Луис Бромфийлд
Пътят към славата (40)

40

Следващото значително събитие в живота на Толивърови бе предизвикано от смъртта на старата Джулия Шейн. Така ставаше винаги в техния род. Работите вървяха известно време напред, както спокойна вълна наближава рифов бряг, докато ненадейно събитие променяше насоката на живота им и всичко трябваше да започне отново. Странната Джулия Шейн беше може би центърът на техния живот. Тя именно като че държеше всички нишки в костеливите си сбръчкани ръце. Тя реши най-после да умре, като доведе по този начин Лили в града и освободи племенницата си, вярната Хети.

Двете братовчедки се грижиха заедно за старата Джулия в последните й дни; докато стояха край смъртния й одър, те почувстваха, че в сърцата им се заражда нова, неочаквана любов. Само ден-два преди смъртта на майка си Лили каза сама на братовчедка си, че старата мълва за детето й е вярна. Съществуването на Жан възмути мисис Толивър по-малко, отколкото би могло да се очаква, по-малко, отколкото и самата тя би очаквала дори, може би затова че в дъното на душата си тя остана винаги дълбоко убедена, че детето на Лили е извънбрачно. Тя бе отричала винаги яростно тази мълва, макар и да знаеше, че е вярна. А беше уверена в истинността й така, както знаеше кога ще вали или ще е ветровито. Не можеше да обясни това свое чувство с нищо друго, освен с недоверието, което й бе вдъхвал винаги чарът на Лили. Една жена не може да е като Лили и да е същевременно честна…

От уважение към нравствеността, тя изрази с рязка откровеност неодобрението си към подобно поведение и, след като изпълни добросъвестно това задължение, заговори по въпроса, който беше по-близо до сърцето й и я интересуваше сега повече от всичко друго на света.

Това се случи ден-два преди погребението, когато старата Джулия, облечена за последен път в роклята от морава тафта, бе откарана из равнината, покрай фабриките, занемели от отдавна очакваната стачка, до черния хълм, където я погребаха редом със зетя й Джакоб Бар, неуморимият ранен заселник.

Двете братовчедки, Лили и Хети, седяха в мрачната гостна пред огъня от канелено дърво, заобиколени с куп портрети и картини по стените и с мебели от розово дърво, покрити с прашни калъфи. И двете съзнаваха тъжно, че замъкът Шейн няма да бъде вече източник за разговори и клюки в града. Харви Сетън нямаше да го гледа вече отдалече със студения ужас на всеки калвинист. Историята му беше свършена; никога вече родът нямаше да се събере в неговите зали.

Скръбната самота, която изпълваше този дом, изпълни като че и двете жени. Облечена в широка роба от черно кадифе, Лили наблюдаваше със странна замисленост братовчедка си. Тя беше мила, както винаги, толкова мила, нежна и приятна, щото спартанката Хети не можеше да не повярва в дъното на душата си, че Лили е променила сигурно възмутителния си живот. По-възрастната от двете братовчедки беше както винаги заета с работа; неуморните й пръсти почиваха навярно само насън. Тя кърпеше сега парче стара дантела, която бяха намерили, докато се ровеха из просторните тавански стаи на замъка Шейн.

— Ще я закърпя, за да я изпратя на Елен — каза тя. — Дантелата е много хубава, по-хубава от всичко, което би могла да намери в Париж.

Лили се усмихна, може би заради жалкото мнение на Хети за Париж и дантелите му, може би затова че смяташе дантелата съвсем неподходяща за Елен. Какво значение можеше да има една дантела за такова надменно, студено и безсърдечно същество? Защото тя бе открила това, което другите не знаеха и което Хети не би признала и тогава дори, когато се чувстваше най-жестоко оскърбена от дъщеря си — че Елен е безсърдечна.

— Поверявам ти Елен — промълви тя, наведена върху дантелата. — Тя е млада и при все че е вече вдовица, не познава света.

Лили се усмихна пак. „Сякаш би било възможно за някой мъж да прелъсти Елен, помисли си тя, ако Елен не пожелае сама да бъде прелъстена. Тя се е родила, познавайки света.“

— Мислиш ли, че ще може да се справя сега без теб?

Лили се наведе напред и докосна силните, сръчни пръсти на братовчедка си.

— Не се тревожи за Елен — каза тя. — Тя се чувства в Париж по-сигурно, отколкото се чувствам и самата аз дори. Никога няма да й се случи нещо… — Тя наведе глава. Страните й заруменяха. — Искам да кажа, че няма да й се случи никога такова нещо, каквото се случи на мен. Ти нямаш понятие колко независима е Елен… Тя може да отиде посред Африка и да бъде винаги на нозете си! Няма нужда от никакви приятели и пазачи. Та тя не съжалява дори за родината си.

Пръстите на Хети престанаха да работят.

— Никога ли? — запита тихо тя. — Никога?

Разбирайки, че е оскърбила гордата жена, Лили побърза да добави:

— О, не искам да кажа, че не желае да ви види. Тя говори постоянно за всички ви… мечтае да бъдете някой ден завинаги при нея… Но виждаш ли, тя трябва да работи сега… Аз не зная дали разбираш колко е амбициозна.

