Луис Бромфийлд
Пътят към славата (57)

57

Вярно е, че Елен приживе, а Фергус и след смъртта си дори, не познаваха напълно майка си. Те си казваха, че тя не може да погледне истината; а тя я бе погледнала смело и с достойнство, каквото нито един от тях не би допуснал; защото не бяха я видели в деня, когато бе помолила съдията Вайсман да й помогне, понеже се касаеше за бъдещето на децата й.

Предчувствието, което я бе измъчвало толкова отдавна, се бе осъществило най-после. Сега, когато Елен беше в Париж, Робърт — в редовете на родната си войска, а Фергус — мъртъв, тя бе останала само със стария дядо Толивър, студен, отчужден, неостаряващ, затворен в препълнената с книги стая.

Мрачният старец именно я намери легнала в тъмнината на малката всекидневна, смачкала в ръка писмото на Елен. Той бе отгатнал трагедията със своя неземен усет. Видя, че тя не плаче; дори и не охка. Тя лежеше съвсем неподвижно, без да чувства, че той се е изправил в мрака и я наблюдава. Невъзможно бе да се отгатне какво е мислил в тази минута. Суровостта, която го бе закриляла толкова време, се бе смекчила сигурно поне за миг; защото Фергус беше любимецът на цялото семейство. Само на Фергус той даваше скъпоценните си книги, Фергус му се струваше понякога олицетворение на собствената му младост — така далечна сега, така погребана под непобедимото му презрение към всички, които се страхуваха от живота.

Вечния стоя дълго така, загледан в снаха си, мълчалив и съсредоточен, обзет сякаш от желанието да изучи мъката й с увлечението на анатом. След това отиде до нея и взе безкрайно внимателно мокрото, измачкано писмо в своята едра, набръчкана ръка. Тя не оказа никаква съпротива; не мръдна дори. Лежеше съвсем неподвижно, докато той занесе писмото до светлината и го прочете, макар и да знаеше предварително какво ще научи от него.

Когато свърши четенето, той остави писмото до снаха си и каза тихо:

— Момчето обичаше живота, Хети. А смъртта не е тежка за тия, които си отиват. Има много по-тежки неща.

За пръв път от тридесет години насам те си разменяха думи, в които нямаше омраза, огорчение и гняв.

* * *

За създание с нрава на Хети съществува утеха в обладаването на смъртника, в тъжните дребни грижи, в учтивите, напразни съболезнования, в идването на тия, които са обичали покойника… Тия безсмислени занимания прикриват и заглушават страданието от загубата. Но за Хети не съществуваше и тази утеха. Тя бе останала сама с дядото в едно жилище, което бе празно и по-рано, а сега бе стигнало до една невероятна и невъобразима пустота. Тя (живяла досега само за децата си) нямаше никакви приятелки; самото жилище не беше всъщност дом, какъвто беше къщата на Сикамор стрийт. Тя беше някаква гола, безчовечна квартира, заемана по-рано от цяло шествие наематели, която нямаше да запази никакъв спомен от кратките години на живота й тук. Тя беше съвсем сама със стария си омразен свекър, в един чужд град, без да има поне тленните останки на сина си за тъжна утеха.

Тази жена, живяла така цялостно живота си… преизпълнена с чувства и бликаща от всепобедна жизненост, постигна пред трагедията спокойствие и достойнство, каквито не бе проявявала никога досега. Тя разбираше в първичните дълбочини на съществото си, че истината, пред която се бе озовала, беше последната, неотменна истина. Винаги досега бе имало някаква надежда, някаква възможност да се отклонят събитията, с един устрем на огромна енергия и воля, която ще ги насочи към желаната от нея цел. Сега не бе останало нищо… нищо друго, освен малко вехти дрехи, малко книги и Библията, която му бе подарила на десетия му рожден ден. Тя се държеше с дивашка упоритост за тях, но те бяха твърде жалки останки за една жена, чиято любов се стремеше към физическото присъствие на децата си.

За Хети не съществуваха оттенъчни скърби и радости, каквито изпитват по-културните натури. Тя нямаше способността да се самонаблюдава или да съзре, като Елен, в смъртта на Фергус някакво просветление, което ще й изясни тайнствено дългото шествие на собствения й живот; Хети не изпитваше и самосъжаление в своята дълбока, безутешна мъка; в това беше може би и тайната на достойнството й. Мъченицата Хети, която носеше своя кръст и се хвърляше пред своята челяд като папата пред вестготите, не съществуваше вече. На нейно място се бе появила една силна, мрачна жена, която страдаше и не се оплакваше.

