Луис Бромфийлд
Пътят към славата (46)

46

Фергус беше първият, който нарече дядо Толивър Вечния. Това име не беше негово изобретение; той го бе намерил в един от каталозите, които баща му бе донесъл в жилището; защото Чарлс Толивър, затворен по цял ден в една държавна канцелария и по цяла нощ в един градски дом, водеше мислено живот, който бе действителност в по-щастливи дни. Всекидневната беше пълна с каталози за летни къщи с градини и със земеделски и скотовъдни списания. Външният живот на този кротък човек беше нещо призрачно; един човек с името и дрехите на Чарлс Толивър живееше в някакъв дом на източния Седемнадесети булевард в Ню Йорк; същият човек работеше в митницата и се хранеше на обед в един от скромните ресторанти, където някога бяха обядвали тъжно Кларънс и господин Уик. Но истинският Чарлс Толивър не беше никога по тия места. Той си живееше постоянно между стопанствата в средните щати, в градските кафенета, където разговаряше до безконечност за големите състезания. Понякога се намираше с мрежа в ръка на брега на едно бистро поточе, почти хиляда мили далече от мазните води на Северната река. Когато не беше по тия места, той се намираше сред каталози, представящи снимки на исполински жита или великолепни премирани крави и многобройни стада добитък, на паша във висока до коленете трева. Понякога срещаше снимки за премирания породист бик на стария му приятел съдията Уилкинс; той ставаше в такива случаи сантиментален и говореше за родния си край както някой старец разказва любовните си приключения от младини. Човек би допуснал, че всяка нова синя панделка, спечелена от бика на съдията Уилкинс, беше лична победа за Чарлс Толивър. Големият град почти не съществуваше за него; той беше само един ужасен епизод, нещо като кошмар, от който щеше да се пробуди с време, както се пробуждаше неохотно от сладката дрямка, когато, завит грижливо на дивана от ръката на Хети, се измъкваше за миг от грозотата на този суров, недействителен Ню Йорк. Откакто бе напуснал родния град, сънливостта му се засилваше; тя беше като упойка… нещо като опиум или хашиш…

В един от бащините си градински каталози именно Фергус откри това име за дядо си. Като грабна весело и победоносно книжката, той я отнесе на майка си, отвори я на една страница и показа цветната картина на някаква огромна малина, която давала плод през целия сезон. Под нея се четеше странно съвпадение в името Вечния Толивър. Това име подхождаше много добре на дядото, и цялото семейство започна да го назовава отсега нататък с него. Старецът го дочу най-после, но не се разсърди. Той реши да дочака стотния си рожден ден. Чувстваше се невероятно млад и бодър в самотната си стая. Времето летеше покрай него; страхотни събития се случваха със семейството, но той си беше все така невъзмутим и непроменен, защото нищо не можеше да го развълнува вече.

* * *

Войната, която завари Елен и Ребека Шьонберг в Триест, се стори на Толивърови най-обикновено събитие. Те я сметнаха отначало за невъзможна и дядо Толивър напусна за пръв път от години самотата си, за да разисква с Робърт (към когото изпитваше особена антипатия) за някогашната Парижка обсада, която бе преживял на младини. Неговата заинтересованост стигна дори дотам, че едва не издаде тайната си надежда да отиде някой ден, увиснал като воденичен камък на шията на снаха си, в града, където бе прекарал една бурна младост. Но не се осмели да спомене това свое бурно желание, за да не би Хети, която бе претърпяла толкова много поражения през последните години, да направи всичко по силите си за осуетяването му. Деветдесетгодишен вече, той мечтаеше да види отново Париж. И се пристрасти към картите на военните действия, обнародвани във вестниците, като използва всички карфици вкъщи, за да отбелязва напредването на немците към Париж.

Що се отнася до Хети, тя обръщаше малко внимание на тия своеобразни хрумвания на старика, защото бе заета с други грижи. Най-любимото от всичките й деца, синът й Фергус, беше в Англия; а тя не му вярваше много. Страхуваше се да не отиде доброволец. Тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че опасностите няма да го спрат; напротив, щяха да го привлекат. Тя знаеше също, че дъщеря й, придружавана от една фантастична личност, някоя си Ребека Шьонберг (която беше в съзнанието на Хети нещо като сводница), скиташе нейде из Австрия. Тия чужди държави и имена нямаха досега никакво значение за нея; те бяха само родина на цели тълпи чужденци, които срещаше по улиците на големия град. Но сега всичко се бе променило; войната не беше вече далечно събитие, към което можем да се отнесем равнодушно. Тя засягаше децата й. Хети си представяше вече Фергус ранен или болен; представяше си Елен, сметната за шпионка и затворена в някаква тъмница, каквито имаше в ужасните илюстрации на неделните притурки на вестниците.

