Луис Бромфийлд
Пътят към славата (20)

20

Поразителната новина се разнесе из града едва на другия ден към обяд. Жените започнаха да се събират и да я разискват оживено; мъжете се поздравяваха с думите:

— Чухте ли? Дъщерята на Чарлс Толивър избягала с младия Мърдок, който беше на гости у скъперника Сетън!

Хората повтаряха вестта, добавяха подробности, запълваха празнините в една случка, която никой не знаеше. Но заключението беше едно и също…, че тази случка беше ново доказателство за чудноватостта на Баровия род. Старата Джулия Шейн бе сторила същото на младини. Всеки помнеше дръпнатия Сем Бар и неговата вечно движеща се машина. Историята на този надменен род бе разровена из основи, и хиляди странни, полузабравени случки се разправяха отново. Намекваха, разбира се, че Елен е избягала, защото обстоятелствата са налагали това. Тази злобна забележка се подхвърляше от жените, които сами не й вярваха, но я повтаряха от омраза към Елен и старата Джулия Шейн.

Мрачната старица научи новината по-късно от много други в задимената си къща сред фабриките (донесе й я една от прислужниците негърки), и то с известна радост. Тази праплеменница, която бе поела живота в собствените си ръце и действаше така бързо и сензационно, беше достойна за своя род. Тя седна почти веднага да пише на Лили, заминала същата сутрин за Париж. Писмото настигна дъщеря й един месец по-късно, когато Лили, настанена в големия си дом на улица Реноар, очакваше пристигането на своя приятел барона. Тя му прочете това писмо, възсъздавайки за негово развлечение задимения град и въздействието, което тази новина ще има върху жителите му. Описа му гордата и непокорна Елен, каза, че градът напомня Рубе, Туркоан или Лил, само че е много по-провинциален.

Тя се обърна към него и каза през претоварената със сребро чайна маса в дългата й гостна в Паси:

— Ще я видите един ден. Казах й да дойде в Париж при мен. Тя иска да стане голяма пианистка. А такава девойка постига всичко, което намисли… Но не предполагам да ви хареса… Тя е много властна.

Мей Сетън и майка й узнаха новината малко след полунощ, когато Джими, изпратен повторно у Толивърови, донесе подозрението за бягството на двойката. Положението беше отначало доста неудобно, защото доверчивата Мей бе разгласила вече, че е сгодена за Кларънс. Но тя започна да изпитва скоро неочаквано тържество, може би по-дълбоко от това, което би изпитала от пленяването на един нюйоркски младеж. Тя разбра най-после, че хората я гледат като мъченица и, щом схвана напълно значението на новото си положение, започна да играе отлично ролята си. Облечена в най-тъмни дрехи, като че бе в жалейка за любимия, който беше повече от мъртъв, тя правеше и приемаше посещения, придружена винаги от майка си, която играеше сега ролята на компаньонка и украсяваше разказа на Мей за случката със съответни и постоянно увеличаващи се подробности. Старите дами слушаха внимателно тия приказки и съзерцаваха крушението с жадно задоволство, докато най-после случката, надхвърлила всички рамки на въображението, се превърна в епос в градските летописи, в драма, дето Мей Сетън играеше ролята на оскърбената невинност, а Елен — на авантюристка в голям стил, напомнящ драмите „Източният Лин“ или „Тайната на лейди Одли“. Накратко казано, това, което изглеждаше отначало нещастие, се превърна в победа. Съпрузи могат да се намерят на всеки ъгъл, но мъченичество се печели рядко. Не бяха минали и няколко седмици, когато на кръгозора се появиха вече кандидати, които започнаха да се приближават, защото Мей беше станала това, което не е била никога — една интересна личност.

Но случката имаше и друга страна, позната само на едно лице в града. Това беше времето между излизането на Кларънс, за да отиде у измисления бръснар, и тръгването на влака за Изток. Цели пет часа, през които можеше да се случи много нещо, а никой като че не можеше да си даде сметка за това време. Никой не бе видял нито Кларънс, нито Елен. Те бяха просто изчезнали през тия пет чеса… Нещо невероятно за града.

И все пак имаше човек, който знаеше това и когото никой не би заподозрял. Невъзможно бе да се допусне, че такова кротко създание, напомнящо невинна птичка, би могло да има някакво участие във възмутителното открадване на Сетъновия зет. И все пак беше вярно: виновниците бяха прекарали пет часа в гостната с раковини, пампасова трева и кадифе; защото мис Оджилви бе удържала обещанието си към Елен. Всичко бе уговорено всъщност пред очите й. Но тя бе запазила в къщицата, заобиколена с люляк и ясмини, тайната така вярно, както бе запазила и обещанието, при все че тази случка беше най-вълнуващото събитие в нейния живот, като че самата тя бе избягала в широкия свят, дето нямаше съседи и клюкарство.

* * *

Най-много страдаха тия, които имаха най-голямо самолюбие… двамата непримирими врагове — мисис Толивър и скъперникът Сетън. От минутата на бягството старата вражда, предизвикана от заграбването на корсетната тайна, изникна отново без срам и преструвка, и из града започна да се разправя открито, че хората били видели как Харви Сетън бил изгонен от входа на Толивъровия дом, защото си позволил да намекне, че Елен била принудена от обстоятелствата да избяга.

Тайнствена като необяснимите пет часа беше и болестта на дядо Толивър, която и най-добрите градски лекари не можаха да определят. Защото той стана след два дни и тръгна отново по заледените улици на града в проядената от молци шуба. Той гледаше сега с още по-предизвикателно лукавство лицата, които надничаха да го погледнат иззад бостънската папрат на Сикамор стрийт. Проницателните старчески очи гледаха насмешливо минувачите, като че искаха да им кажат: „В жилите на внучка ми тече доста много от моята кръв. Тя има смелост да постъпи както намери за добре. Ще чуете един ден името на тази девойка!“. Тези мисли се подчертаваха от рязкото тракане на грубия му бастун по заледената улица, дето всеки друг човек отдавна би паднал и би си счупил нозете.