Луис Бромфийлд
Пътят към славата (16)

16

Почти по същото време дядо Толивър, надушващ наближаването на странни събития, започна да проявява, като отдавна заспал вулкан, признаци на дейност. Въпреки силния студ и лед по улиците, той напусна килията си и, облечен в изядения от молци кожух, започна да обикаля града. Хети Толивър наблюдаваше със страх тази дейност, не само защото се страхуваше от падането на старика, но защото знаеше от дълъг опит, че такова държание е винаги знамение за нещастие. Тя наблюдаваше сърдито от прага всекидневното му излизане, убедена напълно, че ако не му се случи нещо, той ще се върне навреме за обед; охотата му беше отлична и се засилваше още повече от редките случаи, когато старецът започваше да се движи. Всички тия признаци бяха налице по времето за хранене, когато шумът в стаичката над кухнята ставаше по-силен и разнообразен. В известни случаи дядо Толивър се държеше като стар тигър при наближаване часа на хранене.

Смешната му фигура, загъната в шубата и пристъпваща необикновено ловко по хлъзгавата улица, беше рядко забавление за съседите. Те повикваха на прозореца децата си и им го показваха заплашително с думите:

— Ето ви стария Толивър, който е жив пример за последиците от мързеливия живот. Един действително провален живот. Гледайте го и нека ви служи за пример… Ако бе работил като вашия дядо, отдавна би си счупил ногата. Но старият Толивър си е жив и здрав. Сатаната го пази.

В това време дядо Толивър изчезваше зад ъгъла, за да привлече нови наставници, които ще поучават децата си зад бостънската папрат, украсяваща прозорците на всеки благоденстващ дом.

Хети Толивър знаеше това и се срамуваше, че свекър й се излага по този начин. Тя би предпочела друг старик да бъде подвижен пример за несполука; но не можеше да стори нищо, освен да го заключи в стаята му, а в такъв случай той беше в състояние да се измъкне на свобода, като се смъкне по асмата, нещо още по-опасно за старческите му нозе, отколкото разходките по леда…

По време на това необичайно държание на дядо Толивър Елен се върна един ден от замъка Шейн с невъобразимо променена външност. Тя бе останала там по покана на Лили цели три дни след бала и при завръщането й бе явно, че през това посещение се е случило нещо необикновено.

Тя влезе без предупреждение при майка си, която беше много заета сутрин, но все пак прекъсна работата си и я изгледа безмълвно цели три минути, докато Елен сваляше шапката и палтото си. Тогава именно мисис Толивър наруши мълчанието, като пристъпи направо към въпроса.

— Какво е направила Лили? Какво ти е втълпила?

Учудването й беше основателно, защото девойката беше променена. Изглеждаше пораснала, зряла. Телената подплънка на косите бе изчезнала, и тънките й черни коси бяха пригладени в прическа Клео дьо Мерод, възприета от Лили Шейн. Вместо да е стегнат, за да придава на фигурата й леко приведена напред стойка, корсетът й беше толкова свободен, щото подплънките на полата й ставаха безпредметни. Тя беше съвсем немодерна, според разбиранията на града, но в замяна на това много по-хубава. Не принадлежеше сега към модния свят, поднасян на малките градчета от женските списания, а към свой собствен мир, който нямаше нищо общо с модните условности. При все че външността й беше малко смешна, тя имаше ново достойнство. Провинциалността й бе изчезнала. Това именно плашеше може би най-много майка й — като че девойката се бе озовала ненадейно в ужасния свят, дето живееше и се движеше Лили.

— Като помисля — каза тъжно мисис Толивър, — че те изпратих на гости малко момиченце, а се връщаш като пораснала жена! Ето какво направи Лили! Ти не си вече малкото ми момиченце.

Елен не отговори. Тя седеше малко сърдито, сякаш искаше да каже, че такива сантиментални глупости не заслужават отговор.

— Предполагам, че Лили е променила прическата ти.

— Аз имам толкова хубава коса, че не виждам смисъл да се загрозявам с глупави прически.

— Това са думи на Лили, разбира се. Зная, че ги е казала тя… Чувам я просто как ги казва. Но това не е редно, не е модерно, поне в нашия град, а ти живееш тук.

Елен се усмихна за пръв път с някогашната си тайнствена усмивка, като че бяха съставили някакъв тъмен заговор с Лили.

— Да, точно така каза Лили. Подплънките са глупости във всеки случай.

— Всички ще ти се смеят — продължи майката. — Младежите не обичат девойки, които изглеждат ексцентрични.

Елен разбираше сигурно с прозорливостта си, че майка й не говори искрено. Знаеше, че мисис Толивър не се интересува от мнението на младежите. Тя говореше така, само защото смяташе промяната за признак на нещо много по-дълбоко. Бореше се против самостоятелността на дъщеря си, като се стараеше да я задържи завинаги при себе си.