Известията, които получи най-после сред тия тревоги, не я успокоиха. Двете писма пристигнаха с една и съща поща. Писмото на Фергус съобщаваше доста неясно, че е заминал за Франция, където търсел възможност да види войната. Пишеше, че бил добре. Трябвало да помнят щастливата му звезда. Войната била нещо ужасно, трагично и невероятно… според това, което бил видял и чул досега. Но имала и своето величие; между редовете на едно писмо, написано с явното желание да я успокои, Хети успя да долови неговия буен възторг. Тя разбра, че за сина й войната е едно рядко зрелище. Припомни си го като малко момче, възбудено от разкоша и шума на един цирков парад, опиянен от блясъка и пленен от романтизма му.

Тя разбираше, че не може да го спре. Знаеше, че всичкото мастило и всичките думи, които би написала, няма да могат да го задържат. Това личеше явно и от писмото му. Споменът се връщаше постоянно в паметта й… споменът за едно палаво момченце, което тича неспокойно към блестящия цирков парад… Само че този път парадът беше трагичен и обхващаше почти половината Европа. А това го правеше още по-привлекателен и могъщ. Какво би могла да стори тя срещу него?

Тя проклинаше понякога Вечния дядо Толивър за неспокойния дух, който бе предал на децата й, а понякога укоряваше своя собствен ход за силата и енергията му. Ако децата й бяха жалки, слаби същества, не би ги загубила никога; би могла да ги задържи завинаги при себе си. Понякога, когато грижите и тревогите й ставаха непоносими, тя изпитваше ужасното предчувствие, че ще остане най-после съвсем сама със саркастичния си стар свекър.

* * *

Но Елен се връщаше! Елен се връщаше! Тя пишете от някакъв град, наречен Генуа, че заминава след два дни за Америка, заедно с Ребека Шьонберг, която Хети си представяше като бледа, мургава, зловеща жена. Елен бе избягала от Австрия посред войната! Арестувана била заедно с опасната международна скитница госпожица Шьонберг, но най-после, благодарение застъпничеството на роднините на госпожица Шьонберг, леля Лина и чичо Ото, всичко се уредило и ги пуснали да заминат от Пола с параход за Италия. Неприятно преживяване. Полицията, войниците… всички били глупави и малко обезумели. Елен пишеше, че ще се радва да се махне от тази лудница — Европа! „Какво нещастие, пишеше тя, да започнат тази война точно когато подготвих една обиколка из Австрия и Германия!“

В тези редове имаше една нова, поразителна суровост.

Благодарение съобразителността на Ребека, пристигането в Ню Йорк се превърна в истинско събитие. Две жени, които пристигнаха направо от военната линия (както писаха вестникарите), две жени, които били задържани като шпионки! Две жени, които заслужаваха да заемат поне две колони, платени по толкова и толкова на ред. Без да споменаваме за голямата снимка от борда на „Джузепе Верди“, заедно с голямото швейцарско куче на Лили Бар! Две жени, които не бяха се отърсили — така да се каже — от праха на окопите. Вестниците бяха пълни с подробности за Лили Бар и нейното импресарио, госпожица Ребека Шьонберг. Всеки спечели от това. Лили Бар спечели необикновено внимание. Ребека Шьонберг се видя също предмет на вестникарско внимание и значението й порасна твърде много в очите на многобройните й роднини и познати (и в Ню Йорк, както в Лондон, Париж и Виена, имаше безброй Бетелхаймовци, Шеловаровци и Шьонберговци), които я познаваха като своеобразна племенница на Раул Шьонберг. Вестникарите спечелиха повече пари от тая сделка, а читателите прочетоха разкази за войната от очевидци. Всичко бе уредено великолепно. Лили Бар мина първа пред стотици други музиканти, които проклинаха по същия начин войната и се обръщаха към Новия свят, придобил неочаквано огромно значение.

