката му страст се бе изпарила. Едничките му думи бяха:

— Тогава ще сторя това, което очакват да сторя. Един ден ще пожелаете може би това, което отхвърляте сега… Смятам, че такива неща не се случват всеки ден.

Той беше учтив, но — подобно на нея — не изглеждаше сломен. Изглеждаше така, сякаш бе успял да си възвърне самообладанието, беше студен, спокоен и дори равнодушен. Това бяха последните му думи. Когато излезе, очертанието на стройния му, силен и непроницаем гръб я изпълни с неочаквана слабост; защото знаеше, че затваря вратата не само за Колендър, но и за майка му, за Сабин, за големия дом на Мърей Хил, за всичко, което бе постигнала с такова невероятно търпение.

* * *

Той стори наистина това, което очакваха от него. След две седмици във вестниците се появи съобщение за годежа на Ричард Колендър и Сабин Кейн. Изтъкваше се голямото богатство на бъдещия младоженец и общественото значение на щастливата двойка. В същия ден се появи друго съобщение, което гласеше, че Терез Колендър е заминала, както винаги, да прекара останалата част от годината в странство. Но не се споменаваше нищо за девойката, с която Ричард Колендър бе обядвал у Шери. И за нея се говореше сигурно, в кръговете, където мисис Чемпиън и дъщерите й, мисис Мелинсън и езическият апостол бяха светила. Те бяха съгласни, че хитрата Терез е успяла сигурно да нареди работата с Елен (срещу добро заплащане) и да устрои желания брак; и предричаха със задоволство, че Сабин ще бъде нещастна. Но Сабин бе спечелила най-после в това състезание на търпеливост, при все че не узна никога истинската причина за своята победа.