Докато Лили говореше, лицето на мисис Толивър просветна малко. Когато братовчедка й привърши, тя вдигна глава и каза тихо:

— Зная всичко това. Мислех напоследък за него… много мислих. Не можах да разбера само едно: защо не дойде да ни види преди да замине при теб.

— Имала е причини — каза Лили. — Основателни причини… Една от тях е, че е нямала пари и не е желаела да ги поиска от вас. Тя не знае, че съм узнала това…, но аз го открих случайно… Зная точно колко пари е имала, когато дойде при мен. Останали са й били само седем франка… Знаеш ли колко е това? Малко повече от един долар. Само това й бе останало. Жена, която е готова да се изложи на подобна опасност, едва ли ще пропадне. Тя ще се прочуе един ден, Хети. Може да си сигурна в това. Ще се гордееш с нея.

Пръстите на Хети продължаваха да кърпят дантелата и Лили разбра ненадейно, че е оскърбила отново мисис Толивър, но този път по съвършено друг повод. Тя бе засегнала старата й гордост, която се оскърбяваше винаги щом се заговореше за парични въпроси. Странна, сурова гордост, неразбираема за Лили, която не мислеше никога за парите по друг начин, освен като за средство, което облекчава хода на живота.

— Като си помисля само — промълви мисис Толивър, — че не е имала достатъчно средства да си дойде вкъщи…

Една сълза се търкулна по повехналите й страни и падна върху мрежата на старата дантела. Лили побърза да заговори отново.

— Но не се е касаело само за това — каза тя. — Парите не са единствената причина. Тя не би могла да се върне вкъщи… Не би дръзнала, защото беше съвсем обезкуражена по онова време… Сигурно се питаш отде зная? Тя ми разказа всичко. Каза, че ако би се върнала тук, би била загубена завинаги. Би заприличала на жалка стара мома като Ева Бар. Не би могла да се омъжи повторно в града. Не би се намерил тук достатъчно самостоятелен човек да я вземе. Самостоятелните са напуснали отдавна нашия град. — Тя помълча и продължи. — Освен това, тя бе дълбоко засегната от трагичната смърт на съпруга си.

Мисис Толивър вдигна за миг глава и погледна право в лицето хубавата си братовчедка.

— Но аз зная, че не го е обичала…

Лили помълча изплашено. Тя едва не издаде страхотната тайна.

— Не — каза най-после тя. — И аз мисля, че не го е обичала, той беше съвсем безволев човек… добър човечец, но неподходящ за съпруг на орлица.

— Познаваше ли го? — попита Хети. — Отде? Ти не си ми казвала никога това.

— Срещнах го във влака… при последното си идване насам. Струва ми се — добави тя с едва уловима усмивка, — че му замаях главата, без да искам… Отгатнах това. Но той се изплаши ужасно от тази възможност… Беше плах като заек.

Мисис Толивър се върна отново към старата си мисъл.

— Аз казвах винаги, че той не е подходящ за нея. И не можех да разбера защо се омъжи изобщо за него.

— О — каза Лили, — ти не познаваш още дъщеря си, Хети… Ами че той й помогна да избяга.

Но тя знаеше, че Хети няма да повярва никога в това.

* * *

Странно бе, че Лили — същата Лили, от която Хети се бе страхувала винаги, на която не се доверяваше — бе сега единственото същество, в чието лице силната жена търсеше утеха и другарство. Безгрижната Лили, така добре познаваща и разбираща света, служеше като че за връзка между майката и дъщерята, останала в далечния Париж. Тя успя да смекчи болката на всички рани, нанесени от Елен с кратките писъмца, изпращани с делова редовност; защото Лили притежаваше особено изкуство в това отношение; то се дължеше повече на топлотата в гласа й, отколкото на логиката в доводите й. Тия доводи не бяха много логични, нито дълбоки; те бяха обикновено само забележки за стеснителността на Елен във всички прояви на чувствата й и за амбициите, които я измъчваха.

— Ще разбереш един ден — каза тя, — че тя върши всичко повече за теб, отколкото за себе си. Защото иска да се гордееш с нея.

— Не искам и да зная това… — повтаряше Хети. — Не ме интересува. Не желая да ми се изплъзне завинаги. Не мога да се помиря с тая мисъл. Тя се различава напълно от Фергус. Той е сърдечен и проявява любовта си. А понякога ми се струва, че Елен е загубена завинаги за мен.

Дълбоко нейде в невъзмутимата си, тайнствена душа Лили разбираше, че тук става въпрос само за обладание… същото обладание, което баронът щеше да има винаги над нея и което Елен имаше, без да го желае, върху нещастния Кларънс. Хети не можеше да й каже, без да я оскърби, че дъщеря й е създание, което никой не е обладавал и няма да овладее, дори тайно и безшумно, както Лили чувстваше, че владее барона, въпреки привидното му шумно господство.