Облечена в извехтели черни дрехи и разплакана от радост, Хети Толивър беше на кея заедно с Робърт, който наблюдаваше учудено и малко цинично важността, с която сестра му слизаше от мостчето на парахода. Митничарите трябваше да прегледат седем куфара. Хети Толивър откри, че госпожица Шьонберг не е мургава, зловеща сводница, а напротив, една добродушна, червенокоса, невероятно възбудена и тържествуваща девойка. На Робърт бе казано, за най-голямо негово неудоволствие, че е станал вече мъж, а на Хети казаха, че не е остаряла нито с един ден, че трябва да си купи нова шапка… половин дузина нови шапки… и то още сега. Най-после, под погледите на смаяните спътници, малката група тръгна с невероятно оживление.

Това не приличаше никак на влажния декемврийски ден, когато една самотна млада вдовица, малко изплашена в душата си, бе махала с ръка на Фергус, докато Ла Вил дьо Пари се бе отдалечавал полека от кея. Но сега не се връщаше Елен Толивър. Тя бе останала някъде в Европа, тук бе дошла Лили Бар.

* * *

Седемте куфара не отидоха в жилището на Седемдесета улица; те бяха изпратени направо в Риц, в стаите, запазени от търговеца на диаманти Раул Шьонберг по поръка на племенницата му. Госпожица Шьонберг отиде там с куфарите и с кучето вълк, а Елен, стиснала с една ръка двете ръце на майка си и усмихната победоносно под просълзения й поглед, отиде направо в бащиния дом! Робърт мълчеше глупаво през цялото време. Той беше еснафът в семейството. За него нямаше изблик на радост и грижи, нямаше безумни удоволствия, нито весели лудувания, нямаше бурни страсти и дълбоки униния, нямаше пламенен стремеж да обиколи широкия свят. Той се бе изплъзнал, неизвестно как, от наследството на Вечния. И смяташе, че приключенията на сестра му и госпожица Шьонберг не са така интересни, както Ребека искаше да ги представи с великолепно украсените от нея подробности.

Той не разбираше нищо от професията им. Такава глупост беше може би необходима.

Най-после късно след полунощ Елен се върна в Риц при своето импресарио. Облечена в изящния костюм, в който слезе от парахода, тя стоеше сред семейството си, разговаряше, смееше се и дори поплака малко, когато буйното вълнение на майката зарази всички, с изключение на Робърт и Вечния дядо Толивър, и ги отнесе в някакво сантиментално опиянение. Дядото беше при тях, защото в едно градско жилище не можеше да го държат затворен, както по времето, когато заемаше стаичката над кухнята.

Само едно нещо помрачаваше тържеството — отсъствието на Фергус. Едва сега, когато запита за него, Елен узна, че е заминал за Европа. Това беше истинско нещастие, защото тя желаеше да види именно него. Той би могъл да прецени най-добре величественото тържество на завръщането й; би се изсмял на тази тържественост, но би разбрал значението на зрелището. Би преценил колко добре е подготвено то. Тя се нуждаеше от насмешливия му хумор, от пълното му съчувствие… А ето че бе заминал. Възможно бе дори да не го види никога повече.

Другите членове на семейството не се интересуваха от показността. Майка й се радваше, разбира се, от прославянето на дъщерята. Но не се интересуваше никак за Лили Бар. Всички бяха погълнати само от Елен Толивър, да я задържат завинаги при себе си. А това не можеше да стане, защото Елен почти не съществуваше, изместена от Лили Бар.

Когато разговаряха веднъж оживено, тя зърна ненадейно намигване в погледа на Вечния, седнал мълчалив и подигравателен малко настрана от семейството. Мигновено намигване, което изчезна така неочаквано, както се бе появило, но то й подсказа, че той разбираше като Фергус. Разбираше, че тя е понесла войната в земята на противника и е победила. Не бяха успели да я повалят и да й отрежат крилата.

През краткото мълчание сред непрекъснатия разговор в стаята прозвуча познатият отзвук на неговия сатанински кикот. Спомняше си може би за зимната вечер, когато се бе престорил, че е получил удар и бе позволил по този начин на Елен да избяга.

