Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Possession, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невяна Розева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Луис Бромфийлд
Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)
Преводач: Невяна Розева
Година на превод: 1946
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ (не е указано)
Издател: ИК „Световна библиотека“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново
ISBN: 954-8615-12-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061
История
- — Добавяне
54
Шест години бяха минали вече от деня, когато Фергус се бе разминал със сестра си в Атлантическия океан. Той наблюдаваше отдалеко, сред вихъра и вълненията на войната, нейния напредък, ту от писмата на майка си (на която не вярваше, защото знаеше на какви преувеличения е способна тя, що се отнася до децата й), ту от писмата на Елен, а понякога и от вестниците, които се промъкваха с няколко седмици закъснение до неговата въздушна ескадрила на фронта. Той разбираше напълно този възход, както предполагаше и Елен; виждал я бе как работи упорито за постигането му. Възхищавал се бе отдалеко на борбата й и желаеше пламенно да се запознае с тази Ребека Шьонберг, която бе уредила така сполучливо успеха. И тя беше гениална.
Нито голямото разстояние, което ги разделяше, нито годините, минали откакто я бе видял да заминава в зимната мъгла с нечистия и извехтял параход, който напускаше устието на Северната река, нищо не бе променило разбирателството им. Близостта им не изискваше, като любовта на Хети, постоянен, непосредствен допир. Тя бе по-малко чувство, отколкото съзнание. Всеки от тях знаеше какво точно може да очаква от другия, преди всичко една пълна и безусловна искреност. Те си приличаха твърде много, като се изключи обстоятелството, че Фергус (съзнаващ сам това) нямаше непоклатимата и неумолима воля на сестра си. Това качество именно й даваше предимство пред него, както разбираше и той сам. То й бе осигурило победата. Отсъствието му превръщаше момъка в един очарователен, щастлив и небрежен човек. Но то му даваше жизнерадост и наслади, които тя нямаше никога да разбере.
Войната беше едно напълно подходящо занимание за него. Тя беше едно голямо зрелище, нещо като маскарад, в който той беше едновременно участник и зрител; тя даваше простор на всички наследени подбуди, които не биха се проявили може би при други обстоятелства — любов към приключенията, наследена от дедите планинари, скитащи на лов за диви зверове, любов към вълненията на въздушния бой, далеко във висините над една земя, жалко умалена и прилична на разгъната релефна карта. Той смогваше да предаде нещичко от тия чувства в набързо написаните писма до Елен, която можеше да разбере на какво се дължи щастието и задоволството му. Това задоволство приличаше на нейното; задоволство от победата над големи опасности, от печалбата в игра с големи залози, от пълното и дълбоко поглъщане в едно интересно занимание. Същата черта, която бе превърнала Сам Бар в бедняк, а старата Джулия Шейн в баснословно богата жена, и на която несръчно построената вечно движеща се машина, ръждясваща нейде из нивите на щатите в Средния запад, щеше да остане вечен паметник. Това беше треската, която разтърсваше целия живот, не някакво глупаво задоволство, а опасности, грижи и дори трагедия, странна, почти неземна жажда за изтръгване възможно най-голям дял от един живот, чиято горчива краткотрайност всеки от тях съзнаваше ясно, до мозъка на костите си почти.
От блестящите писма на Фергус личеше, че той е безумно щастлив в тези дни. Личеше, че някогашният неспокоен устрем бе намерил най-после своята цел. Старата авантюристична кръв имаше възможност да се прояви.
Той наблюдаваше отдалеко тържеството на сестра си, но за разлика от другите, не изпитваше страхопочитание пред властническия й навик да стъпква безсърдечно тия, които застават на пътя й. Елен Толивър щеше да съществува винаги за него, прикрита може би в черупката на Лили Бар, но все още жива и готова да се прояви. Сърцето, същността й бяха вечни. Те не можеха да се променят. В редките минути, когато можеше да размисли спокойно, той я виждаше такава, каквато я бе виждал винаги — волева, неприятна сестра с дълбоко тлеещ плам, която не можеше никога да покори, в каквото и настроение да я види. И през ум не му минаваше, че тя е сега по-възрастна, в известни отношения по-отстъпчива, а в други още по-сурова, отколкото я помнеше.
От Елен именно той научи за смъртта на баща си. Тя му писа, че този кротък човек изпаднал в унес след първия й концерт в Америка и никога не се пробудил напълно. Имало минути, когато познавал за известно време съпругата си и разговарял с нея, при все че смесвал странно и трогателно миналото и настоящето. Най-после му бе писала, със смелия си и едър почерк: „Никой от лекарите не разбра какво го е погубило. Но аз зная. Той загина просто от мъка по родния си край. Ненавиждаше големия град. Такъв беше по рождение. Не бива да казваш никога това на мама, защото тя именно го накара да напуснат града. Виновни сме и ние всъщност… ти и аз, защото тя искаше да дойде при нас. И няма да се спре. Тя е една необикновена жена. Времето не може да я промени, както не променя и Вечния ни дядо. Той е на деветдесет и четири години и, макар да изглежда стар като Матусалем, е все още пъргав и с будна младежка мисъл. Умее да се пази от живота. Пази се така възхитително, щото мисля понякога, че ще преживее всички нас… седнал на стола люлка в стаята си, откъдето ни се надсмива. Открил е тайна, която ние не знаем. И няма да ни я каже никога“.
Чарлз Толивър бе издъхнал тихо и без огорчение, равнодушен към успехите на своите деца, след като ги бе загубил; защото той бе признал отдавна пред себе си, че ги е загубил, нещо, което жена му нямаше да признае никога. Загубил бе не само децата си, но и живота, който обичаше. Преминал бе сега от един изпълнен със сънища сън, прекъсван всяка сутрин от шума на омразния град, в дълъг, несмущаван сън. Живял бе кротко и спокойно, дружелюбен към всички, оставил своя дял в света почти само като баща на децата на Хети, предавайки им качествата на стария си баща, които бяха се слели с качествата на Хети, за да създадат потомство като Елен и Фергус. Тия деца не бяха нито за миг негови… те бяха винаги деца на Хети и на стария си дядо…