Луис Бромфийлд
Пътят към славата (23)

23

Отначало мисис Колендър съжаляваше за внезапното разболяване на известния пианист, когото бе поканила. Тя казваше, че това е страшно досадно. Най-после, с наближаване на деня на приема, тя започна да се вслушва в похвалите на стария Сансон и понеже обичаше да рискува, като повечето делови жени, появата на непознатата заместница й се стори като възможност за интересно приключение. Тя нямаше нищо против, във всеки случай, да послуша стария Сансон, защото в края на краищата той не беше глупав. Можеше да прецени правилно един артист. Не се разхождаше в студиото си с кадифено палто и не искаше от учениците си да го наричат „маестро“. Но това, което предлагаше, беше сигурно интересно.

Гостната в дома на Мърей Хил беше огромна. Тя заемаше цялата дължина на сградата и имаше малък еркер, където тази вечер бе приготвено място за артистите, закрити от лакиран параван, който стигаше почти до тавана. Пред паравана бе приготвена малка сцена с черен кадифен балдахин. В единия й край имаше роял, а по-нататък ново празно пространство достигаше до подвижните столове на гостите.

Самата гостна имаше сини стени, където бяха окачени почти до тавана цяла редица портрети на всички мъже и жени от рода Колендър, като се започне с първия заселник, почтен датски химик, който бе забогатял със закупуване на стопанства северно от Канал стрийт. Мебелите в гостната бяха наредени покрай стените или изнесени; някои от тях бяха останали все пак… столове и канапета от златист и сив брокат, американско издание на чудовищните мебели в стил Луи Филип, останали от някоя предшестваща мисис Колендър. В позлатените витрини бяха наредени прочутите Колендърови сбирки от китайски дреболии: чинии, кехлибарени идоли, порфир, украси от сандалово дърво със сложна резба, редици стъкла за сълзи (които бяха особеността на тази сбирка) от кехлибар, слонова кост и порцелан. Тези украси представяха втория период от забогатяването на семейство Колендър — времето, когато търговските параходи на Грисуолд и Колендър пренасяха стоки по целия свят, от Сингапур, Шанхай и Хонконг. Богатството им бе встъпило сега в третия си период. Параходите бяха изчезнали, а парите, получени от тях, бяха вложени в най-сигурни акции и облигации.

Но гостната не бе модернизирана. Тя бе непокътната от последните години на миналия век, защото мисис Колендър прекарваше само по един-два месеца от годината в Ню Йорк, а понеже беше скъперница, не бе сметнала за потребно да промени нещо. Веднъж в годината, при завръщането на господарката си, домоуправителката наемаше съответна прислуга и цяла тълпа чистачки, които почистваха старата къща. През останалото време къщата беше празна, но солидна, потънала в спокойно достойнство, присъщо само на домовете на големи банкери, истински символ сред по-малките и мрачни жилища, на всичко трайно и почтено в един изменчив и бурен свят…

В десет часа тази вечер лакираният параван прикриваше зад лъскавите си стени фигурата на един руски тенор, една яванска танцьорка (всъщност индустанка от низшите касти, възпитана в някакъв александрийски вертеп) и непознатата млада американка, препоръчана от Сансон като отлична артистка. Тия хора бяха тук, само за да развличат тълпа гости, които щяха да дойдат най-после от разни вечери в десетки къщи на Уошингтън скуеър до Шестдесети булевард на изток. В държанието на тримата артисти не се забелязваше особена сърдечност. Те седяха далече един от друг, без какъвто и да е взаимен интерес; в държанието им се забелязваха всъщност безспорни следи от завист, стара като професията им.

Дребната танцьорка, с кожа като кафява коприна, се въртеше неспокойно, звънтейки с всичките си дрънкулки и заговори на лош френски с руския тенор. Той беше огромен рус младеж с гръден кош като буре и ръце, сложени като две червени кървавици на скута му; несръчен човек, напомняш малко мечка, пусната в гостна… същинска планина между дребничката индийка и високата и стройна като Артемида американка, седнала малко настрана, с небрежно прибрани коси около бледото, възбудено лице. Тя не знаеше френски, затова, след размяната на едно кратко „добър вечер“ с двамата й другари, потъна в мълчание, съсредоточена в един процеп на лакирания параван. Оттам можеше да види голямата гостна в цялата й дължина и да наблюдава пристигането на гостите.

