Луис Бромфийлд
Пътят към славата (38)

38

Към края на седмицата Лили се върна от юг, загърната в кожи и трепереща от парижката влага. Тя беше топло, чувствено създание, което обичаше слънцето и пътуваше на север или на юг в зависимост от промените на времето. Често биваше недоволна и в Ривиерата дори, когато задухаше мистрал; в такива случаи си вземаше куфара и заминаваше за Капри или Таормина в Италия, където слънцето беше по-топло и цветята по-уханни…

Тя пристигна рано сутринта, придружена от барона, племенник на мадам Жигон; те влязоха заедно при Елен, която закусваше в трапезарията с Жан, седнал срещу нея и обсипващ новата си братовчедка с въпроси за баба си, за Америка, за родния град на майка си. Тя му описваше всичко…

— Градът не е никак хубав… Пълен е с големи фабрики и пещи, всичко е покрито със сажди… В целия град няма нищо, което да има и половината красота на вашата градина… Баба ти имаше едно време хубава градинка, съвсем запустяла сега. Пушекът я развали…

— Зная… зная… Мама има един приятел… някой си господин Шнайдерман, който има такива фабрики. Когато пътувахме веднъж на север, спряхме в един град, който се нарича Саарбрюкен, и видяхме пещите… Това беше отдавна, аз бях седемгодишен…, но още помня… — Той помълча замислено известно време, след това я погледна и добави: — Бих желал да отида в този град… Бих желал да видя баба… Но мама казва, че мога да отида…, когато порасна… А баба може да умре дотогава… Тя била много, много стара…

— Не е по-стара от мадам Жигон… Не забравяй, че мадам Жигон е учила баба ти, още когато баба ти е била госпожица… — Тя искаше да се измъкне по някакъв начин от въпроса за града. Не можеше, разбира се, да каже на момчето, че то не може да види никога града; не можеше да му каже, че там има десетки старици, които чакат от години с нетърпение да узнаят с положителност съществуването му. Можеше да му разправя за пушека и дима, но не можеше да му обясни противния характер на тия жени.

— Наесен ще отида да се уча в Англия — каза момчето. — Мама е уредила всичко… Аз предпочитам да се уча там, а не тук… Баба ми може би ще дойде някога там да ни види.

— Би могла… — отговори Елен, — само че е много болна… За нея се грижи сега моята майка. Защото майка ми живее в същия град. Тя е братовчедка на майка ти… истинска първа братовчедка. Затова ние с тебе сме втори братовчеди.

— А майка ти каква е? — попита момчето.

Елен го погледна замислено за миг.

— Тя не прилича никак на майка ти… и все пак има много общо с нея.

* * *

Тя не можа да довърши описанието, защото зърна в същия миг през дългата редица стаи, че към нея идва Лили и един мъж с чанта и метната на ръка шуба. При влизането им в гостната Жан скочи, изтича към тях, прегърна майка си през кръста и я целуна щом тя се наведе към него.

— Мама се върна, мама се върна! — повтаряше той, а след това добави: — Аз си имам нова братовчедка! Имам си нова братовчедка!

Мъжът се изсмя, а Лили се усмихна, каза на детето да мирува и се обърна в същото време към Елен, като я прегърна с думите:

— Пристигна, значи, най-после! Надявам се, че ще останеш за дълго.

Пред Елен беше все същата Лили, мъничко по-стара, мъничко по-напълняла, но със същата топлота и обезоръжаваща сърдечност. Докато се прегръщаха, лекият лъх на мимоза напомни отново на Елен гостната в замъка Шейн и целия род, събран там на Коледа… последната Коледа, която бяха прекарали заедно. Старият Джакоб Бар беше вече мъртъв. Елен и Лили бяха в Париж, Фергус — в Ню Йорк. Гостната беше затворена, а над нея в просторната спалня лежеше старата Джулия Шейн, за която се грижеше сръчната Хети. След няколко години в града нямаше да остане никой от тоя род. Всички щяха да се пръснат по широкия свят, чакаха само смъртта на бащата.

