Луис Бромфийлд
Пътят към славата (27)

27

Чувството на Елен към милионера Ричард Колендър се промъкна неусетно, неподозирано и нежелано чрез собствената й музика. Невъзможно би било да се определи минутата, когато тя го осъзна. Положително бе все пак, че това не стана при първото им пътуване до дома й през влажния парк, когато го бе зърнала за пръв път, седнала между стройния младеж и облечената в жълта рокля Сабин. Тя бе забелязала тогава само това, че до нея седи и един тридесетгодишен човек (като грешеше с пет години в преценката) с непозната за нея красота, каквато бе виждала у някои фабрични работници, които живееха край рухващите зидове на замъка Шейн. Някаква мистична, неземна красота на старинна раса, изпълнена с неизразима чувственост и дълбока способност за страдание… красота, каквато не можеше да срещне никога у своите приятели и роднини шотландци или англичани. Отличителната черта на тази красота беше в необикновено черната коса, в мургавата кожа и недействителността на сините очи, така странни в това тъмнокосо, мургаво лице.

Културната и разочарована Сабин Кейн разбираше тази красота със своето съзнание, способно да анализира равнодушно всичко, защото тя имаше невероятната сила да се съвзема и при най-дълбоко увлечение и да си каже: „Интересно, наистина. Ето че ме обзема истинска страст. Нямам нищо против…, стига да не й позволя да ми причини страдание“. Защото Сабин имаше разум, необходима отбрана за всяка действително чувствена личност.

Това чувство се промъкна у Елен през порой от впечатления и вълнения, без да бъде някога напълно и ясно осъзнато. На „приемите“ у мисис Колендър нямаше никога повече от трима-четирима души, както странната жена бе предсказала. Тя и синът й присъстваха винаги. Понякога идваше и Сабин Кейн, която се разбираше много добре с мисис Колендър, а от време на време идваха и по един-двама стари богати красавци, от тия, които се виждат на концерт и опера в ложите, малко засенчени от седящите пред тях вдовици.

Тези приеми, които Терез Колендър наричаше „музикални срещи“, „приеми“ или „вечеринки“, се състояха винаги в просторната гостна, където Елен бе свирила първата вечер. Докато тя свиреше, гостите седяха почтително под огромните брокатови завеси, редиците фамилни портрети и витрините, изпълнени с бронзови статуйки на Буда и кехлибарени шишенца за сълзи, заслушани унесено в музиката, защото всички я обичаха истински… всички, с изключение на Сабин, присъстваща само защото Терез Колендър я забавляваше и защото изпитваше дълбоко любопитство към красивата, стеснителна девойка, която идваше да свири.

Елен умееше „да почувства слушателите си“. Тя разбра твърде скоро как я преценява всеки от тях. Разбра, че Сабин нито разбира, нито обича музиката, че мисис Колендър предпочита варварски и буйни композиции. Младият Ричард Колендър беше съвършено различен. Тя бе срещала досега само два пъти преценка като неговата. Така слушаха само брат й Фергус и Лили — музиката поглъщаше като че всичките им чувства, и дълго след заглъхването й те не можеха да се върнат към действителния мир. Самата Елен познаваше това опиянение, то можеше да се сравни само с въздействието на силните упойки. Ричард Колендър слушаше именно така, и разбирайки това, тя започна да свири най-после само за него, обзета от чувство на дълбока благодарност.

И Сабин Кейн дори, въпреки острата си прозорливост, не можа да разбере това, което ставаше пред зеления й поглед. Тя разбираше смътно, че имаше минути, когато девойката надхвърляше досегашните си постижения, когато музиката й звучеше невероятно красиво, но прозорливостта й отиваше рядко по-нататък, защото странната мистична връзка отнасяше двамата в един чужд за нея мир.