Най-напред се появи домакинята, ниска, пълничка жена, дотолкова украсена с дантели, че приличаше на дамите, рисувани от Реноар в картините му, представящи буржоазните разходки в Сен Клу. Изпод басти от сатен и кадифе, целящи да изтъкнат най-добре очертанията й, се подаваха и блестяха мрачно малки ахатови украси, раздвижвани при всяка стъпка на пълничките й нозе. Лицето беше също пълно и въпреки спуснатите клепки (които са били може би очарователни на младини, а сега й придаваха само израз на непрестанно лукаво наблюдаване), можеше да мине за красиво и дори изтънчено. Стиснатите малки уста имаха приятен и любезен израз. Като че искаха да кажат: „Нищо не може вече да ме изненада. Всичко ще се нареди най-после“.

Гладките й черни коси бяха причесани назад в стегнат кок, при все че край челото имаше малки къдрици, които са били може би някога израз на кокетство. Над всичко тава блестяха прекалено скъпите й безсрамно ориенталски накити. Над къдриците имаше диадема от изумруди и елмази, а на шията се люшкаше дълга огърлица от изумруди, които се удряха в елмазените брошки. Пълничките й ръце, които се подаваха из тесните ръкави от черен сатен и ръководеха с властни движения малката армия на прислужниците, бяха обсипани с пръстени. Но всички накити бяха потъмнели. От двадесет години навярно не бе похарчен нито цент за почистването им.

Това беше, значи, мисис Колендър, която приемаше тази вечер официално малка и внимателно подбрана група за единствения й прием в сезона! За Елен, надничаща със задъхано любопитство през пролуките на паравана, тази пълничка дама на средна възраст изглеждаше сигурно безкрайно смешна; защото, дошла неотдавна от провинцията, Елен нямаше понятие за блясъка и могъществото, които се криеха в тази коприна, кадифе и потъмнели елмази.

Скъперницата домакиня нямаше секретар, който да изпраща във вестниците списък на поканените и да се грижи нейните портрети или бележки за личността й да се появяват поне два пъти седмично в печата. Тя не даваше дори вечери с по двадесет различни ястия, прекъсвани от фалшиво приключване с римски пунш, нито циркови развлечения, като тия, давани от някои жени, които пълнеха страниците на сензационните вестници с цели колони развлечения за продавачките. Тя пристъпваше спокойно и твърдо сред варварското зрелище, съзнавайки може би, че стои над всичко това, че нейната власт надхвърля всяка друга, прекарвайки по-голямата част от годината в чужбина, приемайки само тия, които я забавляват (защото бе научила отдавна, че човек трябва да прави подбор, за да може да оцелее).

Името й можеше да се срещне много по-често в борсовите колони, отколкото в тия, посветени на светските новини.

Най-интересното обаче бе обстоятелството, че тази вдовица с твърда воля имаше невероятно романтично минало.

По времето, когато товарните параходи започваха да изместват платноходите, фирмата „Грисуолд и Колендър“, корабопритежатели, вносители и банкери, с клонове в Ливърпул, Ню Йорк, Марсилия, Бомбай и Шанхай, беше вече в залез. Капиталът беше вече поделен в акции. От тази фирма е останала сега само една голяма банкерска къща с канцеларии на Уолстрийт, Триднидъл стрийт и булевард Осман; но навремето тя беше голямо корабно дружество, чиито кораби обикаляха земното кълбо и търгуваха с китайци, индийци, французи, гърци и половин дузина други народности. Като последица от тези сделки се появиха много разправии, така че някой член на фирмата се намираше постоянно в движение из далечните части на света. Ричард Колендър именно, най-младият и единствен представител на рода Колендър във фирмата, вършеше обикновено тези пътувания; така той се оказа по едно време в Цариград, за да уреди спора с богатия Дикран Леопопулос, чиято банка имаше клонове в Калкута и Александрия, а седалище край Златния рог.