Всичко това мина в съзнанието на Елен, докато казваше:

— Да, дойдох за дълго… ако ме искаш — след това отвърна глава и добави: — Трябваше да дойда. Не ми оставаше нищо друго…, но съжалявам, че те накарах да напуснеш почивката си на юг.

— Да ти представя господин Кариер — каза Лили. — Господин Сезар Кариер. Той е племенник на мадам Жигон и голям приятел на Жан и на мен.

Непознатият мъж се поклони и промълви на френски:

— Очарован — като добави веднага на английски: — Вие сте сигурно пианистката. Мадам Шейн е уверена, че ще станете някой ден знаменитост.

Той беше слаб човек, хубавичък, с резки черти и предизвикателни мустачки, кирасирски полковник, почти винаги свободен. Усмихваше се любезно, но зад усмивката му се долавяше лека враждебност; мигновена искрица, която успя все пак да запали съответен плам в гърдите на Елен. Това бе може би недоволство от нахалството и самоувереността, с която се държеше тоя човек. Като че я посрещаше в собствения си дом. А той имаше може би основание да е недоволен от присъствието й. И тя беше нахална и самоуверена, при все че каза доста скромно: „Ако ме искаш“. Зад това неискрено смирение се долавяше властнически нрав, сила, която всеки друг, не така добродушен и нехаен като Лили, би съзрял веднага. Освен това Лили му бе казала отдавна, че той едва ли ще хареса братовчедка й… Лили и баронът бяха великолепна двойка, тя руса и сладострастна, той — тъмнокос и рязък, като къс твърда стомана. В лицето му имаше нещо познато, което измъчваше най-потайните кътчета на Еленината памет.

— Сега — каза той, като остави палтата и чантите, — да закусим.

Със същия израз на собственик той отиде да позвъни за прислужницата, като й поръча да донесе шоколад и кифли за Лили и за него.

Когато влязоха най-после в гостната, където дойде и мадам Жигон, като вървеше покрай стените, следвана от двете кучета, Елен разбра какво бе доловила веднага в слабия и строен господин Кариер. Тази прилика не бе само външността; тя беше много по-сложна и неуловима. Таеше се в държанието му, в самата интонация на гласа, когато заговорваше на нея или на Лили. Въпреки безукорната си учтивост, той се отнасяше към тях като към създания, които биха били безкрайно щастливи да изпълнят всяко негово хрумване. Той беше прав може би що се отнася до добродушната и щедра Лили; но братовчедка й беше, както се изразяваше мисис Колендър „друго нещо“. Елен кипеше от сдържан гняв; докато пушеха пред приятния огън в камината, тя разбра, че им е отредено да се ненавиждат.

Това именно поведение, така непоносимо свойско, й напомняше Ричард Колендър. Той не бе я попитал дори дали го обича; защото смяташе за безспорно, че тя ще постъпи така, както той желае. Този спомен беше въпреки всичко мъчителен. Тя чу отново гласа му, много по-приятен и мек от този на барона, видя пак замайващите, убедителни ръце.

И той беше нейде в същия бял и влажен град, на сватбено пътешествие със Сабин.

* * *

Баронът каза най-после, неочаквано и важно, че трябва да излезе; мадам Жигон повика Жан в занимателната, и двете братовчедки останаха сами. Те бяха водили досега един престорен разговор, подходящ за слуха на чужди хора, и нито една от тях не бе говорила искрено и подробно. Докато мадам Жигон, водена от Жан, следвана от затлъстелите кучета, изчезваше зад завоя на стълбите, Лили свали шапката си и каза:

— Сега можем да си поприказваме надълго… Ела да отидем в моята стая, където ще бъдем сами.

Роднинството се прояви отново, след толкова време.

