Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

52

Първото писмо от Лили след заминаването на Елен от къщата на улица Реноар за Виена пристигна в навечерието на заминаването й от Ню Йорк за Западните щати. Тъжно писмо, измъчено и странно примирено за една толкова жизнерадостна и щастлива личност като Лили. Но тя имаше основания да го напише… основания, които се трупаха едни след други в растяща грамада от грижи и мъчения. Като че самите основи в живота на Лили се бяха разлюлели.

Сезар бе изчезнал безследно.

Загубих вече всяка надежда, пишеше Лили, да го видя отново. Нещо ми подсказва, че трябва да е убит; ако е пленен, бих получила досега вест от него. Знам, че е завинаги загубен. Видях го, когато отиваше в сражение. Частта му мина през Мо, на път за фронта, и той остана пет минути… пет скъпоценни минути в Жермини. После изчезна в нощта… Сигурна съм, че е убит.

Но това не беше всичко. И мадам Жигон бе починала. Тя остана заедно с Лили в Жермини при пристигането на немците, защото била много болна и не можела да бяга. Германците влезли в парка и замъка, където прекарали една нощ. Прогонили ги още на сутринта. През тази нощ именно починала мадам Жигон. Погребана била в семейната гробница в съседното селище Трилпор.

А Жан… осемнадесетгодишният Жан, приятелят на Елен, който препускаше някога с нея из Булонския лес и полетата в Жермини, бил в болница. Бил в частта на Сезар. Сезар се задължил да се грижи за момчето, но изчезнал още при първата схватка с немците. Жан го загубил и се намирал сега в една болница в Ньойи с ампутиран до коляното ляв крак.

Аз съм пак на улица Реноар, пишеше Лили, но можеш да си представиш колко тъжен е сега този дом. По цял ден съм сама, а когато изляза, не виждам никого, защото всички са улисани с войната, с грижи за своите приятели и роднини. Мнозина отидоха в провинцията, защото животът в Париж е много скъп. Ние сме отново в безопасност, но аз съм съвсем самотна. Тук няма никакви развлечения. И аз бях много болна; сега разбрах, че съм била винаги чужденка тук. Аз съм си американка, въпреки всичко. Те разбират това и ме оставят сама.

Когато Ребека излезе, мърмореща и почти жестока, Елен остана за дълго с Ханси, без да пуска тъжното писмо. Това бе сполетяло, значи, света на Лили, който изглеждаше така неразрушим и сигурен зад бронята на големите пари! Той бе изчезнал в една нощ, пометен като излишен отпадък през отворената врата. Останал бе само Жан; жизнерадостният, буен Жан, който щеше да бъде завинаги инвалид.

Развълнувана от непобедима мъка, Елен започна да се укорява, че е била понякога груба към мадам Жигон, че се е карала със Сезар. Тя беше нелюбезна към тях, защото (разглеждайки може би за пръв път искрено тези отношения) мадам Жигон й беше безполезна, а Сезар можеше да се окаже пречка по пътя й. Тя разбра за пръв път сега колко дълбоко Лили е обичала своя Сезар. В писмото й нямаше никакви преструвки; тя беше съвсем откровена, убедена сякаш че би било смешна глупост да продължава да се преструва и сега, след станалото. Те бяха любовници; от години ги свързваше дълбока любов… почти дванадесет години може би, откакто любовта им бе препречена от болнавата жена на Сезар. В тази преданост имаше нещо възхитително, още повече като се има предвид, че никакви задължения не ги свързваха един към друг.

Тя стана най-после и започна да се разхожда из стаята, следвана от черното куче. Всичката умора и странна отпадналост, за която бе говорила на мисис Колендър, я обзеха отново. Въпреки своята победа, сред ръкопляскащата тълпа тя се чувстваше преизпълнена със страх от живота, който я смущаваше още от самото начало. Тя живееше в един враждебен свят, където човек трябва да се бори непрестанно, за да бъде победен най-после по някакво зловещо стечение на обстоятелствата… като това, което бе разрушило спокойната безопасност на Лили. Добре беше наистина човек да е малко смирен.