Тя нямаше също като някои по-културни същества, утехата на книгите или философията. В живота й, прекалено деен още от самото начало, не бе имало никога време за подобни занимания, а сега, когато й бе останало най-после време, когато нямаше за кого да се грижи, освен за самостоятелния старик, тя не можеше вече нито да чете, нито да размишлява. Книгите бяха жалки, бледи неща в сравнение със суровата дейност в самия живот. Тя нямаше вече чорапи за кърпене, нямаше на кого да приготви целувки с орехи и белтък, нямаше куче, което да настанява на постелката му, преди да заключи вратите на къщата. (Сегашното й жилище имаше само една врата, която се заключваше автоматически. И не беше изобщо никакво домашно огнище.) Затова трябваше да си измисли занимание. Трябваше да протака работата си и да работи (при все че беше вече богата) — бродерии или плетива, които се трупаха безцелно в скриновете и бюфетите.

Получаваше писма от Елен и Робърт и ги криеше в семейната Библия, за да ги препрочита безброй пъти: горчива, възмутителна мисъл се промъкваше понякога в кътчетата на дейния й мозък. Страхотна мисъл, която тя отхвърляше веднага с възмущение, като светотатствена и нечестива; но тази мисъл се връщаше пак, за да я измъчва отново. „Да би бил поне Робърт вместо Фергус!“, мислеше тя. (Твърдият Робърт, който беше вече най-младият капитан в своята дивизия.) Тя се гордееше и с него, но по съвсем друг начин. Не би могла да каже как…

Тази ужасна мисъл не искаше да умре. Тя би дала Робърт, за да може да запази Фергус, при все че се провикваше понякога в самотата на пустото си жилище:

— Не е вярно! Не мога да помисля такова страшно нещо!

Караниците с дядото стихнаха неусетно, при все че нито един от тях не споменаваше за промяната. Те не си говореха обикновено, само че старецът престана да я измъчва и дразни. Тя от своя страна започна да се отнася почти несъзнателно по съвършено нов начин с него, почти с нежност и внимание, като към някаква чуплива стъклена вещ, като към единствена останка от някогашния й живот. Приготвяше му дори приятни гозби и сладкиши и се хранеше заедно с него. Те седяха стеснително и мълчаливо един срещу друг, замаяни може би от слабостта, която ги бе довела до това странно примирие.

В тия дълги, пусти дни Хети имаше чувството, че е направила завой, че е влязла от една стая в друга. Тя разбираше, че вратата между двете стаи се бе затворила завинаги, макар и да не можеше да си обясни защо е станало това. Наближила бе вече границата на дядовата област. Започнала бе да остарява и затова можеше да разбере донейде безграничното равнодушие на стареца.

* * *

Преди да отплува за Европа, Робърт дойде да се сбогува с нея, облечен в безукорната си капитанска униформа. Тя можеше да има вяра в него. Знаеше, че той няма да се увлича в безумни подвизи, в лудешки възторзи, които можеха да свършат със злополука, в никакви геройства, само заради вълненията, които можеха да създадат. Робърт нямаше да разбере никога тия неща.

Той започна да разговаря с нея (като се стараеше искрено да замести Фергус), едър, спокоен и вечен, какъвто бе баща й, старият Джакоб Бар. Чипият нос, здравата челюст и непокорните коси вдъхваха спокойствие. Докато Фергус не беше способен да се грижи и за себе си дори, тя знаеше, че Робърт ще се грижи безстрастно и целесъобразно за войниците си. Загубата на Фергус не означаваше никаква загуба на материални средства, защото Робърт именно печелеше, когато семейството имаше най-голяма нужда от пари; Робърт се грижеше за нея и я отменяше във всички случаи на допир с външния свят. Обществото се крепеше на хора като Робърт; той беше основа, начало и край на всеки порядък и на всяка ценност… и все пак… все пак… и сега дори, когато правеше всичко възможно, за да замести загубения брат, порочната стара мисъл измъчваше майка му… Тя искаше да я изтръгне от корен, да я унищожи завинаги, но тази проклета мисъл не я напускаше… Да беше поне Робърт…

— Не бива да се тревожиш за мен — уверяваше я той. — Аз няма да се излагам на опасности. Във войната няма нищо романтично… поне в настоящата война. Тя е чисто и просто състезание. Ще спечели тази страна, която работи по-целесъобразно. Няма да има никакви глупости. Аз ще се пазя.

— Ти си ми единствената опора — каза почти безразлично тя. — Защото не виждам вече Елен. Тя е прекалено заета.