Спорът помежду им се разширяваше, докато се превърна най-после в борба между американската съобразителност и левантинското лукавство. Леопопулос, хитър човек с малки зеленикави очи, откри борбата с проява на най-голямо гостоприемство. Той приемаше младия си гост с истински източен разкош, даваше приеми в двореца си в Пера, на които канеше най-видните чужденци в Цариград — посланици, посолски секретари и дамите им, французи, немци, англичани, американци; уреждаше разходки до Сладките води, излети и лунни вечери в лодки с тъмнокожи лодкари, които отвеждаха гостите из Босфора, край летния дворец на гръцкия банкер; излети с автомобили до развалините на Юстиниановите укрепления. Той се стараеше да постигне целта си като замае романтичния млад американец и го въвлече в неизгодна сделка, след като го е опиянил с източния разкош. За да допълни привлекателността на тия развлечения, той извади на бял свят осемнадесетгодишната си дъщеря, току-що излязла от френски пансион, стройна тъмнокоса девойка, облечена по последна парижка мода, която изпълняваше ролята на домакиня. Майка й се бе поминала, припадайки в горещината и бъркотията на парижкото всемирно изложение, където бе отишла на гости на лелите си. Защото съпругата на Леопопулос беше французойка, дъщеря на обеднял, изпаднал роялист; дъщеря й, стройната Терез, имаше твърде много френски качества… духовитост, съобразителност. Заедно с много левантински черти разбира се. Когато преговорите най-после свършиха, американската прозорливост надделя над левантинското лукавство. За да прикрие огорчението си зеленоокият Леопопулос даде прощална вечеря на парахода, с който щеше да отплува американецът (на парахода „Ебснецер Холт“, собственост на фирмата „Грисуолд и Колендър“), и смяташе въпроса за приключен. Едва на другия ден, когато тълпа пълнички лели и братовчедки гъркини нахълтаха призори с плач и ридания в зелената му спалня, той узна истинския размер на нещастието си. Дъщеря му, чернокосата Терез, бе отплавала с „Ебснецер Холт“ като съпруга на младия Ричард Колендър.

* * *

По този начин Терез Колендър пристигна в Ню Йорк, чужденка от най-стария свят, навлизаща в най-новия, замаяна малко от обстановката и любезността на новото си семейство, така прилично и така различно от нейните лели и братовчедки гъркини. В тия ранни години, в дългите обеди и вечери в зали, украсени с плюш и картини от Каналето и Кабанело, тя се е чувствала сигурно като гражданка на древна култура, образована и малко изпаднала Александрия между по-силните и по-прости римляни от времето на Цезар. Прекарвала е сигурно тежки дни, защото в Ню Йорк тогава не се отнасяха любезно с чужденките, колкото и да са красиви, културни и мили, а още по-малко към гъркиня от далечния Цариград, столица на жестоките и отречени турци. Чужденците бяха някаква любопитна рядкост, към тях се отнасяха учтиво, но винаги мнително. Тя беше сигурно първата гъркиня, която щеше да живее на скалистия манхатънов остров, но въпреки това и въпреки всички други трудности, успя най-после да се наложи, защото бе по-културна от всички, подкрепяна от познанието, което се получава само от по-стар род. Френският й произход беше стар, но гръцкият — още по-стар. Кръвта й беше стара като изваяния изумруд, който носеше винаги на пълничката си ръка в пръстен, спасен, както казваха, при разграбването на Цариград от турците. Традициите й бяха от времето на Юстиниан и Теодора. Родът на Леопопулос беше толкова горд и стар, че никой вече не оспорваше нито старинността, нито гордостта му.

След две години тя роди син, а още до края на същата година овдовя. Защото буйният й съпруг се бе увлякъл навътре в морето, плувайки край подводните скали при Ню Порт, и бе изчезнал. Тя кръсти сина си Ричард, в памет на бащата, и наследи с него огромното състояние на Колендърови, към което се прибави с времето и златото, маслиновите гори, лозята и дворците на стария цариградски банкер. Терез Колендър не се ожени повторно; тя се посвети на отглеждането на сина си и поддържането на голямото богатство, което бе отдавна удвоила и утроила със своята съобразителност и воля. Тя беше левантинка по душа; скъперничеството и хитростта бяха плът от плътта и кръв от кръвта й. Беше винаги в движение — живееше ту в Цариград, ту в Париж, ту в Лондон, Кан или Ню Йорк, като предприемаше понякога пътувания и до Бомбай и Суматра; беше енергична, хитра и умна жена. С течение на годините стройната й фигура се превърна неусетно в подобие на капак за часовник, накичен с изумруди и елмази. Зрението й бе отслабнало и тя беше принудена да носи очила, през които гледаше втренчено събеседниците си.