Тя си припомни, че и Фергус е повлечен от пороя, отнесъл толкова скъпи за Лили хора… Фергус и (тя се спря изведнъж в неспокойното си разхождане и се замисли), Фергус и Колендър, двете същества, които обичаше най-много на тоя свят. Тя бе напълно искрена пред себе си в своята уплаха. Признаваше, че е влюбена в Колендър. Дори ако се бе съмнявала по-рано, всяко колебание бе изчезнало сега. Тя не се опитваше да прогони тази мисъл, за да се спаси от вълнение или да задоволи суетността си. Напротив, отдаде й се доброволно.

Продължавайки да се разхожда неспокойно, тя реши, че трябва да предприеме нещо. Трябваше да ги спаси някак — да спаси Колендър и Фергус; но както Терез в грижите за богатството си, както Хети в отчаянието си, и тя се чувстваше предварително победена. Нищо не можеше да се направи. Зловещото зрелище, звънтящият цирков парад, който се разиграваше из цяла Европа, не можеше да бъде ограничен. Тя не можеше да ги спаси, защото те предпочитаха това зрелище пред всичко друго на света. Да, тя познаваше много добре и двамата… Разбираше какво ги привлича към зрелището. Знаеше, че ако би била мъж, и тя би останала при тях. Те трябваше да бъдат в центъра на събитията, където има най-голямо действие — единият странно отчужден, другият почти упоен от краските, чувството и шума на събитията. Жажда за живот, за поглъщане на блясъка му… Тя разбираше това вълнение, защото бе обзета от него. То нямаше нищо общо с родолюбието; такова чувство е достойно само за французите.

Тя беше безпомощна като Хети, като Терез, като милиони други жени и се ужасяваше от това чувство, защото никога досега не бе се чувствала безпомощна. Тази война, която й се бе сторила отначало само като неприятна досада, прекъсваща собствения й път, се бе превърнала в непобедимо чудовище, пред което беше съвсем безсилна. Едно съвсем ново чувство на човечност смекчи сърцето й сред тоя ужас. Тя беше сега само една обикновена жена, която е изпратила на война близки хора и не може да стори нищо друго, освен да страда в ужас и съмнения.

* * *

Когато се върна в три часа, Ребека я намери, че продължава да се разхожда нагоре-надолу, следвана от черното куче. Не бе обядвала; не бе й минало и през ум дори за ядене.

— Писмото на Лили ме съкруши — каза угнетено тя. — Не зная какво да правя. Искам да се върна в Париж. — Тия думи смаяха Ребека, която остави донесените романи и вестници, и я погледна изненадано.

— Какво? — извика тя. — Да се върнеш сега? Да пожертваш всичко, към което сме се стремили? Да провалиш всичко? Да се откажеш от толкова поети ангажименти? От славата и парите? Трябва да си полудяла.

Елен бе обмислила всичко това, борила се бе вече с всичко, което Ребека й изтъкна. Тя знаеше какво жертва, ако се върне.

— Лили е сама и нещастна там. Някой трябва да отиде при нея.

Така значи! Малките очи на Ребека почервеняха от гняв.

— Лили! Лили! — каза тя. — Не се тревожи за Лили! Обзалагам се, че е намерила вече някой да я утеши.

Елен пристъпи към нея като буреносен облак, властна и заплашителна, с непознато досега достойнство, странно и почти страхотно за Ребека.

— Не можеш да говориш така за нея! Не ти позволявам! Как можеш да говориш така, когато Лили ми е помагала повече от всеки друг? Не ти позволявам! Коя си ти, за да говориш така за Лили… за братовчедка ми?

— Лили ти помогнала! — изпищя Ребека. — Ами аз? Ами аз? — Тя започна да удря яростно слабите си гърди. Носът й заприлича на клюн, малките очи почервеняха от ярост. — Нима аз не съм направила нищо? Ами моят труд, моето робуване?

Те застанаха за миг една срещу друга, мълчаливи и разярени, готови почти да се сбият. Бяха млъкнали, защото гневът им бе вече неизразим и всяка се стараеше да се овладее. Мълчанието бе нарушено от Елен, която се засмя тихо и горчиво.

