Луис Бромфийлд
Пътят към славата (43)

43

От всички събития, вълнения и трагедии през неспокойните години, прекарани в „Ръцете на Вавилон“, нищо не бе огорчило Елен така, както внезапното и пълно изчезване на мисис Колендър от живота й след проявата на такова приятелство и интерес. Дори случката със сина й и смъртта на Кларънс имаха елементи, които не бяха съвсем неприятни за нейното женско съзнание; имаше известна романтичност в съзнанието, че Колендър желаеше в действителност нея, а не Сабин; имаше дори още по-дълбока, макар и малко горчива романтичност в съзнанието, че един човек се е лишил от живот, защото я е обичал толкова много, че не бе желал да провали нейния живот. Тя съзнаваше, че тези събития допринасят за изтъкването на собствената й личност; те очертаваха по-ярко образа й с вълшебните сенки на романтизма и трагичността. Обстоятелството, че тия събития бяха познати на малцина и оставаха почти в тайна, само засилваше обаянието им. Понякога, докато се движеше по булевардите или яздеше с Шнайдерман в Булонския лес, отдавайки твърде малко внимание на забавните му приказки за хората, картините или музиката, тя изпитваше победоносно чувство от тайното си съзнание и мислеше: „Хората, които ме виждат и разговарят с мен, знаят съвсем малко за станалото. Те не знаят, че разговарят с една могъща личност. Не знаят тайната и трагедията“.

Тя започна да мисли дори, че е обмислила съзнателно всяка стъпка от своя напредък и забрави постепенно, че станалото се дължеше на необмислен импулс или на безсмислено съчетание на обстоятелствата.

При все това тя се чувстваше понякога смутена от чувство на несигурност. Мисис Колендър я бе изоставила без нито дума. Ребека би могла да стори същото. Можеше да има истинско доверие само в Лили; защото с нея имаше семейни и кръвни връзки.

Смутена бе и защото знаеше, че се нуждае още от еврейката. Въпреки нахалството, което проличаваше все по-ясно в нейния нрав, въпреки самоувереността и тайното тържествуване, с което гледаше минаващите чужденци по булевардите и в Булонския лес, тя разбираше, че не е подготвена още да бъде сама. Нуждаеше се от ръководството на хора като любезния Шнайдерман и пъргавата Ребека. Те познаваха обществото; знаеха фокусите, чрез които човек може да се прочуе, познаваха хората, които трябва да се познават. Тя не можеше да се опита да лети със собствени крила, преди да е сигурна в силата им.

Но трябваше да приема подкрепата на хора като Шнайдерман и Ребека, без да признае това. Някогашната гордост не й позволяваше да търси опора у тях. А това беше тежка задача.

Тя подръпваше в такива случаи поводите на коня, за да може безволният Шнайдерман да се изравни с нея и да не е принуден да вика зад гърба й. Усмихваше му се равнодушно и казваше:

— Прекрасна сутрин… Погледнете росата и паяжините, които приличат на сребърни мрежи.

Шнайдерман яздеше понякога мълчаливо редом с нея, поглеждайки крадешком поруменелите страни и синьо-черните й коси, докато тя яздеше изправена, гордо и небрежно, подръпвайки поводите на коня или препускайки лудо през дългите тунели под влажните липи. Шнайдерман беше висок, слаб мъж с орлов нос и отпуснати мустаци, бледен и мекушав и не спореше никога с нея по избора на пътеките или часа за връщането им. Тя разбираше, че го интересува; той поправяше произношението й, при все че правеха малък напредък в това отношение; защото тя държеше упорито и безгрижно на своето произношение и никога не отвикна напълно да казва: „дауг“ вместо „дог“ (куче) и „уаттър“ вместо „уотър“ (вода), като упорстваше в тия грешки, дължими на шотландския й произход и детинството в Средноамериканския запад. Тя подозираше понякога, че той би могъл дори да се влюби в нея; при подобна мисъл свиваше вежди и го поглеждаше бегло и намръщено. Тя не го желаеше, въпреки богатството му. Имала бе вече съпруг, който беше кротък, безволев и малко глупав. Шнайдерман беше сигурно по-умен от Кларънс и познаваше много по-добре света; тя се забавляваше от разговорите с него за музика, изкуство и политика, но не можеше да си представи по-близки отношения. Като се изключи светската му опитност, той приличаше напълно на Кларънс — имаше същото смирение, същата бледност. Неприятно й бе да мисли, че привлича само мъже, които са създадени да се покоряват.

Но трябваше да направи изключение за Колендър; тя започна да сравнява покорството на Шнайдерман и Кларънс с котешката жизненост на Колендър. Като че ли отстраняваше всички други мъже със съзнанието, че ако има търпение, ще го завладее най-после. Но когато мислеше за него (а мислеше често, след като се бе настанила в разкошната стая, която гледаше към белия павилион), тя се ядосваше при спомена за последното му посещение в „Ръцете на Вавилон“. Той я бе наблюдавал като дебнеща котка, докато най-после, обладан от някакво тъмно желание, не бе в състояние да продължи своята игра.