Но беше богата, почитана, прочута. В деветдесетте години на миналия и в началото на сегашния век, когато европейските титли не бяха спечелили още една съмнителна слава, блясъкът на нейния дом се засилваше от посещенията на изпадналите френски роднини, които търсеха американски наследници. Двама от тях успяха да се оженят за дъщерите на един американски цар на никела и един стар магьосник, банкер от Уолстрийт. Славни дни, не така приятни може би за Терез Колендър, както спокойния провинциален живот, който бе водила отначало като съпруга на Ричард Колендър. Тя разбираше с дълбокия си расов инстинкт, че столицата на новия свят е блестяща и плаха, просташка и амбициозна, нахална и все още страхлива. Това беше времето на скъпите вечери и банкети, когато стойността на храната, поднесена на всеки гост, се оценяваше във всекидневните вестници. Но гъркинята разбираше, че и този град ще остарее един ден.

Тръпнеща от възбуда в закритието си зад паравана, Елен отгатна сякаш скритото великолепие в пълничката, стегната в корсет фигура, защото забрави най-после съвсем приличния на мечка руски тенор и яванската танцьорка с чудноватите дрънкулки. Тя гледаше само мисис Колендър и пристигащите гости — висшето общество на Ню Йорк.

* * *

Тази мъдра домакиня би могла да напише цяла книга за уреждане на забавни приеми. От цялото шествие на гостите ставаше ясно, че ги смята за съставна част на забавлението, нещо като предварителен парад, който даваше разнообразие и окраска на арената. Тя знаеше, че хората идват, когато са сигурни, че ще намерят добра храна и колкото е възможно по-забавно общество.

Най-после пристигна и един прочут цигански оркестър, който засвири, за да посреща влизащите гости.

Между първите бяха госпожиците Чемпиън и майка им. Те представяха старите семейства. Двете девойки, минали вече първата младост, бяха в рокли от Уорт, с дълбоки деколтета и отпред и отзад, в кройка принцес, много подходяща за стройните им фигури. Но Терез забеляза веднага, че са провалили тези рокли; защото двете дълбоки изрезки бяха предпазливо запълнени с дантела и тюл, а къси ръкави от същата материя прикриваха горната част на белите им ръце. Те се държаха съвсем вдървено. Стараеха се да изтъкнат от личността си нищо друго, освен обстоятелството, че са девойки.

Почти по петите им, така близо, че майката побърза да бутне дъщерите си в един ъгъл с изражението на квачка, която пази пиленцата си от ястреб, влязоха старият донжуан Уикхъм Чейз и мисис Сигурни в тясна черна рокля, с бисери, които минаваха за фалшиви, слаба, рязка, много гримирана, разведена жена. (Никой друг, освен Терез Колендър не би дръзнал да я покани.) След това дойде епископ Смолууд, когото Сабин Кейн наричаше „езически апостол“, с епархията в Далечния запад и смогващ да разделя времето си между Ню Йорк, Бар Хавър и Ню Порт… Пълничък, важен господин, който имаше навика да повтаря много свободно: „Моята приятелка мисис Чемпиън“, „моята приятелка мисис еди-коя си“, и така нататък до безкрайност по списъка на богатите и прочути дами. Попаднал между Сцила, представяна от мисис Чемпиън и дъщерите й и Харибда, представяна от съмнителната, но много елегантна мисис Сигурни, горкият човечец се озова ненадейно в едно неудържимо положение. Забелязвайки това, очичките на домакинята заблестяха с греховен плам.

