Луис Бромфийлд
Пътят към славата (63)

63

Новината за брака стигна до Сабин през следната есен, когато беше в Нюпорт. И войната дори не бе могла да изгони от вестниците едно толкова интересно събитие. Съобщението гласеше, че младоженката е добре известна пианистка, която заявила, че се именува Елен Толивър, американка по рождение, тридесет и четири годишна. (Обществото узна за пръв път сега, че Лили Бар е американка, защото Ребека и забравеният Шнайдерман бяха свършили отлично работата си.) Младоженецът също бе добре известен магнат, член на много клубове, последен представител на своя род, напуснал Америка преди повече от десет години. Сега беше капитан от френската армия, на гарнизон в Тунис, дето младата двойка щеше да прекара медения си месец.

Като остави „Таймс“ и продължи закуската си, Сабин откри, че единственият отзвук от тази новина беше само известно възмущение от прибързаността, с която женитбата бе последвала развода. Сякаш искаха да подчертаят, че през тия години тя се е изпречвала между тях и че не желаеха да губят нито ден, след като Колендър се бе освободил от нея. Тя почувства смътно, че би трябвало да се почувства оскърбена. И едва привечер, когато отиде да вечеря у мисис Чемпиън в Сидърс, почувства, че угнетеността се разсейва.

Сидърс беше мрачна сграда, построена в края на миналия век, в претрупания стил на времето, а присъствието на мисис Чемпиън и дъщерите не бе от естество да промени настроението. Джени и Маргарет (когато ги видя в мрачните хладни зали, Сабин почувства, че ги е познавала винаги) бяха сега съответно на четиридесет и две и четиридесет и пет години и бяха стигнали до едно състояние, при което всяка искра, стопляла някога тясната им снага, се бе превърнала в интерес към градините и благотворителност към моряците. Времената се бяха променили невероятно… Но Джени и Маргарет продължаваха да си живеят както винаги в мрачния Сидърс с майка си, непрестанно възмущавани и възбуждани от разкази за петролните крале и финансовите авантюристи, които бяха завладели казиното. Тези именно разкази доставяха теми за разговор по време на вечерята.

— Имало една жена, която давала сега многолюдни приеми, както разправят — каза Джени на вечерята, — и която била някога готвачка на мисис Мелинсън.

Увериха я, че Нюпорт не бил вече същия, при все че тя знаеше отлично това. Загубил своя изискан тон, а по този начин (помисли Сабин) изоставил назад и мисис Чемпиън с двете й дъщери. Епископ Смолууд, който идваше понякога да прекара една седмица със „своята приятелка“ мисис Чемпиън, седнал вдясно от Сабин, сподели огорчението им и изрази подобаващо възмущение.

Ако Америка е изобщо нещо, помисли си Сабин, докато ядеше от пуйката, тя е промяна… промяна… промяна. Бог да е на помощ на тия, които не се съобразяват с това! Целият разговор й даде странното чувство, че е задминала горките Джени, Маргарет и Езическия апостол и ги е оставила далеко зад себе си. Те изглеждаха толкова изостанали! Чувстваше, че е постъпила много любезно, като бе дошла да вечеря с тях. А думата на мисис Чемпиън бе някога закон за малкото общество, което се бе пръснало и ги бе оставило самотни, жалки и безпомощни, с желание да покажат, че само тяхното общество е имало значение изобщо.

Тя знаеше, че са изпитали горчиво тържество от новината, пристигнала с утринния „Таймс“, защото не бяха забравили сигурно как им бе откраднала Ричард Колендър (с помощта на събития, които щяха да им останат завинаги неизвестни). В живота им имаше толкова малко сензации; те не бяха забравили нищо, разбира се, и нямаше да пропуснат един отдавна жадуван случай. И все пак й се струваха толкова далечни и незначителни, че тя и не мигна дори, когато мисис Чемпиън засегна най-после въпроса.

Тя можа да разкаже както на тях, така и на епископ Смолууд, зажаднял за клюки към края на сезона, че Лили Бар е същата провинциалистка, която бе взела участие във възмутителния прием у Терез Колендър. (Припомняте ли си голата яванска или сенегалска танцувачка! — попита мисис Чемпиън. Тя казала тогава на Джени и Маргарет да закрият лице с ветрилата си.) Лили Бар бе същата жена, с която Ричард Колендър бе обядвал толкова пъти край отворените прозорци в Шери. Но сметна за уместно да отмине лукавата забележка на мисис Чемпиън, че Колендър иска най-после да направи от тази „актьорка“, след толкова години, една почтена жена. Защото и сама не знаеше истината.

Когато заговори за развода, тя каза нагло:

— Всичко се уреди без затруднения. Аз знаех, че той има желание да се ожени за нея. Разгледахме въпроса и намерихме, че това е най-доброто разрешение.

Мисис Чемпиън поклати глава и изцъка с език, с явното желание да подчертае ясно, доколкото дръзваше да го стори, че това хладнокръвно поведение на жените от поколението на Сабин по такива въпроси е просто безсрамно и безнравствено. А Езическия апостол, верен на църковното разбиране и неодобрение на развода, погледна сериозно и мълчаливо чашата с шербета си, с изражение, което подсказваше, че много нещо може да се каже и от двете страни. (Не беше мъдро да се оскърбява такава богата и модна дама като Сабин Колендър.) Джени и Маргарет само я погледнаха с кръгли, глупави, детински очи.

