Луис Бромфийлд
Пътят към славата (41)

41

В един сив зимен ден семейство Толивър се бе събрало на перона на гарата, нечиста и опушена постройка, почти позорна за такава цветуща община. Градът нямаше нова гара, защото не можеше да си я построи, докато замъкът Шейн заема единствената площ, където можеше да се издигне величествената постройка, планирана от градските архитекти. Старицата бе починала, но Лили отказваше да продаде къщата. И Хети Толивър, застанала сега на перона с вида на фелдмаршал, заобиколен с войските си, изпитваше особено удоволствие от решението на своята братовчедка. Нейният род беше сега в отстъпление пред нападението на фабриките, а самата тя беше нещо като командващ слабия ариергард.

— Те биха дали голяма сума за това място — забеляза тя на съпруга си. — Но аз се надявам, че Лили ще го задържи. Тя няма нужда от пари.

Това беше последният й удар към града. Тя бе застанала сега тук, освободена завинаги от него, заобиколена от съпруга си, сина си Робърт и Вечния дядо Толивър. В джоба й бяха парите, получени по завещанието на леля Джулия, така че занапред не я очакваха никакви опасности, поне за известно време. А сърцето й не изпитваше никакъв трепет при мисълта, че ще напусне родния си град, където бе прекарала живот, изпълнен с дребни грижи и тревоги. Този град бе за нея злотворна пустиня, от която двете й деца бяха избягали при първия удобен случай, едно чумаво свърталище, изпълнено с фабрики и пещи, разорило съпруга й и принудило цялото семейство да живее в бедност. Тя не оставяше зад себе си нищо, към което би изпитвала и най-лека обич; защото кучето й бе умряло отдавна от старост. От рода, чийто основател се бе заселил някога в тая пустиня, оставаше само суровата и благочестива Ева Бар. Всички други го бяха напуснали: вуйчовци и чичовци, братя, сестри и братовчедки… Всички бяха вече мъртви или пръснати по широкия свят.

Представата й за този свят беше все още неясна, защото тя не бе напускала досега границите на щата; този свят бе може би шумен и необятен, изпълнен със странни приключения, или може би приличен на родния й край. Всъщност това нямаше особено значение за нея; тя беше сега свободна, с пари в джоба си, тръгнала най-после да търси своите деца.

Малко по-настрана, загънат в шал и в изядената от молците шуба, дядо Толивър гледаше равнодушно мъглата, която се разстилаше над равнините. Той уважаваше в душата си своята противница. Тя бе застанала като командващ цялата група, между сина и съпруга си, самоуверена, без страх пред бъдещето. „Би могла да бъде пророчица, помисли той, водач в старозаветните преселения“… Само преди една седмица между тях бе имало схватка по въпроса за неговите имоти. Хети настояваше да ги оставят заедно с голямата част от семейния багаж; настояваше да изоставят безгрижно всичките му книги, любимия стол-люлка и тежкото старинно писалище. Казваше, че той ще може да намери всички книги, от които се нуждае, в библиотеките на Ню Йорк (като че библиотечните книги можеха да се сравнят с неговите собствени, по чиито бели полета бе правил забележки: „Отлично“, „проникновено“, „глупости!“).

Дядо Толивър знаеше отдавна каква сила се таи в обикновената инертност; като се въздържа от каквото и да е действие, човек може да се превърне в собственост на другите. Той знаеше, че те не могат да го изоставят като вехта мебел. Той беше сродник, баща; а баща не може да се изостави. Затова чакаше мълчаливо; и когато Хети го заплаши, че няма да вземе заедно с него книгите, стола люлка и писалището му, той каза, че изобщо няма да замине с тях и заплаши с някогашното си възмутително желание да остане в града и да се прибере в приют за изоставени старци. Той излъга, че познавал много добре управителя на приюта и ще може да отиде там с всичките си книги.

Най-после победи. Писалището, столът люлка и десет сандъка книги бяха изпратени предварително. Той се задоволи с това. С тия вещи щеше да може да възстанови своето светилище нейде в нюйоркските сгради.

— Влакът закъсня — забеляза раздразнено Хети. — Защо не идва навреме?

Тя говореше като опитен пътешественик, при все че не бе напускала никога родния си щат. Но сега проклинаше всеки миг, който трябваше да прекара в града, като миг, отделящ я от желаното бъдеще.

Като я помоли да не се тревожи, защото влакът ще пристигне най-после като всички влакове, съпругът й се обърна и започна да се разхожда мълчаливо по изтърканите тухли на перона — същите тухли, по които се бе разхождал през нощта, когато бе заминал да настигне дъщеря си.

Настъпил бе един от ония мигове, които настъпват понякога между влюбени, между съпрузи, между хора, които са се обичали с години — когато е невъзможно да си кажат какво изпитват, защото чувствата им надхвърлят възможностите на човешкото разбиране. Той не можеше да каже на жена си, че скърби, защото се разделя с толкова неща, които е обичал; жена му мразеше тия неща и би помислила, че е полудял. Не можеше да й каже, че скърби, защото няма да види никога вече приятните стопанства в околията, няма да разговаря с връстниците си в кафенето и няма да може да спори за последните състезания. Нямаше да води дълги спорове за качествата на конете през цялата седмица на състезанията, да разговаря със стария Бейлис и съдията Уилкинс за техните Гернси и Шортхорни. Той напускаше един свят, който обичаше, въпреки всички разочарования. В тоя свят имаше приятели и страдаше от мисълта, че няма да ги види вече.

Той се чувстваше по-самотен от всеки друг път.

Когато стигна до най-далечния край на перона, този кротък човек се спря за миг и погледна съпругата си и баща си със странно, отчуждено изражение, като че те бяха съвършено чужди хора. Единият от тях беше така неспокоен, другият така равнодушен! Единият обичаше само децата си, другият не обичаше никого и нищо. Не, не биха могли да го разберат. За тях бе съвсем леко…

Отдалече нейде се дочу свирка, и той видя как жена му избърза за пети път, за да постави в ред багажа и да помоли дядото да слезе от престола на безразличието си върху багажната количка. Той се обърна и докато вървеше бавно към тях по изтърканите тухли, разбра изведнъж, че всички са тръгнали да търсят Елен, повличайки и него със себе си.

Той разбра сега това, което бе разбрал и в нощта на бягството й — че няма да си я възвърнат никога. Тя бе избягала завинаги от тях.

* * *

От престола си върху багажната количка дядо Толивър размишляваше за егоизма на Джулия Шейн. Тя бе завещала на племенницата си Хети голяма сума, достатъчна, за да й позволи да напусне града, но я бе задържала до смъртта си, като оставяше Хети да живее дълги години почти в нищета. Бедната Хети! Тя не бе разбрала никога истинската причина; тя не бе разбрала, че старицата бе сторила това, за да я запази за себе си, когато остарее и се разболее. Старата Джулия Шейн можеше да владее племенницата си и тя бе запазила това владение до деня, когато прочетоха завещанието й, много време след като я бяха погребали на черния хълм над града. Тя нямаше нужда вече от Хети и затова я бе освободила най-после. Влакът изсвири на завоя и мина с грохот покрай фабриките, за да влезе в гарата, където развълнуваната и разтревожена Хети пробуди стареца от унеса му и го повлече към вагона.

Минаха още пет минути, след което тежкият локомотив повлече с адско пухтене влака към неизвестността. Повлече стареца, възрастната жена, кроткия й съпруг и малкото момче. Те виняха сега за последен път града, който носеше името на Хетиния дядо.