Но не мислеше какво говори. Защото мислеше, че войната е романтична. Сигурно трябва да е романтична, защото иначе не би увлякла Фергус. Романтичността й беше стръвта в капана… романтичността и вълненията. Докато тия неща съществуват, ще има войни, защото ще има винаги хора като Фергус, които не заемат полезно място, но отиват на война, защото (тя си припомни един от изразите, с които той отговаряше непрестанно на укорите им) „това зрелище не може да се пропусне“. Войните се започваха не от хора като Робърт, а от хора като Фергус. Тя разбираше това с прозрение, непомрачено от никакви разговори за политически и стопански цели; така стигна по свой собствен път много по-близо до истината, отколкото солидният й и логичен син.

Робърт беше самоуверен. Човек можеше да си го представи ясно как ще ръководи хората си, способен и безстрастен, как ще ги поведе великолепно, когато е потребно, както дядо му Бар бе постъпил по време на Гражданската война. Можеше да си го представи как ще заслужи спокойно и напълно полученото отличие, не като Фергус — без да помисли за него, а защото се е погрижил да го заслужи. Можеше да си го представи награден с ордени, както бе награждаван многократно и брат му; но не по същата причина. Той нямаше да ги носи като Фергус — с известно самохвалство. Щеше да ги пази в малките кожени кутийки, за да ги пази един ден за децата и внуците си, защото не би могъл да им представи другояче войната, да ги накара да почувстват трепета й, както би могъл да постъпи Фергус…, който (ако бе останал жив) би загубил ордените си или би ги захвърлил с отвращение като дядо Толивър, за когото обсадата на Париж беше много по-романтична, отколкото битката при Бул Рън или Гетисбърг по време на Гражданската война. Човек можеше да предположи, че е преброил вече ордените си. Отдалеко личеше, че е създаден да бъде добър офицер.

— Ще отида при Елен, щом получа отпуск — промълви той и помисли: „И няма да скитам по улиците по време на въздушно нападение, като че се намирам на черковно събрание“.

Той не се мръщеше от съзнанието, че всички вкъщи обичаха повече Фергус; отдавна се бе примирил с това. Отнасяше се малко презрително към брат си само затова че смяташе за глупост да се излагаш безсмислено на опасност. Нямаше никакъв смисъл да се постъпва така…

Преди да го изпрати, Хети го натовари с цял куп пуловери и чорапи, изплетени великолепно от нея през свободните й часове, за да се спаси от ужаса на безделието.

— Трябва да ги вземеш — каза тя. — Ще ти потрябват с време. Едни ще се скъсат, други ще изгубиш, но аз ще ти пращам нови от време на време. Това е единственото ми занимание и развлечение сега.

Когато мина покрай стаята на дядо си, той чу скърцането на стола люлка, дето старецът продължаваше да се люлее непрестанно, унесен в поток от спомени; но не се отби при него.

— Предай поздрава ми на дядо — каза той, после я целуна набързо, обърна се и изчезна по стълбите, та майка му да не може да види сълзите му. За разлика от останалите членове на семейството му, Робърт беше сантиментален, при все че не бе доставил никога на майка си радостта да узнае това. Защото смяташе, че сантименталността е нещо срамно.

И той дори бе могъл да долови ужасната й самота.

* * *

В живота има известен ритъм, известна красота, която се получава от последователната смяна на светлини и сенки, на щастие и грижи, доволство и недоволство, които процеждат през противоположността чувство за задоволство и богатство, осъзнавано и поддържано само от човек, надарен с дълбок вътрешен усет. Старият дядо Толивър го схващаше много добре в самотата си; започнала бе да го схваща смътно и Елен, когато животът й в Париж започна да губи постепенно своя буен ритъм. Но такова познание беше недостъпно за Хети. Този ритъм, тази красота съществуваха извън нея, зад стената на съзнанието й.

Дядото знаеше много добре в самотата си, че във всеки живот има хълмове и долини, а над тях по един висок връх, който се губи в облаците. Той бе разбрал с чудноватия си усет, че животът на Хети е отминал вече този самотен връх и бе започнал да се спуска от другата страна; оставаше й само постепенно слизане, неусетно спускане към края. Хети долавяше смътно със сетивата си това, което той бе разбрал от върха на своето чудовищно равнодушие; тя го разбираше, както разбираше влошаването на времето чрез пристъпите на своя ревматизъм; чрез чувството, че е минала от една стая в друга, при заключена завинаги междинна врата.

А Елен… тя беше сега на върха, защото славолюбието беше началото и края на живота й. Тя бе постигнала целта си: победила бе. Нямаше да има друг така висок, така замайващ и самотен връх. Оставаше й само това, което се намираше на отвъдния склон — нещата, които мъдреците като дядо Толивър поставяха над бързането, пълзенето, упоритата борба на дългото изкачване. Те бяха приятните пасбища на размишлението, добротата, топлотата и прекрасните мисли, възмездие за ужасната борба. Той знаеше, че Елен е минала вече върха; а беше все още млада.