Започвайки да опознава и разбира света, тя разбра постепенно, че той се е отнасял към нея като към наивно и безпомощно създание, стеснително и дори малко смешно. И изпитваше неспокойно и тъжно задоволство, че се е оказала по-силна.

* * *

Не беше странно, че не е срещнала Колендърови в Париж. Обществото, в което се движеха, беше много по-далечно от нейното, отколкото „Ръцете на Вавилон“ бяха някога от дома на Мърей Хил. Вярно бе, че забулената в креп мадам Дьо Сион беше позната на Терез, но Елен внимаваше тази дебела и глупава клюкарка да не научи никога за познанството й с Колендърови; затова на „Я гледай! Я гледай!“ не мина и през ум дори да ги спомене. Елен научаваше понякога нещо за живота им от някоя вест в Дейли Мейл или Ню Йорк Хералд; че са заминали за Ню Йорк или за Англия, че са се завърнали в къщата си на авеню Дьо Боа. Тя не познаваше и най-малко неспокойното космополитно общество, в което се движеха, не познаваше обеднелите роялисти, роднини на Терез, обитаващи прекрасни влажни полурухващи къщи и далечните провинциални области, придържащи се така строго към блясъка на миналото, защото не им е останало вече нищо друго; не познаваше и никоя от богатите американки, които се бяха омъжили за благородни титли.

В красивия старинен дом на улица Реноар продължаваха да идват приятелките на Лили и мадам Жигон, небрежно облечени, простички буржоазки, сред които Елен се движеше напълно безопасно, като единствена американка, проникнала в най-близките кръгове на клатушкащия се принц Бонапарт. Те недоволстваха дълбоко и понякога съвсем явно от присъствието на буйната и нахална Елен, която трябваше най-после да потърси приятелство, от каквото изпитваше изобщо твърде малко нужда, само у Ребека Шьонберг, Шнайдерман и тяхната банда музиканти, артисти, писатели и покровители на изкуствата.

С течение на времето Ребека посвещаваше по-голяма част от дните си на жилището на улица Реноар. Щом се върнеше от Данциг, Рим, Виена или другаде, тя посещаваше всеки ден дома на номер десет, където седеше спокойно в просторната стая с пианото и слушаше с необикновено внимание това, което Елен й свиреше по цели часове. Тя наблюдаваше напредъка с такъв интерес, щото Елен се чувстваше понякога неловко и желаеше от сърце тази светлокоса жена да изчезне завинаги. Тя би могла сигурно да прекрати рязко това познанство, ако не чувстваше в подсъзнанието си, че еврейката може да й бъде много ценна.

В действителност тя се дразнеше само от чувството на господство, което еврейката имаше над нея; иначе я обичаше. Ребека именно определи по колко часа на ден трябва да свири; Ребека я караше да се движи в общество; Ребека й помагаше в избора на дрехи; Ребека довеждаше на улица Реноар хора, които принуждаваха мадам Жигон да бяга в най-отдалечените кътчета на къщата, за да се спаси от бурната им съвременна музика; Ребека заплашваше понякога да предизвика открито скарване между Елен и барона.

Враждата между тях с течение на времето ставаше все по-явна. Лили бе отгатнала сигурно скритата борба, но бе предпочела да се преструва, че не я съзира. Смешно бе наистина, че една жена, която търси само покой и възможност да живее както иска, можеше да служи като повод за борба между две толкова буйни същества. Лили не изпитваше никога затруднение да се справи с нахалството или желанието за господство; тя вървеше винаги спокойно по своя път, като успяваше накрая да наложи без борба волята си. Когато пожелаеше да се наложи, и тъмнокосият, непокорен Сезар дори изпълняваше волята й като послушно галено кученце. Тя успяваше да се справи и с Елен (при все че го правеше много нарядко) и при най-голямото й упорство. Но когато настъпи борба между братовчедка й и Сезар, тя се почувства безпомощна; струваше й се, че се намира на ръба на вулкан. Разбираше може би по вътрешен усет на какво се дължи тази вражда… предизвикана безспорно от желанието на всеки от двамата противници да ръководи нейния дом.

Така че покоят бе изчезнал вече от красивия старинен дом. От една страна беше Сезар и леля му, сляпата мадам Жигон, подкрепяна от цял полк старици в траур, които посещаваха салоните й и засилваха още повече у нея чувството, че е оскърбена. От другата страна беше Елен и съюзницата й, прозорливата Ребека. Между двете воюващи страни се намираше Лили, която желаеше само покой, безгрижие и разкош.