— Може би си права — каза тихо тя. — Аз ти дължа наистина много… всъщност почти толкова, колкото дължа и на Лили. И това ти дава известни права над мен.

(Разликата беше само в това, че Лили не би пожелала никога да упражнява това свое право.)

— Не можеш да отидеш — продължи Ребека, — особено сега. Помисли за толкова години труд и жертви, които биха отишли напразно! Не виждаш ли, че съдбата ти даде победата в ръцете. Ако й обърнеш гръб сега, ще бъдеш просто глупачка. — Тя видя неочаквано нов довод и го използва в борбата: — Ти си се ползвала винаги от обстоятелствата… сама си ми казвала това… А сега, когато пред теб се изпречва най-благоприятният случай, искаш да му обърнеш гръб. Не мога да те разбера. Защо се грижиш толкова много и неочаквано за Лили?

Елен седна и се загледа през прозореца.

— Може би си права — каза тя. — Ще обмисля по-внимателно тоя въпрос.

Всъщност тя не можеше да стори нищо. Обзе я пак старото отчаяние, което измести песимистичния гняв. Не можеше да отиде при войниците на фронта, за да утеши Колендър. Самият той не би желал да я види там.

— Може би си права — повтори тя и добави: — Войната е нещо ужасно за жените.

Но Ребека чувстваше, че Елен се бори с чувство не към Лили, а към някого другиго, без да може да отгатне кой е той. Тя не можеше да знае, разбира се, че Терез Колендър е писала вече на сина си за своята среща с Елен Толивър, по-красива, по-очарователна и студена от всеки друг път, добавяйки лукаво в послепис: „Струва ми се все пак, че тя е още влюбена в теб. Наблюдавах я просто от любопитство и съм сигурна в това“.

Никоя от тях не знаеше, разбира се, че когато четеше това писмо нейде в калта край Лоос, докато преградният огън ехтеше в ушите му, Колендър се бе усмихнал на женската хитрост, мислейки: „Само от любопитство, наистина!“.

Победи най-после Ребека с една победа, която може би беше всъщност само отлагане на поражението. Дребничката еврейка беше достатъчно прозорлива да разбере, че Елен не може да бъде покорена така лесно: тя разбираше, че временната й победа се дължи само на желанието на самата Елен да я допусне, след като бе преценила всичко и бе решила, че Ребека има право всъщност. Не можеше да отрече, че би било наистина лудост да обърне гръб на всичко това именно сега. Принадлежейки в известна степен на всички, тя не беше вече пълна господарка на своята съдба; подобна свобода беше предимство само на невзрачните създания. Тя мислеше с огорчение, че продължава да е циркаджийка, която чака зад паравана реда си да забавлява публиката. Сцената бе по-голяма и зрителите изпълваха не модната гостна на мисис Колендър, а просторни салони из целия свят. Разликата беше само в това.

Но по-силен от всяко чувство за дълг или задължение беше някогашният страх от бедността, от нямането на пари, която я бе принуждавала да се преструва пред хората. Тя бе вкусила сигурността на богатството и не можеше вече да се върне назад. Имаше спомени, които не можеха да изчезнат — спомени за дните, когато трябваше да минава дръзко през целия град, още по-лоши спомени за жалкия спестовен живот, воден в „Ръцете на Вавилон“. По-силен от всичко беше страхът й от провала, който би могъл да я доведе при известни обстоятелства, дори и до самоубийство. Една жена, която бе толкова безсърдечна, нахална и горда, не можеше да си позволи да пропадне. И този изход бе затворен за нея.

Тя се озова ненадейно пред въпроса за родния й град. Канеха я да отиде там; колкото и странно да изглежда, съгражданите й се гордееха с нея. Получила бе писма от Ева Бар, мис Оджилви, та дори и от Мей Бигс, която тя се страхуваше да види отново. Тя бе оставила в тях съзнанието, че няма да се върне никога, че влизайки в бързия влак за Източните щати е обърнала завинаги гръб на едно селище, което презираше. Но не бе успяла да се спаси от него; невидими и здрави връзки продължаваха да я свързват с тоя град. Тя изпитваше дори понякога носталгия за пухтящите черни пещи, за празните тъмни стаи на замъка Шейн, завинаги затворени и запустели сега; за полурухващите опушени къщици, приютени далеко от улиците, между зелени морави и стари дървета.