В този тържествен ден дядото бе оставен да вечеря с цялото семейство, едно благоволение, каквото не му бе оказвано от петнадесет години насам; защото в първата вечер след пристигането на Елен Хети бе посрещнала и настанила до себе си и самия сатана, седнал на трапезата със замъглени очила, капнали на върха на тънкия му орлов нос; той ги наблюдаваше, без да участва в тържеството. Слушаше Елен, която разказваше за къщата на Лили на улица Реноар, и разбра това, което другите не разбраха — че баронът е любовник на Лили. Разбра също почти веднага, че Елен си затваря очите пред всичко, което става в красивия старинен дом. Разбра и още нещо, което другите не разбраха — че Елен не се е върнала всъщност при тях, че е усвоила мъдростта да върви по своя път, като позволява и на другите да постъпят по същия начин. Тя бе открила, с една дума, свободата; успяла бе да се справя в чуждите земи и бе научила да побеждава. Той се гордееше, че е толкова изкусна и е научила така бързо всичко това.

Пред него не беше вече буйната, нещастна Елен, която бе избягала с един търговски пътник без пари. Пред него беше Лили Бар, една светска дама, сурова, тържествуваща, изискана. Почти блестяща. И толкова хлъзгава, че бе мъчно да я задържат. Тя седеше пред тях в скъпите си изящни дрехи, сдържана, далечна, усмихната и малко неспокойна, като че желаеше вече да се върне час по-скоро в нервния повърхностен вихър на живота, който я бе погълнал.

И другите щяха да открият с времето всичко това, но много по-късно. Вечния го откри веднага.

* * *

Към един часа през нощта Робърт повика такси и я придружи до Риц. Странно, мълчаливо пътуване, при което братът и сестрата почти не си продумаха. Бяха уморени и разделени от почти десетгодишна разлика във възрастта. (Робърт беше едва десетгодишен при бягството на Елен.) Сестрата беше артистка, унесена засега в опиянението от успеха си. Братът продаваше акции и работеше с отчаяна, упорита настойчивост сам да натрупа пари. Бяха почти чужди един за друг.

Наблюдавайки мълчаливо на прозореца на автомобила сянката на братовия си чип нос и червеникави коси, Елен започна да разбира с прозорливостта на своя дядо какво се е случило. Мисълта, че Ребека може да си е легнала вече, я натъжи и почти изплаши. Защото напоследък се страхуваше все повече и повече да остава сама.

Остава ми все пак Ханси, помисли тя… Ханси, голямото куче вълк, което й бе изумително вярно.

Споменът за Ханси насочи мислите й към Париж, който не беше още заплашен от немците; защото Ханси й напомняше винаги Колендър и деня, когато едно дебеличко старче доведе кучето в дома на улица Реноар, в навечерието на заминаването им за Виена, със следната бележка:

Изпращам ви Ханси, защото прилича на вас. Той ще ви подхожда и ще ви е предан. Ще ви напомня може би понякога за мен и сред най-бурните ръкопляскания. Лесно би било сега да забравите човек, разбрал още от самото начало, че сте голяма артистка.

К.

Това бе всичко… Само един-два реда, достатъчни, за да й припомнят това, което тя бе забравила — невероятното му търпение, подсказващо сякаш винаги, с небрежно свиване на рамене, че целият живот е всъщност въпрос на търпение.

Гръмкият глас на Робърт я пробуди.

— Стигнахме — каза той; когато излезе от колата, тя бе обляна за миг от ослепителната електрическа светлина пред входа на Риц и изчезна в хотела през въртящите се врати.

* * *

Сред всичкия шум на тия презаети дни имаше промеждутъци, когато тя можеше да намери време за размишления… Странни минути между чая и вечерта или след полунощ, когато градският тътнеж и познатите, тихи хотелски звуци заглъхваха постепенно; или когато жизнерадостната, тържествуваща и изпълнена със съзнание за дълга си Ребека разговаряше в приемната на хотела с вестникари от музикалната преса, предлагащи нещо като учтив шантаж. Ребека се справяше великолепно с тях, защото в жилите й течеше кръвта на стотици поколения, живели само от търговски сделки. Така че Елен можеше да се занимава с тия хора само в случаите, когато трябваше да даде интервю. Ребека уреждаше даването на концертите. Беше заета, доволна, щастлива, че владее Лили Бар, че парите прииждат. Елен се сети след известно време, че не е видяла господин Уик. Никой не се сети в първоначалното смущение да спомене за квартиранта на майка й. Той не се виждаше нийде. Така че, когато майка й дойде да обядва на другия ден в Риц, тя попита, още след първите нежни целувки, за този тайнствен наемател.

— Той си отиде една седмица преди пристигането ти — каза Хети. — Не можах да разбера защо. Изглеждаше толкова доволен.

Елен успя да прикрие задоволството си от това изчезване.