Стаята беше просторна, твърде сходна с тази, в която мадам Жигон бе настанила Елен, само че още по-луксозна и ухаеща на парфюми и пудри. Тук имаше легло с балдахин, а по стените бяха окачени репродукции на четири картини от Вато. Едва след като Лили свали корсета си, облече дантелен пеньоар и се простря на леглото, напрегнатостта изчезна напълно.

— Легни на шезлонга — каза тя на Елен, — за да си поприказваме. Толкова много неща има да си кажем.

Малко скована и строга в своите жалейни дрехи, Елен седна до сияещата си братовчедка, а Лили, легнала сред куп възглавници, изглеждаше сега още по-хубава отколкото преди един час. Братовчедка й, така променена от времето на последната им среща, така равнодушна към тия неща, долавяше особена чувственост и безнравственост в тази стая.

— Ти знаеш вече за Жан — забеляза небрежно Лили. — И разбираш защо не настоях навремето да дойдеш при мен. Постъпвах глупаво може би… но винаги, когато решавах да те повикам, нещо не ми позволяваше да издам тайната… — Тя запали цигара и се отпусна отново на възглавниците. — Предполагам, че това е било наистина тайна — добави самодоволно тя.

— Хората приказваха, но никой не знаеше нищо определено.

— Никой не знае и тук…, освен мадам Жигон. Не знаят, защото нямат време да се занимават с чуждите работи — по лицето й, от розовите устни до виолетовите очи, пропълзя бавна усмивка. — Как биха желали сигурно да узнаят в града! — В гласа й прозвуча горчивина.

Елен се усмихна отново.

— Но това няма значение. Защото те разправят това, в което желаят да вярват… Разправят, че съм избягала с Кларънс, защото съм щяла да имам дете… каквото изобщо не съм имала… То не бързаше да се появи.

— Аз исках винаги да дойдеш при мен… винаги, но бях толкова ленива, че не вземах решение. Можеш да останеш тук, докогато желаеш и да живееш както ти е угодно. Къщата е много голяма… Можеш да не ни виждаш, ако желаеш.

Тя говореше с безгрижието на баснословно богат човек; в щедростта й имаше почти средновековен блясък. Елен се усмихна отново.

— Защо се усмихваш? — попита братовчедка й.

— Припомних си, че тия пари идват тук от града… от нечистия стар град.

— Има известно удоволствие в това… да помислиш, че хора като съдията Вайсман ни плащат наем.

Родният град се появи ненадейно пред тях със странна яснота. Хилядите мили, които ги разделяха от него нямаха значение. Те бяха все още свързани с хиляди връзки към своя град. И двете бяха американки, всяка посвоему. Годините, прекарани от Лили в Париж, не можеха да променят тоя факт. Тя беше своеобразна като американка, радостна, че живее завинаги в чужбина, както американките живеят с радост далеко от родния си край. И все пак богатството й идваше от Америка, от фабриките в мръсния град, презиран и от двете. Обстоятелството, че се чувстваха като у дома си, където и да им хрумнеше да се настанят, се дължеше може би на шотландската им кръв. Те не се опитваха, като англичаните, да отнасят със себе си своята родина, а чисто и просто си създаваха свой нов, особен мир. Техните сънародници постъпваха винаги и навред така — в Санкт Петербург, в Цариград, в Париж, в Аржентина или по границите на Африка.

— Разкажи ми нещо за съпруга си — започна Лили. — Аз го видях веднъж, когато пристигнах с влака от Изток. Той отиваше тогава на гости у някоя девойка… — Тя сви леко вежди. — Забравих й името.

— Сетън — промълви Елен. — Мей Сетън. — Лили пробуждаше сега спомени, които изглеждаха много далечни, но все пак мъчителни.

— Сетън, да, така беше… Аз не ги познавах, а това сякаш го огорчи. Писах ти, щом научих за смъртта му. Трябва да сте се разминали с писмото ми.

