Луис Бромфийлд
Пътят към славата (60)

60

Пътуването на Хети и Вечния беше наистина фантастично. С паспорти, уредени по нареждане на Терез Колендър, те минаха много лесно през дългите митарства на военните ограничения. Спътниците им на парахода бяха военни кореспонденти, лекари, милосърдни сестри, войници и народни представители (които отиваха на фронта, за да могат да съберат от гробовете материали за новите си политически борби). Тия спътници смятаха сигурно Хети и Вечния за много странна двойка, която даваше повод за безкрайни предположения — една красива, тъжна жена и престарял мъж, за когото тя се грижеше. Никой не узна, навярно, с положителност кои са или къде отиват, защото Хети беше мнителна жена, която нямаше особено доверие в спътниците си. Тя ги отстраняваше с изражението си; а дядото нямаше, разбира се, и най-малкото желание да започне разговор с някого. Той четеше и веднъж на ден, придружаван от Хети, обикаляше палубата с извехтелия кожух, с който отказваше да се раздели. Той не проговаряше никога и на Хети дори, която му правеше понякога забележки: „По-добре е да не ядеш така“, или: „По-добре ще е да отместиш малко стола си, дядо, защото става течение“.

(След толкова злоба да говори така на дядо Толивър, който не бе се отказал от нищо досега и имаше чудесно храносмилане; а за течение не бе му минавало и през ум откакто се е родил!)

Имаше наистина нещо трогателно в гледката на тази възрастна жена, която се грижеше така нежно за стареца. Тя като че се страхуваше да не би по някаква злополучна случайност да бъде отнесен в океана или да падне по стълбите и да изкълчи неизлечимо старите си кости, които се надсмиваха над времето. Никой не би могъл да отгатне, че те са врагове, че въпреки временното примирие, могат да бъдат само врагове поради самия ред на нещата. Хети продължаваше да се държи към него като към някоя чуплива стъклена вещ, която трябва да отнесе непокътната в дома на Лили на улица Реноар, а навремето й бе идвало да го убие.

Едва след като го заведе да легне в кабината, тя можа да даде простор на своята неугасваща енергия, като започна да обикаля палубата, докато морският вятър развяваше демодираните щраусови пера на шапката й, а едрата й властна фигура се очертаваше върху лъчезарната светлина на атлантическата нощ. В тези минути тя се чувстваше почти щастлива, защото й се струваше, че макар и непостижим, Фергус е нейде наблизо в този вятър и мъгла и я чака.

Тя щеше да поднови нишките на живота. Елен щеше да се омъжи… щеше да се омъжи… Трябва да има дете, да, трябва да има дете… Тия мисли се въртяха непрестанно в главата й, докато тя започна най-после да ги повтаря гласно, възправяйки се срещу вятъра в тъмнината. И тя желаеше страстно внук, като Терез Колендър, но не по същите причини. Едно внуче щеше да промени всичко за Хети. Тя щеше да се почувства подмладена, почти така сякаш го е родила сама.

Тя не бе напускала никога страната си; не знаеше и дума френски, а Вечния не намираше за потребно да прояви познанията си. Но Хети беше все така безстрашна. С някакво невероятно усилие, в което имаше дълбоко презрение към народа, говорещ такъв противен език, тя успяваше да се оправи… в Хавърската митница, в препълнените хотели и най-после при последното пътуване от пристанището до Северната гара. (Лили бе изпратила човек да я посрещне, но той не успя да я намери.) Тя беше неукротима и почти щастлива в тия грижи да се справя с билети, багажи, хранене в ресторанти, придружаване на Вечния и скъпоценните му книги. Защото Хети смяташе, че на този свят няма нищо невъзможно…

* * *

От коридора на препълнения влак, където бе застанала, закриляйки дядото и блъскайки неволно спътниците си, Хети ги видя, застанали на перона на задимената пещера, наречена Северна гара… Елен, Лили и един мургав мъж в синя униформа; когато влакът спря с внезапно сътресение, нейният вагон (както го наричаше тя в ума си) спря почти пред тях и Хети можа да ги забележи, като тръгнаха загрижено и невесело да я търсят. Притисната между един французин фронтовак, натоварен с десетина раници и бутилки вино, и един елегантен английски полковник с побелели мустаци и румено лице, тя не можеше да се помръдне, нито да им даде някакъв знак, при все че почука на стъклото и ги повика през прозорците, отворени като по чудо в задушния септемврийски ден. За Хети не съществуваше сега нищо друго в тази кънтяща пещера, освен трите фигури, застанали една до друга сред купчини багаж.