— Може би е напуснал града — каза тя.

— Не — намръщи се Хети. — Каза ми, че искал да си намери стая по-близо до канцеларията си. Глупав предлог.

Елен повика Ханси, който легна до нея и сложи глава на коляното й, втренчил омагьосания си поглед в нея. Тя погали красивата му черна глава и промълви:

— Ти не ми каза името му.

— Казваше се Уик — отвърна Хети. — Много го обикнахме всички. Не ни създаваше никакви неприятности, при все че обичаше да говори понякога твърде много за семейството си. Нямаше за какво друго да говори сигурно. Нямаше никакви други приятели, освен нас. Само Фергус не го обичаше.

Елен вдигна внезапно глава. Тя бе забравила Фергус. Забравила бе, че Уик го бе видял на утрото, когато Кларънс лежеше прострян на дивана й в „Ръцете на Вавилон“. Те не се бяха познали може би. Явно бе, че Хети не знае нищо. Фергус може и да го е познал, но нямайки вяра в дребнавото, противно човече, не бе издал тайната си. Странен свят!

На обед пиха шампанско, защото Ребека бе поканила чичо си Раул и дъщеря му, красива мургава еврейка. Седнаха около трапеза, отрупана според преценката на Хети Толивър, с богата и обилна храна. Слънцето блестеше в прозорците, келнерите сновяха насам-натам, прислужвайки на дъщеря й. Тя отказа да пие шампанско, а когато търговецът на диаманти наля чашата на дъщеря й, се намръщи и каза:

— Бих искала да не пиеш, Елен. Човек не знае никога какво може да му стане от това вино.

А когато господин Шьонберг, след като разказа една-две волни приказки, поднесе кибрит за Еленината цигара, Хети се намръщи пак и някогашният мнителен поглед се появи отново в очите й. Лили Шейн бе изучила дъщеря й да се държи като покварена жена. Тя бе уверена в това.

* * *

Едва след като първата възбуда от пристигането на Елен заглъхна, Хети започна да чувства тъпа болка от едно нещастие, което не можеше нито да разбере, нито да определи. Със своя безграничен оптимизъм тя си бе представяла връщането на Елен съвсем различно от това, което беше в действителност. Стотина пъти през дългите години, когато дъщеря й беше в чужбина, тя преживяваше във въображението си това връщане; представяше си Елен, заела отново мястото си сред семейството си, спорейки приятелски с Робърт, помагайки на майка си в домакинството, излизайки и влизайки според настроението си. Представяше си, че Елен ще бъде както някога намусена и нещастна, но все пак послушна и заета със свирене по цели часове, докато майката ще се грижи нищо да не я смущава.

А ето че стана нещо съвсем друго. Тя виждаше Елен почти само в часовете, когато отиваше да обядва с нея в Риц заедно с веселата госпожица Шьонберг. Старото пиано вкъщи се отваряше само когато самата Хети пожелае да изсвири някоя старинна мелодия в часове на дълбоко униние. Елен й бе свирила вече пет-шест пъти, но винаги на големия роял в приемната на Риц; това нямаше нищо общо със сантименталните дни, когато тя свиреше, а Хети кърпеше чорапи край огнището. Сега нямаше време за нищо. Елен изглеждаше щастлива, но неуловима, далечна, независима и „завършена“, както казваше Лили. Не се нуждаеше от никого.

Хети чувстваше понякога и отсъствието на господин Уик. От всички, за които й се бе случвало да се грижи понякога — старата Джулия, Фергус, Елен, Уик или някой друг — й бе останал сега само съпругът й. Изгубила бе впрочем донейде и него. Сам в големия град, унесен в своите градински списания и спомени, той й се беше изплъзнал, без да може да разбере как и защо. Той спеше все повече и повече, така че тя започна да се безпокои, най-после, дали не е болен. Робърт и Вечния бяха далечни и независими; те не можеха да й бъдат утеха. Господин Уик се бе явил ненадейно, жадуващ за дребните грижи и внимание, с които тя бе готова да обсипе така щедро всички. А ето че и той бе изчезнал тайнствено и неблагодарно. Това я огорчаваше, защото не можеше да си обясни причината за изчезването му.

Понякога й се струваше, че останала сама, без да бъде опора за някого, чувства как рухват самите основи на живота й. Имаше моменти, когато се страхуваше, за пръв път в своя неспокоен и бурен живот, че светът, в който е попаднала, може да я победи.