— Не съм го получила… Ще ми го препратят може би.

— Дълго ли боледува?

Тя се изненада сигурно от погледа в очите на Елен. Той не изразяваше страдание или скръб, а по-скоро безгласна мъка.

— Никак не боледува — Елен сви вежди ненадейно и погледна през прозореца. — Би могло да се каже всъщност, че е боледувал отдавна. — Тя стана и загледа през малките четвъртити стъкла към мократа градина. — Трябва да кажа все пак някому — промълви отчаяно тя. — Виждаш ли… — Гласът й стана едва чут. — Той… той се самоуби…

* * *

Булото бе разкъсано вече. Никаква преграда не ги разделяше сега. И двете бяха направили своята изповед. Лили за детето. Елен за съпруга си. И в буйното вълнение, което ги обзе, Лили стана, за да привлече братовчедка си на леглото. И двете се разплакаха, защото всяка от тях (с твърде малко основания) изпитваше съжаление към себе си.

Прекъсвана от ридания, Елен разказа историята си от самото начало. Призна, че не е изпитвала никога любов към Кларънс. Разказа много неща, които не бяха ясни и за самата нея по времето на трагедията и които бе разбрала по-късно, през самотните часове, прекарани на ветровитата палуба. При сегашното вълнение тя разбра още по-ясно цялата случка. Каза на Лили, че се е постарала храбро да направи Кларънс щастлив. Направила е всичко възможно, за да запази едновременно и неговото, и своето собствено щастие. Но дошло време, когато това било вече невъзможно.

— Може би — каза тя, когато риданията й постихнаха, — не е възможно никога двама души да са напълно щастливи заедно.

Ако би изказала напълно мисълта си, би трябвало да добави: „Когато единият от тях е амбициозен и гениален“. Но това би било смешно, защото нямаше никакви доказателства за подобно нещо. Тя предпочете да не споменава и друга глава от цялата история. През време на тоя порой от ридания и приказки тя не спомена нито веднъж името на Колендър.

Когато се поуспокоиха, Лили я целуна и каза:

— И ти си била нещастна. Можеш да останеш сега с мен… завинаги, ако желаеш. Трябва да работиш, да станеш голяма пианистка. Аз съм богата. Мога да ти помогна… Ако не искаш да вземеш пари от мен, мога да ти ги дам в заем и да ми ги върнеш, когато забогатееш и се прославиш…

Лили стана лениво, донесе стъкло с одеколон, и двете измиха лицата си. Всичката отчужденост бе изчезнала вече. Както става винаги с жените, сълзите ги бяха сближили. Слънцето бе изгряло и малкият парк бе осветен от косите му лъчи. Един от високите прозорци на долния етаж се отвори и те чуха по пясъка на терасата бавните стъпки на сляпата мадам Жигон, излязла да се поразходи в неочакваното затопляне, загъната в старо кожено палто и последвана от кучетата. В този звук имаше нещо, което запълни стаята с чувството за заговор. Роднинската близост се засили ненадейно както едно време, когато целият род се събираше за годишното празненство в замъка Шейн.

— Тя е вече много слаба — забеляза Лили. — Не забравяй, че е осемдесет и пет годишна.

Животът беше много кратък. Толкова неотдавна мадам Жигон бе постъпила като млада вдовица в училището на госпожица Виолет дьо Фо, за да преподава, между другото, и на една стеснителна млада американка, именувана Джулия Шейн.

Когато се прибра в стаята си, Елен седя дълго пред огъня, и лицето, чието отражение виждаше в неясното старинно огледало, започна да й се усмихва постепенно. Изпитанието не бе минало много тежко. И бе свършено вече. Бъдещето беше сигурно. Тя бе получила това, което й беше необходимо, без да го иска; то бе станало само по себе си, необяснимо как. Не бе дори принудена да каже, че цялото й богатство се състои от седемте франка, огрени от слънцето на Консолата, в стил Людовик XV.