Луис Бромфийлд
Пътят към славата (2)

2

В звука на дъждовните капки, падащи сред мекия мрак, има някакъв целебен покой. Неговата неотменност — самият лек и непоколебим ритъм на валежа — потапя сякаш душата в някаква сладостна забрава. И върху една толкова бурна и неразсъдителна натура като Елен Толивър дори, млада, нетърпелива и мрачна, звукът на есенния дъжд, падащ по покрива и в изсъхналата градина, оказа своето въздействие. Той съставяше някаква своеобразна, нежна и първобитна музика, преизпълнена с богатство от земя и въздух, така че най-после, сама в стаята си на дванадесетина стъпки от тази на дядото, Елен престана да плаче и зарови лице във възглавниците на голямото си дъбово легло, утешена и успокоена; тя лежеше в тъмната стая, неподвижна и безгласна, с разчорлени черни коси по бялата възглавница. Лежеше така в своята самота, отделена само с една-единствена стена от самотата, обгърнала дядо й. Ако звукът на риданията й би бил доловим за слуха, имаше още една стена, която би го спряла — стената на топлия есенен дъжд, който падаше по земята и отделяше Елен от целия свят.

Тя не знаеше защо плаче. Ако имаше някаква причина да плаче, не би се заключила в стаята си да ридае докато не й останат сълзи. Не можеше да каже: „Плача, защото някой беше нелюбезен към мен“, нито: „Плача, защото преживях внезапно разочарование“. Тя плачеше, защото не можеше да сдържи сълзите си, защото бе обзета от едновременно тъжно и героично, скръбно и безкрайно сладостно настроение. Плачът сякаш й доставяше дори известно удоволствие. Сега, след като звукът на дъждовните капки я бе успокоил, тя лежеше с душа потънала в тъмнината. Това като че я закриляше. Тук, в заключената стая, дето не проникваше никакъв лъч от светлина, тя беше за малко време това, което е. Това беше същественото… Беше това, което е… Наоколо й нямаше никой… Същата тържествена усамотеност усещаше понякога и в музиката… И музиката беше способна да я отдели, да я освободи от задължението да споделя каквато и да е частица от себе си с другиго. В тъмнината хората не могат да нахлуят в душата ви. Тя разбираше твърде смътно всичко това с усета на чувствителна девойка, ненаучена да търси собствената си душа. Тя не споделяше с никого това свое разбиране. Никой не го знаеше. Изражението, което показваше пред хората, не издаваше и най-малко самотността, буйното настроение, горчивото й отчаяние. За хората тя беше девойка като много други, може би по-бърза и с лош нрав, но не много различна от останалите — една девойка, отдалечаваща се от другите по някакъв смътен подтик, скрит далеко нейде в измъчените кътчета на нетърпеливата й душа. Една от трагедиите на младостта е да чувства и страда, без да бъде разбрана.

Тя лежа съвършено неподвижно цял час, заслушана в дъжда; след това, дочувайки от долния етаж шум, който предвещаваше наближаването на вечерята, тя стана и запали петролната стенна лампичка над малката тоалетна маса.

Още с първата искра на светлината светът на мрака и дъжда изчезна и на негово място изникнаха като по магия твърдите, ясно очертани стени на една обикновена четвъртита стая, носещи отпечатъка на забавни усилия за създаване на някаква измамна красота. Стените бяха покрити с книжни тапети, по които се виждаше цветистият рисунък на дървени решетки, претоварени с червени рози и анемични стъбла. От всяка страна на дъбовата тоалетна масичка висеше по една Джибсънова картина, вярно копие от някакъв негов почитател. Те бяха „Вечният въпрос“ и „Дама купа“. Широкото грозно легло, по чиято бяла покривка личаха още очертанията на стройната млада снага, подхождаше на стаята така добре, както лодка подхожда на бара. Столовете бяха най-различни — като се почне от старо кленово кресло, донесено отвъд планините в Средния запад от Елениния прадядо и изоставено сега в нейната спалня, и се свърши с един повреден стол-люлка, покрит с червено кадифе и жълти ресни. Тоалетната масичка беше покрита с тънка батиста, украсена с имитация валансиенска дантела и свързани червени панделчици.