Парата свистеше и машините скърцаха според смешните си галски привички в тази кънтяща гара; войниците се викаха едни други, а една кокотка започна да крещи весело на своя любовник, който се обади с гръмък смях нейде от същия вагон. Тримата посрещачи на Хети продължаваха да оглеждат перона. Години минаха, докато Лили, обръщайки лениво глава в задуха, зърна развълнуваното зачервено лице на Хети, редом с острия нос и непроницаемите очи на дядо Толивър.

Тръгнаха към нея; английският полковник, когото бяха настъпили, се оттегли възмутено и Хети, понесла огромен багаж и последвана равнодушно от дядото, слезе на перона.

Елен я целуна първа, след това дойде ред на Лили; после Елен каза:

— А това е Ричард, мамо. Той е в отпуск.

Въпреки блъсканицата и разговорите, Хети и Колендър се погледнаха изпитателно, единият проницателно, другият почти учудено. Той не си я бе представял може би толкова красива и жизнена, въпреки дълбоката скръб, която личеше явно в изражението й. Личеше, че Елен дължи именно на нея силата и жизнеността си, при все че майката нямаше изтънчеността и студенината на дъщеря си; тайната на тия качества беше другаде — може би у стареца, който ги поглеждаше като лукава мишка иззад замъглените си очила.

Що се отнася до Хети, погледът й изразяваше само един въпрос: „Заслужава ли този човек нейната Елен?“. Неговата чужда кръв личеше по-ясно, отколкото си бе представяла. Тя се смущаваше от мисълта, че дъщеря й се жени за чужденец; защото в съзнанието й всички чужденци се сливаха смътно с намръщените, буйни, мургави мъже, които работеха в черните стоманени заводи край замъка Шейн.

Между нея и Колендър не блесна никаква искра — нито на разбирателство, нито на ненавист. Впечатлението и на двамата изглеждаше пропито от изненада и недоверие. Погледът на Хети изразяваше гордост и властничество, изражение на жена, готова да се бори пламенно за децата си; а в сивите очи на Колендър светеше непроницаемият израз на свръхбогаташа, който се бе променял и разтапял само пред Елен.

Всички бяха сериозни, с държание, което се стори най-после на Хети почти лишено от въодушевление. Това се дължи може би на войната, каза си тя; тук бяха толкова близо до нея… И Елен мислеше сигурно, като майка си, постоянно за Фергус. А може би не я искаха тук… и тримата. Защо й бяха писали така настойчиво да дойде? Това съмнение я изпълни с дълбокия ужас, че е остаряла и е станала ненужна и зависима от другите.

Лили (която Хети не бе виждала от години и която сега беше мадам Дьо Сион) изглеждаше почти непроменена. Тя имаше сигурно (докато я наблюдаваше, Хети пресмяташе набързо годините й) не по-малко от четиридесет и пет; а въпреки всичките си прегрешения изглеждаше свежа, млада, почти връстница на Елен, която беше дванадесет години по-малка… по-пълна от Елен и, колкото и странно да звучеше това, много по-нежна. Но все пак, каза си с мрачно задоволство Хети, тя се е гримирала, а и косите й изглеждат боядисани.

Парижкият живот беше може би съвсем различен и поведението на Лили нямаше никакво значение тук. Докато гледаше братовчедка си, толкова красива, очарователна и неестествено млада, Хети почувства, че всичката й вродена почтеност се пробужда и възмущава. А докато стоеше на стъпалата на Северната гара, очаквайки Колендър да доведе голямата правителствена синьо синкава кола, която трябваше да ги отведе на улица Реноар, Хети си каза, че съдбата се е пошегувала наистина странно, като я довлече — нея именно! — в „най-порочния град на света“, за да живее в дома на Лили, към която бе изпитвала винаги такова недоверие. Тя не бе помисляла това до тоя миг, когато бе застанала пред изхода на Северната гара, загледана към площад Рубе.