„Още един знак, че смелостта и резкостта ме напускат. Станала съм по-мекушава“, мислеше тя.

Мей Бигс й писа, че построили нова концертна зала и най-подходящо би било да бъде открита с концерт от дъщеря на града. „Дъщеря на града“, помисли горчиво тя. „Да, аз съм наистина дъщеря на града. И той предявява правата си над мен.“

Това беше вярно. Тя беше дъщеря на града. Имаше неговата неуморна енергия, безсърдечие и гордост. Ако бе родена другаде, в някое не така сурово и дейно общежитие, самата тя би била по-мекушава, успехите й не биха били така замайващи. Вярно бе, че е дъщеря на суровия, неотстъпчив град.

„Така става винаги… — бе казала някога мис Оджилви, — в най-неочаквани места… в села, в бедни фермички… дори в нечист фабричен град като нашия.“

Тя се върна най-после, отведена там от гордостта си. Само затова че преди дванадесет години се бе зарекла с безумно отчаяние да победи, само затова че се бе хвалила какво ще стори един ден; трябваше да се върне сега, за да им докаже, че го е постигнала. Тази победа имаше за нея много по-голямо значение, отколкото завладяването на Лондон, Париж, Ню Йорк, целия свят. Защото тя не бе се отървала още от родния си град. Щеше да се отърве едва когато видеха и там баснословния й успех.

* * *

Но Хети не можа да отиде с нея. Тържеството на Хети бе провалено. Когато Вечния се бе появил неочаквано на концерта в Ню Йорк, стана явно, че някой трябва да се погрижи за придружаването на стареца до вкъщи; тази задача бе поверена на Чарлс Толивър. Дядо Толивър можеше да се върне, разбира се, и сам у дома си; той познаваше света много по-добре от тях, но не се противопоставяше на каквато и да е проява на внимание от тяхна страна, за да не допуснат, че може изобщо да не се грижат за него. За да си осигури тия грижи, той им позволяваше да го смятат за слаб и почти вдетинен. Не бе забравил колко е удобно да си нечия собственост.

Невъзможно е да се отгатне какви мисли витаеха в будната му старческа глава, докато вървеше със сина си из тъмните улици. Те не разговаряха; бяха както винаги чужди един към друг, като че не ги свързваше никаква връзка. Старецът презираше може би сина си заради смирената му доброта, така неуместна в един свят, където беше толкова безполезна. Той разбираше може би, че Елен прилича много повече на него, отколкото на баща си. Знаеше, че това тържество е огорчило Чарлс Толивър, защото запечатваше бягството на дъщеря му. Забеляза едва уловима умора в походката на сина си, тъмните кръгове под очите му, отпадналостта му, като че бе уморен от объркания, мъчителен живот, който водеше…

Старецът влезе вкъщи радостно, със светнал поглед. Старецът остана да чете, докато чу в три часа сутринта, че Хети и мис Оджилви се връщат от вечерята в Риц. Защото Чарлс Толивър се бе прибрал веднага в леглото си и в съня, който беше за него действителен мир.

На утрото Хети повика Елен, за да й съобщи, че баща й е болен. Бил в унес; невъзможно било просто да го пробудят. Повикали лекар.

— Той каза — обясни Хети, — че баща ти трябва да е бил отдавна болен, без да се обажда. Не се е оплаквал никога, наистина. Не мога да разбера нищо. Сега е унесен и не говори нищо. Докторът казва, че е много изтощен. И се тревожи, защото татко не оказва никаква съпротива на болестта.

Той не се поправи. Унесът му се засилваше с течение на времето и той започна да говори от време на време безразсъдно, сякаш не е напускал града. Водеше дълги, фантастични разговори със съдията Уилкинс, или разправяше за големите конни състезания.

Когато Елен замина за Западните щати, Хети остана да се грижи за съпруга си и за дядото, който бе станал пак неспокоен след концерта, като че надушваше някакво нещастие.