Девойката прибра косите си пред огледалото, при трептящата светлина. Тъмна, тежка, лъскава коса, със синкави отблясъци. Като ги прибра набързо назад върху телена подплънка, в прическа Помпадур, тя изми очите си със студена вода, за да премахне червенината им. Подготвяше лицето, което ще покаже на света. То не беше особено красиво, при все че имаше своите хубави черти. Беше прекалено дълго може би, а носът — твърде издаден; иначе беше приятно, с големи черни очи, устни и една действително красива брадичка. Съдържаше наченки на изтънчена и надменна красота; брадичката и шията се очертаваха прекрасно над раменете. Линията им беше ясна, тържествуваща, решителна, и самата Елен дори беше принудена да се възхити от нея. Недостигът в красотата й се възмездяваше богато от интереса, вдъхван от това лице. Кокът й беше смешен, разбира се. Той съществуваше едва отпреди една-две седмици, като доказателство за освобождаването от юношеството.

Тя изучаваше продължително отражението в огледалото, като обръщаше насам-натам гордата си глава и се възхищаваше от линията на шията и наклонената брадичка. Тя я радваше, както музиката я радваше понякога със странното чувство за превъзходство над хората около нея.

„Дали ще стана велика един ден? — помисли си тя. — Дали ще се прославя? Изписано ли е това на лицето ми? Ще се прославя ли или ще загина!… Трябва да се прославя!“

* * *

Рано следобед, още преди да завали дъждът, който щеше да продължи през цялата нощ, тя бе излязла от къщицата на мис Оджилви по постланата пътечка под брястовете с тържествуващо сърце. Това тържествуващо чувство бе угаснало малко преди пристигането й вкъщи, а когато бе влязла в стаята си, то бе изчезнало напълно, погълнато от вълна на отчаяние. Тържеството й като че само затрудняваше нейния живот, защото вместо да бъде край, то беше само начало. И създаваше несравними трудности, повдигаше опасни и вълнуващи въпроси.

Мис Оджилви живееше в една извехтяла къщица, отделена от улицата зад зелен заслон от люляци, ясмини и стари ябълкови дървета, гъмжащи от птици — мушитрънчета, дроздове, косове и червеношийки. През топлите дни едно-две канарчета и двойка кардаринки се появяваха окачени в клетки под покрива на тясната тераса, над резбования парапет, като че прелетните свободни птици не бяха достатъчни в тоя дом. Някои хора вярваха, че самата мис Оджилви трябва да е била птица в някое от предишните си въплъщения… Може би мушитрънче или врабче, което прехвръква от плет на плет и от храст в храст, като върти непрестанно чистата си опашчица, недоверчиво към изменчивия свят.

Когато седеше в своя стол-люлка, за да слуша ужасните упражнения на ученичките си, тя приличаше на конопарче или на огъващ се клон. Тя се люлееше така, като че това движение успокояваше някаква лудост в нейното сдържано и дребно девическо тяло. Тя се люлееше винаги, може би защото така понасяше по-лесно ужасното изпълнение на Шуман и Менделсон от глупаво усмихнатите дъщери и тъпите синове на хлебаря, месаря и свещаря. Защото се знаеше, че мис Оджилви е била музикална и чувствителна на младини. Преди провала на баща й в потопа, последвал гражданската война, тя бе пътувала в чужбина. И бе слушала истинска музика. Само тя и дядо Толивър знаеха в този град какво значи истинска музика. Тя бе учила музика дори в Мюнхен, дето бе живяла посвоему — като птичка в един много почтен пансион. И другите девойки в тоя пансион бяха хвърчали, защото по онова време всички жени приличаха донейде на птички — това беше част от възпитанието им.

В ранния следобед, когато Елен Толивър дойде за своя седмичен урок, мис Оджилви, облечена в стегната рокля от тъмночервен поплин, украсена с коралови и релефни брошки, я посрещна официално в малката гостна, дето живееше в своето гнездо от пампасова трева, раковини, тръстикови кошнички и безукорно чисти дреболии. В това посрещане нямаше нищо необичайно; мис Оджилви не си позволяваше никакви по-свойски обноски и в спалнята си дори. Тя си оставаше една изискана дама, която се издържа благородно с даване на уроци по музика. Но към Елен проявяваше понякога топлота и любезност, каквато можеше да се види рядко в отношенията й с другите ученички. В днешното й държание можеше да се долови дори следа от почит.