Колата спря пред тях, шофирана хладнокръвно и самоуверено от младия чужденец. Всичко това беше така недействително, така вълшебно, че Хети се изплаши за миг. Изплаши се от вида на този нов, странен град, дето всички говореха някакъв нечестив език. Допреди няколко дни само тя не би могла и да си представи дори тия неща. И пак си каза, че сигурно е остаряла.

— Никога не съм се чувствала толкова млада — каза тя гласно на Лили, която я чакаше да се качи в колата.

* * *

Вечният не продума през всичкото време. Той ги наблюдаваше и мълчеше, но не бе пропуснал да види тая част от Париж, която се разстилаше край него, така променена и различна от някогашния Париж, който бе познавал на младини. Той не чуваше нищо от разговора им, воден старателно въпреки необяснимото униние, докато минаваха по улица Лафайет. Как можеше да го интересува този разговор, когато беше погълнат от друг свят… свят с петролни лампи и кринолини, с каляски и валсове на Щраус и Валдтойфел? За него, неочакващ никакво бъдеще, този нов Париж нямаше никакво значение… Новият Париж, дето Лили с богатството си, спечелено от черните фабрики в Средния запад, си бе купила къща и живееше като истинска парижанка; новият Париж, дето собствената му внучка играеше такава блестяща роля. Един Париж… как би могъл да бъде описан?

И все пак, докато автомобилът се носеше по омекналия асфалт, очите, ушите и носът му поглъщаха гледките, звуците, миризмите… внезапните викове на вестникопродавчетата: „Л’Ентран!… Л’Ентран!… Льо Пти Паризиен!…“. Пожълтелите кестени на булевард Осман (той го помнеше от времето, когато беше съвсем нов), малките маси… Защото младостта му се върна неусетно и мрачният, надменен дядо Толивър стана сантиментален. Тук именно, в този град, се бе изкачил до върха на живота си, след което бе започнал неусетният упадък. Той не бе загинал като Фергус. Продължил бе да живее, докато животът бе загубил най-после всякакъв вкус за него…

Заобиколиха вече Триумфалната арка и Елен се намръщи, седнала мълчаливо до Колендър. Тя мълчеше през всичкото време, като мислеше, мислеше горчиво и потайно, без да смее да се издаде и с примигване дори. Седеше мълчаливо, обмисляйки как ще трябва да разкаже това, което никой друг, освен нея не можеше да разкаже. Струваше й се, че това е прекалено жестоко и ужасно. Невъзможно беше да я накарат да изпълни два пъти този ужасен дълг.

Тя чу зад гърба си плътния и весел глас на майка си, която разговаряше с Лили…

— Той не искаше да отвори прозореца, затова аз го отворих най-после сама; тогава той започна да ми разправя нещо на един смешен език… вероятно френски.

— Как бе облечен? — попита Лили. Хети й описа униформата му. — О — отвърна със смях Лили, — той е бил португалец… Човек не бива да се сърди на португалците.

— Нямам понятие дали португалците миришат по-лошо от другите народности, но въздухът във влака беше такъв, че можеше да задуши всеки възрастен човек.

… Наближаваха вече Трокадеро. Минаха почти край него. Елен отвърна поглед. Минали бяха покрай къщата на улица Клебер. Тя зърна бегло вратата, която не бе виждала от светлото утро, когато излезе от глупавата стая на мадам Нозиер. Позна я веднага! Знаеше всяка подробност в този дом, заедно със сивия двор и натрупаните в ъгъла летни мебели. Предстоеше й жестоко… невероятно задължение.

Преди да стигнат до дома на улица Реноар и Хети млъкна като другите, погълната от своето униние, обзело малката група.

* * *

Пиха чай на бялата тераса, дето намериха черното куче и залитащата стара Крикет. Тук дойдоха и Жан, господин Дьо Сион и Ребека, чиято намусеност не спомогна никак за развеселяване на присъстващите. Докато седяха пред трапезата, отрупана със сребърни прибори, цветя, изпратени от Жермини, и вкусни сандвичи с пастети, сирене и конфитюр, Лили забеляза, че закуската им прилича на голямо семейно събрание. Големият й дом беше пълен с гости; Лили бе сключила блестящ брак. Не съществуваха вече никакви тайни. Животът изглеждаше в известни отношения опростен, а в други все по-усложнен.