На тръгване (след десет часа, когато Сабин почувства, че не може да ги понася повече), мисис Чемпиън успя най-после да й нанесе удара, който пазеше през цялата вечер. Докато чакаха пред входната врата приближаването на колата, тя промълви под закрилата на тъмнината:

— Аз бих ви предупредила отдавна, мила. Не трябваше да се омъжвате за човек като Колендър. Ако имахте майка… — Тя въздъхна и продължи: — Аз не бих позволила никога на Джени и Маргарет да приемат предложение от него.

Подобни приказки биха могли да я ядосат някога и да я накарат да изплющи с прочутия си остър език; но сега не я засегнаха; само се забавляваше да си представи Джени или Маргарет, застанала като Алиса в страната на чудесата в ролята на Колендърова съпруга. Помисли също, че е придобила опитност, каквато те не ще имат никога. Много по-добре бе да си била съпруга на Колендър, отколкото да повехнеш като Джени или Маргарет (които бяха някога хубавички, с глупава, румена красота). Докато ги гледаше, застанали в сянката на властната си майка, тя почувства със състрадание, че и те мислят същото. Но не бяха успели да се спасят от тази раздрънкана, глупава старица…

— Лека нощ — каза тя. — Няма да се видим вече. Заминавам в петък.

След това, за пръв път в живота й, стената на здравия разум рухна и тя се изложи съзнателно на опасност от досада.

— Ако решиш да отидеш някога в Париж, трябва да ми дойдеш на гости.

Защото не можеше да си представи Джени сама в Париж, освободена от опеката на майка си; тя би заприличала на някое пуснато от клетка птиче, което е забравило да хвърчи…

Джени заекна и изгука в тъмнината, като някоя седемнадесетгодишна девойка (Джени, която бе минала четиридесетте):

— Много е мило от ваша страна, Сабин. Много мило. Аз не съм била нито веднъж сама в Париж… и не бих знаела просто как да се оправя… Ще дойда непременно — довърши тя в порой на младежко кикотене.

Но когато се отдалечи от голата сянка на Сидърс, Сабин се укори за тази слабост. Явно бе, че с нея става нещо. Преди една година не би извършила подобна глупост… „Започвам да остарявам може би“, помисли си тя.

* * *

Когато се завърна в Париж след няколко месеца — във веселия и възбуден Париж от последните дни на мирната конференция — тя можа да разбере задоволството, което човек изпитва от съзнанието, че е свършил нещо. Нямаше да понася вече мъчението да вижда всеки ден Колендър, винаги до нея и винаги непостижим, като студен и далечен планински връх. Всичко това беше свършено вече; а в чувството за окончателност се таеше и чувство за покой. Тя не бе разбирала ясно досега колко ужасно я е угнетявал чудовищният дом на авеню Дьо Боа. Едва след като се премести в своя дом на улица Тилзит, изпълнен с прекрасните, любими вещи, които й бяха така скъпи, тя разбра напълно мъчението в един дом, наречен още навремето от нея „Всемирно изложение“.

Защото не бе успяла нито веднъж през годините на съвместния им живот да се отърве от този дом. Колендър се бе противопоставял мълчаливо и спокойно, посвоему, на всеки неин опит да се отърват от тоя дом, докато тя се бе примирила най-после с него. Тя бе престанала да се оплаква с надежда, че той ще оцени може би мълчанието и покорството й. Но той не бе му обърнал и внимание дори. Тя не бе могла да даде нито веднъж подобаващ прием, защото къщата беше толкова ужасна, че не можеше да мине дори за чудновата и, следователно, изящна. А тя беше уверена вече, че Колендър е харесвал тази къща. Тя го задоволяваше така, както задоволяваше и майка му. Сабин разбираше, че той е част от този дом, както беше и самата Терез, особено след като левантинската й кръв бе надделяла.

На улица Тилзит, в собствения си дом, между вещите, избрани от изискания й вкус, тя поведе отново своя някогашен живот, слизайки от недействителното, чудновато равнище на Колендърови по една плоскост, на която можеше да съществува в истинско съотношение с околната обстановка. Тя започна да разбира, че цели дванадесет години не е водила нито за миг свой собствен живот. Колендър бе постъпвал както желае… Тя беше негова собственост. Едва сега започваше да се чувства пак свободна…

Отначало, след деня, когато се бе сбогувала така официално с Ричард и майка му, когато всички приготовления бяха приключили и Терез бе прибрала всички книжа в чантата си, тя не можеше да си наложи да влезе отново в техния дом, дори за да прибере своите неща — картини, кехлибари, сребро и коприни, които бе оставила там. Едва сега, много по-късно, след като бе почувствала напълно свободата си, намисли да отиде и да си ги вземе.

Най-после, няколко седмици след пристигането си в Париж, тя позвъни на авеню Дьо Боа и, узнавайки от Виктория, че къщата е празна и не очакват ничие завръщане (Терез била в Лондон, каза Виктория, а Ричард и Елен били още в Тунис), тя реши да отиде след обяд за вещите си.