Елен седна пред пианото и засвири. Тя свиреше с буйно чувство, несдържано от никакви съображения за техника. Изливаше младата си, бунтовна душа в музиката, докато абаносовото пиано се залюля, и ресните на брокатовата му покривка се заклатиха. Мис Оджилви седеше на слънце в своя стол-люлка и слушаше. Забележително бе, че не се люлее. Тя седеше съвсем неподвижно, едва докосвайки пода с тънките си нозе, скръстила спокойно малките си ръце със сини жили, които почиваха като птичета в багреночервения скут. И канарчетата млъкнаха и се заслушаха. Цялата градина като че заглъхна.

— А сега — каза мис Оджилви, когато Елен спря за миг, — нещо от Бах.

Девойката се втурна в лъкатушните архитектурни красоти на една Бахова фуга. Тя свиреше без ноти, с полупритворени очи, олюлявайки тялото си в страстния ритъм, пробуден от нещо много по-дълбоко от уроците на мис Оджилви. Този ритъм беше така буен, че изплаши дребната стара жена, защото знаеше, че да се свири Бах по тоя начин е истинско светотатство. И все пак… това като че нямаше значение, когато бе сторено от Елен. В нейната музика имаше някакво потискано, тревожно величие.

Тя засвири след това Шопен, нежно и поетично. Най-после свърши и се завъртя на столчето си, за да чуе присъдата на своята учителка.

Мис Оджилви не продума. Сините й очи започнаха да мигат стеснително, а по повехналата буза се търкулна сълза, издебнала достойното й самообладание. Слънчевата светлина трептеше по малките й ръце; най-после тя трепна.

— Няма какво да кажа, дете мое — промълви тя.

Сърцето на Елен трепна така ненадейно, че едва не й прилоша от радост.

— Аз съм вече без значение — продължи мило мис Оджилви. — Вие ме надминахте… — Тя се усмихна изведнъж и изтри учтиво очите си. — Коя съм аз, за да ви уча? Вие сте артистка, дете мое, и ме плашите! — Тя се наведе доверчиво напред и прошепна: — Така става винаги… дори в нечист фабричен град като нашия.

Между двете жени съществуваше някаква връзка, нещо, което нито една от тях не споменаваше, но което завладя и двете и ги сближи още повече в мълчанието, последвало несдържаното излияние на мис Оджилви. И двете презираха града, без някой да бе отгатнал тази тяхна измяна; а когато заговори отново, мис Оджилви извлече тази тайна връзка в ослепителната дневна светлина.

— Артистите се появяват — каза тя, — без да се интересуват от мястото. — И продължи след известно мълчание: — Но вие не трябва да позволите никому тук да отгатне, че сте артистка…, защото ще бъдете нещастна ако открият това. — Съвземайки се постепенно, тя започна да се люлее отново. — Отдавна чувствах, че ми се изплъзвате… Безполезно беше да крия това от себе си… Сега вече зная…

Тя се усмихна тържествуващо, с повехнала, розова усмивка, и започна да дърпа дантелата на кърпичката си.

— Прекрасно е, като си помисля — каза тя, — че аз съм ви открила… Аз, клетницата! Но вие трябва да работите, Елен; предстоят ви тежки дни, много по-тежки, отколкото можете да предположите. Знаете ли — продължи тя, като се наведе отново във възбудата си, — когато аз бях девойка, и аз свирех добре… Приличах на вас… Не така самостоятелна и силна, защото съм си била винаги слаба жена… и тогава дори — добави тя, сякаш чувстваше, че възрастта я е смалила. — Понякога мислех, че бих желала да стана прочута пианистка… Прочута артистка… Но в мое време жените не можеха да постигнат това. Баща ми не би желал да чуе подобно нещо. То не подхождаше за истинските дами. Би било равносилно да стана циркова ездачка. Той ми позволи да вземам уроци, за да мога да свиря в гостната и да акомпанирам песента на младежите, които ни идваха на гости. Баща ми ме изпрати дори да уча в Мюнхен, но когато откри, че се интересувам повече от музика, отколкото от младежите… побърза да ме върне в къщи. А аз не се интересувах никога особено много от младите хора… И винаги предпочитах музиката.

Елен слушаше почтително, трогната колкото от чувството си към мис Оджилви в ролята й на приятелка, толкова и от почит към възрастните хора изобщо. Тя беше възпитана грижливо и имаше добри обноски. Но разказът я отегчаваше все пак. В него нямаше нищо интересно, нищо, което би могло да трогне въображението, да укроти нетърпението, или да подхрани пламенната й амбиция. Това, което мис Оджилви й разказваше, беше станало толкова отдавна!