Потънала в своето странно мълчание, Елен ги наблюдаваше с отдавнашното съзнание, че животът на всички е странно преплетен и свързан… на всички в тази безсмислена и зле подбрана група — на беловласия Дьо Сион, Хети, Ребека, Жан, Лили, Колендър и самата нея; и на дядо й дори, който беше изчезнал в самотата на отредената му от Лили стая. Повечето от тия хора — и самият Дьо Сион дори — бяха чужди в този дом, дето живееха от едно богатство, което идваше от черните стоманени заводи в Средния запад. И тя именно — Елен — ги бе събрала тук.

Наблюдавайки майка си, тя забеляза, че неукротимата Хети не е вече млада. Тя щеше да поиска най-после да й покажат стаята, дето е починал Фергус; Елен щеше да й я покаже, продължавайки своята лъжа; майка й щеше да си поплаче, задоволена тъжно от тази лъжа. Понякога беше за предпочитане да излъжеш, да измамиш…

Но другият въпрос… Тя стана най-после и излезе в градината, дето бе последвана след малко от Жан с патериците и Ханси, запъхтян и неспокоен в лятната горещина. След нейното излизане Ребека се бе оттеглила с израз на злопаметно мъченичество. Тя би се държала зле с Хети, ако би посмяла, както се държеше зле с Колендър, който се забавляваше от държанието й и си даваше труд да й доказва с хиляди дреболии, че Елен принадлежи само нему и Ребека няма вече никакво значение. Но Ребека можеше да чака; и двамата имаха еднаква левантинска кръв, и Ребека разбираше по какъв начин той е спечелил играта. „Мога да чакам“, помисли горчиво тя и се качи огорчено в стаята си. Играта не бе свършена, тя не бе се отказала още от мисълта да победи. Защото знаеше по-добре от всички, по-добре и от самата Елен може би, какво може да се очаква от Колендър. Нито една негова черта не беше тайна за нея, защото тя познаваше много добре мъжете от собствения си род… разните чичо Отовци, Максимилиановци и Густавовци, в чиито жили имаше все по някоя и друга капчица левантинска кръв. Но Елен не би й повярвала никога; тя би сметнала само, че Ребека ревнува Колендър (което беше вярно) и че всичко, казано от нея, се дължи само на недоволството й. Не би повярвала, че той е наистина жесток, властен и смята жените за същества, създадени да украсяват само харемите… Ребека би могла да намери подкрепа в лицето на Сабин, но не бе я срещала никога; а при последното си посещение в този дом Сабин не бе приета.

И все пак тя не бе изгубила още борбата. Трябваше да спаси Елен, както за себе си, така и за самата нея. Тя се качи горе, като остави на терасата Лили и Дьо Сион, Хети и Колендър, който поддържаше любезно разговора със странното задоволство, че отстранява ужасната тайна, която споделяше с Лили и Елен. Докато го наблюдаваше, Лили си казваше навярно, че той е безчовечно студен. Казваше си може би, със своята мъдрост и опит, че този брак на Елен може да има само един край.

* * *

Между това Елен се разхождаше под старите платани с Жан и кучетата и сметна отиването на Дьо Сион към белия павилион (пригоден от Лили за негов кабинет) като знак за връщане. Когато отиде на терасата, тя каза на Колендър:

— Няма да сляза преди вечерята. Ако искаш да видиш майка си преди заминаването й, най-добре ще е да отидеш сега. Аз ще се освободя по-късно.

И го остави с тези думи.

След това се обърна към майка си:

— Ела да се настаниш в стаята си, мамо.

Тя я отведе към горния етаж, като остави градината на Лили, Жан и старата Крикет.

Хети, която не бе забелязала нищо нито по улицата, нито в къщата (защото не забелязваше красотата й, а я смяташе за дом, който принадлежеше, така да се каже, на Елен), каза, докато преминаваха през просторната гостна, че напомняла замъка Шейн със своята нежна и топла красота. Портретът на Джон Шейн с един бял сетер в нозете му и лъчезарната „Венеция“ от Търнър, украсявали някога стените на дома между фабриките, бяха окачени сега над полираната ламперия. Стори й се, че позна и обюсонския килим, свързан смътно в паметта й с образа на старата Джулия, която разхождаше по чудноватите цветя своя абаносов бастун със сребърна дръжка.