След това дойде уважаемата Ема Хауксби, суха англичанка на тридесет и осем лазарника с конско лице, издадени зъби и нозе, които биха били много по-полезни при прескачане на плетища, отколкото в бален салон. Те се подаваха тази вечер като лодки изпод една много модерна рокля от розова коприна, украсена с жълтици и цели метри от морав тюл. Към нея именно неспокойната мисис Чемпиън отведе двете си дъщери. Нали тази дама беше братовчедка на известния херцог Мидълботъм?

След нея влязоха четирите сестри Фордис, които дойдоха сами: едри, здрави, силни девойки от двадесет до тридесет и една години, изпълнени с нечовешка енергия и усърдие за благотворителност и едни от първите ратнички за равноправието на жената.

Подир тях дойдоха един-двама неописуеми ергени, каквито се срещат навред, където може да се тъпчат с ядене и пиене, последвани от мисис Мелинсън, дама от категорията на мисис Чемпиън и дъщерите й, но избягала отдавна във волността на литературните среди като пишеше дълги романи за светския живот. Тя беше сурова жена, започнала вече да повяхва и прикриваща бръчките на отслабналата си шия с черна копринена панделка, украсена с елмази. Тя живееше в малък замък извън Париж, някогашна собственост на една кралска любимка, и говореше с подчертано френско произношение. Понеже беше писателка, мисис Чемпиън я смяташе за бохемка.

Черните очи на Елен Толивър ставаха все по-блестящи и по-блестящи зад рисувания параван. Руският тенор и яванската танцьорка бяха потънали в гробно безразличие зад нея.

В залата нахълтаха все нови и нови гости, млади и стари, раздърпани и елегантни, някои дори декласирани, поглеждаха се за миг и се пръскаха на малки групи, за да разговарят и да се разлеят отново в шепот, смях и пренебрежително мърморене, докато цялата зала се изпълни с оживление, което достигна своя връх при пристигането на прочутата Лорна Вал; и циганите дори засвириха по-живо. Тя беше актриса! А в ония времена беше невъзможно да си представите в една и съща стая актриса и дъщерите на мисис Чемпиън. Епископът я погледна бегло, то се знае, а мисис Чемпиън трепна и се опита отново да закрие покровителствено дъщерите си. Но мисис Сигурни, виждайки може би съюзник в лицето на актрисата, си проправи път между редиците усърдни младежи и отиде до нея. И двете печелеха от тази близост, защото бяха със съвсем противоположна красота — едната беше пълна красавица с буйна кестенява коса, а другата — тънка като карфица — имаше лъскави черни къдри.

При краткото прекъсване на музиката широките врати се разтвориха отново и в залата влязоха Сабин Кейн и Ричард Колендър.

* * *

При тяхната поява настъпи внезапно заглъхване на глъчката, като че тълпата бе полюляна като житни класове от лекото полъхване на вечерник. След това зашумя отново. Замълчаването беше учтива и сдържана проява на любопитство, както подобаваше в такова отбрано общество, но все пак на любопитство, което не можеше да се прикрие напълно.

Възбудата беше особено силна у жените, които виждаха в лицето на тъмнокосия момък подходяща партия за дъщерите си; у девойките, които мечтаеха за богатството и дръзката му красота и се възхищаваха тайно от разказите за безумните му приключения; у вдовиците и старите моми, които виждаха в неговото лице първостепенен брачен материал. Блестящата мисис Сигурни и червенокосата Лорна Вал имаха сигурно други разбирания, които не можеха да се изразят пред такова почтено общество. Той беше явно внимателен и към двете, при все че те бяха много по-възрастни от него. Но това, което възбуди едно почти истерично любопитство, бе вниманието му към Сабин Кейн, много важно обстоятелство, което се преглъщаше с мъка от украсените със скъпи огърлици шии.

Тя беше една-две години по-възрастна от Ричард Колендър (всяка от присъстващите жени би могла да каже точно часа на първата й поява в обществото) и не беше, като човечето млади жени от Колендъровия род, особена красавица. Но имаше други качества, които я отделяха веднага от обикновената редица на девойките за женене. Тя беше най-добре облечена от всички присъстващи в тази зала. В дрехите й личеше съвършенство, което издаваше безукорен художествен усет. Вместо една замайваща красота, тя притежаваше ум, който можеше да се окаже едно много по-опасно оръжие. В това отношение приличаше на Клеопатра, мадам Дьо Стал и мадам Дьо Монтеспан. Това качество я правеше опасна и караше много честолюбиви майки да прекарват безсънни нощи.