— Да, сигурно ще се смеят, нали? — забеляза най-после Елен. След това добави внезапно с променен глас: — Добре, нека се смеят.

* * *

Майка й въздъхна, като че виждаше приближаването на буря, отвърна поглед и забеляза небрежно:

— Дядо ти започна пак да скита нагоре-надолу. Това ме тревожи.

Но Елен мина бързо край нея, без да отговори, остави чантата си на масата в трапезарията и я отвори с думите:

— Лили ми даде няколко рокли.

— Не трябваше да ги вземаш. Не искам Лили да се отнася с нас като с бедняци.

— Аз размислих преди да ги взема — отговори замислено Елен. — Но ти не разбираш Лили… Тя не постъпва по този начин… Даде ми ги като подарък, както би могла да ми подари някоя книга.

Настъпи мълчание, през което Елен продължи да изпразва чантата си. Тя извади от там почтително и почти благоговейно, заедно с износените си дрехи, три великолепни рокли, които разгъна на масата в сивата зимна светлина. Едната беше черна, другата зелена, третата яркочервена, толкова ярка, че помрачи всичко в бедната стая.

— Съжалявам, че ти позволих да останеш в замъка Шейн — каза майката. — Лили… Лили… — тя се спря изведнъж и погледна подозрително дъщеря си. — Не ти е дала никакви обещания, нали?

Елен се засмя, но в тази тиха радост прозвуча, като звънтенето на опъната жица, отзвукът на една потисната горчивина.

— Не, не ми обеща нищо определено… Каза само, че когато отида да следвам в Париж, мога да живея при нея. И нищо повече.

— Но ти няма защо да ходиш в Париж… Париж е порочен град… Мислех, че си се отказала отдавна от тия мечти.

Елен вдигна яркочервената рокля и каза:

— Погледни я, пипни я! Не е ли прекрасна? — Тя почна да милва с вдъхващо тревога чувствено изражение мекия брокат. — В целия град не може да се намери такова нещо.

Майка й пипна безмълвно плата; опипа го нежно и почтително и каза най-после:

— Но ти не можеш да носиш тук такива дрехи. Никой не е виждал такова нещо… С изключение на Лили, а тя е съвсем различна. Затова именно хората приказват толкова много за нея. Не, няма да ги носиш тук, хората ще ти се смеят.

Вместо да отговори. Елен разгледа най-напред зелената, след това и червената рокля. И трите рокли бяха ушити скромно и си приличаха: яркочервената имаше колан от блестящи мъниста, а другите две бяха със сребърни колани. Бяха толкова скромно ушити, щото липсата на каквато и да е украса се струваше на Хети Толивър като някаква неприлична голота. Всички жени в града, с изключение на Лили, носеха рокли украсени с дантели, панделки, фестони.

— Не мога да разбера за какво е мислила Лили — забеляза най-после тя, като отпусна долната си устна със замислено и мнително изражение, сякаш разгънатите пред погледа й рокли разкриваха гледка на безумни чуждоземни оргии.

— Да — каза Елен, — хората могат да ми се смеят, но на мен ми е все едно.

Тя метна на ръка трите рокли, обърна се и тръгна по стълбите към стаята си. Майка й я изгледа и зацъка с език, което беше у нея винаги тревожен признак. Тя можеше да отгатне какво се е случило между Елен и тайнствената братовчедка в мрачния дом между фабриките, но не каза нищо. В такова настроение беше невъзможно да научи нещо от дъщеря си.

Когато се обърна най-после, за да продължи работата си в кухнята, покрай прозореца се мярна сянката на изядената от молците шуба на дядо Толивър, който беше изгладнял и се връщаше за обед… Явно бе, че във въздуха витаеше злополука. Никога досега дядо Толивър не се бе показвал толкова деен…

* * *

Елен имаше навик да се отнася към истината по начин, който не можеше да не тревожи майка й. Тя не лъжеше; само че правеше особен подбор на истините, които ще премълчи, като изтъкне вместо тях други, така че крайната последица беше едно обезобразяване, усложнено от най-неочаквани хрумвания. Девойката изглеждаше сега ликуваща, може би само поради притежанието на трите прекрасни рокли, така ликуваща, че въодушевлението й продължи и след обеда, когато съобщи намерението си да отиде на пързалката.

— С Мей ли ще отидеш? — я попита майка й на излизане.

— Не, отивам сама. Мей ще бъде с Кларънс Мърдок. И не предполагам, че би желала да ги безпокоя — след това добави с някакво мрачно лукавство: — Работите не се нареждат за Мей така бързо както би желала майка й. Тя пръсна още преди месеци слуха, че е сгодена, и сега трябва да го осъществи.

Тя излезе в студения зимен ден и тръгна бързо по пътеката между оголените зъзнещи люляци от двете страни на алеята и странния дом на бедните и почтени Толивърови.