— Прилича на замъка — промълви тя на Елен, която бързаше по стълбите, без да дава път на майка си.

Тръгнаха по галерията и когато минаваха покрай една стая, чуха скърцането на стола люлка, отдавна освободен от митницата и приготвен от Лили в стаята на Вечния. Времето летеше. Хората умираха и се раждаха, но Вечния и столът люлка не се променяха.

— Той е по-добре, отколкото всеки друг път — забеляза Хети. Не му спомена името, защото Елен разбираше отлично за кого говори; те минаха заедно покрай вратата му и чуха едновременно скърцането, което бяха чували хиляди пъти досега. Звукът на извехтелия стол-люлка ги свърза отново така, както нищо не би могло да ги свърже. Това скърцане бе единствената, постоянна и неизменна останка от миналото.

Стаята на Хети — дето бе дошла да прекара остатъка на живота си — беше просторна, с два високи прозореца, които гледаха към градината, дето Лили бе заместила сега Елен и се разхождаше със своя червенокос син. Той беше вече мъж и Хети изтръпваше при мисълта, че съществуването му не е имало никакво значение за бъдещето на Лили. В градината, дето се разхождаха под старите платани, изглеждаше съвсем без значение, че това момче не е имало законен баща. Той принадлежеше към тоя дом заедно с Лили. Във всичко това имаше нещо съвсем редно, което Хети долавяше отдалеко, без да може да го обясни… неясно чувство, че животът на Лили е бил, въпреки всичко, цялостен и целесъобразен, като прекрасна картина, нарисувана и изпълнена великолепно от една смела и самоуверена ръка. Лили водеше живот, за какъвто бе родена. Хети видя, че тя разказва на сина си нещо, което я разплака, защото вдигна кърпичката към лицето си, а момчето се спря и я погледна, свило чело в безброй малки бръчки. Толкова много приличаше на Фергус…

И разбра изведнъж какво му казва Лили. Елен прегърна майка си и прошепна:

— Имам лоши известия, мамо.

Хети я погледна, странно вкаменена, и отвърна:

— Зная. И Робърт е убит.

* * *

Това беше вярно. Постепенно, докато майка й слушаше със същото вкаменено мълчание, Елен й разказа цялата истина. Вестта била донесена от Колендър, същата сутрин пристигнал в отпуск от фронта. Там — нейде около Аргон — срещнал полка на Робърт и се запознал с него. В навечерието на тръгването си бил повикан от един американец и отишъл в превързочния пункт, но Робърт бил издъхнал вече. Ранен бил при опит да спаси един от войниците си, попаднал в телените мрежи между германските и американските линии. Войникът бил спасен; той именно разказал с безумна поетичност случката на Колендър… мъглата, паднала на фронта, минутният ослепителен блясък на прожекторите „Вери“, слабото, вероломно свистене на забиваните в пръстта гранати със задушлив газ. При тази именно чудна, неземна обстановка бе загинал Робърт. Робърт (мислеше Хети), който бе казал: „Във войната няма никакъв романтизъм… Страната, която работи най-целесъобразно… няма да върша никакви глупости… Ще се пазя“.

Когато Елен довърши разказа си и двете замълчаха, докато най-после Хети каза, все още без да заплаче:

— Това е наказание… Аз обичах децата си прекалено… повече от Бога… и той ми ги отне.

(Да беше поне Робърт… Ето че отиде и Робърт.)

Тя легна на голямото легло — странна, неприветна, мрачна, облечена в черно — заобиколена от разкоша, в който я бе настанила Лили. И каза най-после:

— Бих искала да остана сама, Елен. — Ще те повикам… по-късно.

Елен остави майка си; но когато затвори вратата разбра, че ненавиждащите се отломки на семейството — Хети и Вечния дядо Толивър — остават сега на нейните грижи. След толкова години, през които ги бе изоставила, тя беше сега опората и упованието им. Разбра още нещо — че не може да има никакво колебание за брака с Колендър. Трябваше да се омъжи сега… След смъртта на Робърт имаше нови основания да се омъжи. Оставаше й още един дълг към майка й. Все едно беше дали ще е Колендър, или който и да е друг.