— Мисля, че би трябвало да се омъжа — продължи мис Оджилви. — Но чаках прекалено много… А имах много случаи — добави гордо тя, — и то добри случаи… Бих била по-щастлива сега може би… Кой знае, все пак! — добави неуверено тя, като сви повехналите си устни, сякаш не можеше да дойде до никакво заключение по въпроса. — Толкова нещо може да се каже за и против! Искам да кажа обаче, че вие трябва да вървите напред… Не трябва да позволявате на нищо да ви спре… Сега е много по-леко, отколкото беше по мое време. Няма поне кой да ви се противопостави… Такава дарба не е дадена всекиму… Виждате ли, аз нито се омъжих, нито станах артистка. — В гласа й прозвуча нотка на съжаление. — Затова съм сега само обикновена стара мома, която дава уроци по музика. А вие може да сполучите и в двете неща… Не зная… както и вие сама не знаете още… Но не позволявайте на нищо да ви спре… Не пропилявайте времето си, без да извършите това, което сте искали да сторите. Няма какво друго да ви кажа… Не мога да ви преподавам, но се надявам, че ще идвате да ми свирите понякога… Това ще ми бъде много приятно.

Към края на тая реч очите на мис Оджилви бяха отново овлажнели, както от съжаление към собствената й съдба, така и от беззлобна завист към буйната младост и самостоятелност на Елен.

— Няма да е лесно — каза най-после девойката. — Защото майка ми мисли, че трябва да се омъжа… Тя иска да уча пиано, защото смята, че така ще ме омъжи по-добре… Гордее се, разбира се, че свиря хубаво. Гордее се с всичко, което върша.

— Възможно е да отстъпи — подсказа мис Оджилви. — Но борбата ще бъде тежка… Аз познавам майка ви, Елен… Тя ви е създала амбициозна… И е сбъркала — мис Оджилви се изкашля стеснително. — Но аз не желая да се меся. Тя ви е майка… Тя трябва да реши.

Мис Оджилви преклони и себе си, и големите си надежди за Елен пред олтара на майката, така почитана от нейното поколение.

— А нямаме и пари — каза мрачно Елен. — Те не ни стигат никога.

— Това би могло да се уреди може би… Мога да ви отстъпя някои от уроците си… Сега имам премного ученици… Бих желала да ви помогна, да направя и жертви дори, ако е необходимо.

Явно бе, че мис Оджилви не желае да каже нищо определено; нямаше желание да поеме някаква отговорност за постъпките на това непокорно девойче. Но все пак продължи да намеква и да подсказва, че би помогнала, ако се стигне до криза.

— Бих желала това — каза Елен, — желая го повече от всичко друго на света… Искам да стана богата, велика и прочута… И трябва да стана.

Тя говореше така буйно, с такова увлечение, че мис Оджилви изтръпна в големия стол-люлка.

* * *

Най-после Елен сложи шапката си, която стърчеше много добре на глупавата прическа, сбогува се с мис Оджилви и излезе на площадката, дето велосипедът й почиваше до чудноватия парапет, под кафезите на канарчетата и кардаринките. Когато тръгна по постланата пътечка, гласът на мис Оджилви я настигна.

— Ако стане нужда — каза тя, — обърнете се към мен. Ще сторя всичко, каквото мога, за да ви помогна.

Думите й се изтръгнаха с лека въздишка — сякаш не можеше да ги задържи. Елен й се усмихна през рамо и старата госпожица се прибра в своята остаряла къща.

Докато пътуваше с колелото си по улиците между два реда ябълкови дървета, Елен почувства, че радостта й угасва бавно пред пристъпите на разума. Надеждите и вдъхновението бяха сразени в тия схватки. Пречките бяха твърде много: бедност, предразсъдъци, дори собственото й провинциално схващане. И все пак, някакъв гласец й повтаряше: „Ще го направиш… Ще го направиш… Нищо не може да те спре. Ще можеш да получиш това, което желаеш, ако го пожелаеш достатъчно силно“.

Когато стигна до блока, дето беше къщата на Толивърови, придържайки се твърдо о почтеността, която й налагаше да гледа храбро света, съзнанието й започна да работи пак тайно, обмисляйки как ще бъде възможно да постигне целта си.

Тя бе забравила вече напълно стеснителното и плахо предложение за помощ, направено от мис Оджилви. Мис Оджилви беше толкова стара, толкова мила и така незапозната с живота… Като своите канарчета. Съзнанието на Елен се бе насочило вече към богатата й братовчедка Лили. Блестящата Лили сигурно ще може да намисли нещо полезно.