Елен идваше отначало само за да посвири след девет часа, когато гостите бяха привършили вече вечерята си и бяха минали в библиотеката с ореховата ламперия, за да пият кафе и ликьор и да пушат. Тя идваше да ги забавлява като платена артистка. Влизаше тихо, поздравяваше мисис Колендър и сядаше малко настрана от гостите, докато дойде време да свири. Всички бяха любезни и дори сърдечни към нея — и самата Сабин дори, която разговаряше несвързано и неясно, поради вродената си свенливост, но подтиквана все пак към този разговор от желанието да понадникне в живота на девойката. Възможно бе в най-потулените кътчета на острото си съзнание Сабин да имаше верни предположения за произхода, живота и условията, в които се намираше Елен. Собственият й живот бе подреден и поддържан от една здрава традиция… бавачка, частно училище, уредено от предвзета и умна обедняла дама, една година в чужбина и най-после бал за пълнолетието й. Независимостта й се криеше изцяло в собствената й мисъл и бе скрита дълбоко в съзнанието й. Тази независимост се движеше като планински порой, ограничен спокойно в стените на канал. Тя се проявяваше само в хапливия език, в неуморното и зло желание за клюкарство. Тя насърчаваше въображението си да възсъздава живота на приятелките й по един много по-интересен образец от тоя на посредствената среда, която я поглъщаше. Това именно я привличаше може би към старата Терез Колендър и сина й. Тя намираше у тях свобода и волност, каквато липсваше у другите. Ричард Колендър не се стесняваше да разговаря за любовни приключения. Терез не се отнасяше към нея като към непорочна девица, която трябва да бъде закриляна от действителния живот. Те бяха освобождение за съзнанието й, свързано отпред със стегнатите в корсет тогавашни традиции. Отнасяха се към нея с почит, като към свободна личност. Бяха чистосърдечни.

Любопитството й се бе сторило отначало на Елен, която не можеше да я разбере, нещо безсрамно, което трябваше да бъде отхвърлено надменно. Тя разбираше много добре, че Сабин има предимство… поне между хората в гостната на мисис Колендър. Сабин беше там у дома си. Тя бе израснала в такива гостни. Но една вечер Сабин се обърна внезапно към нея и каза с обикновената си откровеност, без какъвто и да е повод:

— Завиждам ви.

— Защо? — запита усмихнато Елен.

— Защото — продължи рязката Сабин, — вие ще имате винаги предимство пред нас. (Тя признаваше откровено, че принадлежат към различни светове.) — Така става винаги с хора, които си проправят път сами.

Елен би се опитала някога да прецени тия думи, за да разбере дали трябва да се почувства оскърбена от тях. Но след като бе водила много разговори със Сабин, тя знаеше, че в основата на тази забележка имаше само една съвършена искреност. Забележката беше толкова искрена, че Елен разбра веднага не само искреността, но и истинността й. Тя си проправяше наистина сама своя път. А Сабин не можеше да си проправи път, не можеше да стори нищо друго, освен да чака една женитба…, която ще дойде на определеното време, според предварително установения план, по който протичаше целия й живот. Артистката в душата на Елен се пробуди веднага, за да си проправя отсега нататък съзнателно своя път. Това я правеше определена личност.

— Такива хора са винаги много самоуверени — продължаваше Сабин. — Забелязала съм това. Погледнете мисис Сигурни. Тя се е създала сама. Възмущава много хора, но е постигнала това, към което се е стремила… Тя е съвсем сама и е чудесна. Това дължи само на ума си… Никога не постъпва погрешно… Никога не изпада в положение да могат да я оскърбят.

Гласът на Сабин заглъхна ненадейно към края на тая реч. В него се долови дори отзвук на слаба въздишка, която идваше като че от самите глъбини на душата й. Тя е била може би огорчена някога, много, много отдавна. Безукорното й облекло, хапливият й духовит език, държанието, с което влизаше в гостната — всичко това беше може би само ризница, зад която се опитваше да се заслони. Тя не беше като Елен… Самотна, независима, свободна, непринадлежаща никому и на нищо, освен на себе си. Приятелството й с Ричард Колендър беше може би само предизвикателство към другите, които се стремяха към него.

Елен виждаше сега ясно всичко това. И тя би била като Сабин в своя роден град. В онова познато и свойско общество биха могли да я оскърбят и наранят. Тук, в новия свят, никой не можеше да я засегне. Сама, уединена, тя беше много по-силна, отколкото би била между тия, които я познаваха отдавна.

— Бих желала — продължаваше Сабин, — да ми разкажете някога нещичко за себе си… Можете да сторите това пред мен и Ричард. Той се интересува от такива неща.

— Сега трябва да свиря — каза Елен.

* * *

Същата вечер, когато за Елен дойде време да си отиде с автомобила на мисис Колендър, пълничката дама каза: — Идущия път… в четвъртък, нали?… Ще дойдете на вечеря. Ще изпратя Уилк да ви вземе в осем без двадесет.