Дълъг нос, големи ярко начернени устни, зелени и доста приближени очи, гъсти червеникави коси и великолепна фигура… Това бяха физическите отлики на Сабин Кейн, едно изменчиво и малко чудновато съчетание, поради което, както Терез Колендър бе казвала неведнъж, тя беше крайно интересна. Но не беше само това, защото зелените очи блестяха насмешливо и лукаво, а под червеникавите коси имаше мозък, който обичаше да се занимава с хорските работи. Това, което смущаваше най-много враговете й, беше начинът, по който влизаше в някоя зала — тя не влизаше, а се появяваше там. Жени като мисис Сигурни и Лорна Вал като че не съществуваха за нея. Лили Лангтри или Клео дьо Мерод не бяха толкова тържествени. Тя беше тази вечер в блестяща жълта рокля с дълъг шлейф. Държеше се така, сякаш съзнаваше много добре грозотата си и я използваше колкото е възможно по-добре.

Сабин знаеше много нещо за хората, които пълнеха гостната — случайно дочути мълви и сведения, събирани тук-там в продължение на нейните двадесет и шест години. Тя знаеше например че мисис Чемпиън (майка на двете девойки и една от най-изтънчените аристократки) имаше баба, известна под прякора Червената Мери, защото при първото си издигане в обществото разпратила за един чудовищен бал покани, написани с червено мастило, спечелвайки по този начин едно вече забравено прозвище. Знаеше, че Уикхъм Чейз имаше дядо по майка евреин, собственик на заложна къща и натрупал парите, които внукът харчеше сега. Знаеше, че нейно благородие Ема Хауксби (братовчедка на известния херцог Мидълботъм) нямаше нито петаче и прекарваше зимата в Ню Йорк като живееше за сметка на тия, които обичаха да разговарят с милата братовчедка на херцога. „Благородие“ не беше особено голяма титла, но тя можеше все пак в ония дни да достави на нейно благородие Ема храна и квартира през зимата. Знаеше и това, че един брат на езическия апостол трябваше да бъде издържан от самия апостол нейде из провинцията, за да не излага с пиянството си апостола пред неговите „приятели“.

Сабин пазеше много семейни клюки в паметта си и никой не можеше да предвиди кога ще й хрумне да ги изнесе и разгласи по най-ужасен начин.

Явно бе, че нейният кавалер, по-прозорлив от повечето благовъзпитани младежи наоколо му, проникващ в хорската душа с вродената си проницателност, която бе получил от дебеличкия вързоп от коприна и бисери, който посрещаше гостите, разбираше напълно атмосферното смущение. Той беше млад, умен, красив, с почти зловеща хубост и много богат — толкова богат, че шепотът, който се разнасяше около него — включително разговора на мисис Сигурни и Лорна Вал — нямаха никакво значение. Мисис Чемпиън го намираше много подходяща партия за една от двете си дъщери — Маргарет или Джени.

— Погледнете Бодиси и дъщерите й — прошепна лукаво Сабин на ухото му, когато се изравниха с добродетелната тройка.

Младият Колендър беше висок, мургав, с ниско остригани черни коси и живата мощ, която бе наследил от зеленоокия си дядо, цариградския банкер. Когато Сабин изрече думата „Бодиси“, той се засмя и показа редица бели зъби, още по-бели до жълтеникавата кожа. Тази именно тъмна кожа придаваше особения израз на очите му. Те би трябвало да са кафяви или черни, а бяха всъщност сиви и гледаха хората така, сякаш искаха да ги пронижат. За хората беше очарователен, див или порочен, според представата им за тия качества. Жените наблюдаваха болезнено ръкуването му с мисис Сигурни и Лорна Вал, но не можаха да открият нищо. Всички приказки бяха само клюки може би. Той беше едва двадесет и четири годишен… Още момче. Но имаше френска и гръцка кръв в жилите си и бе живял в Европа. „А това, казваше романистката мисис Мелинсън, променя всичко.“

Яванската танцьорка бе започнала да повяхва малко от скука, като тъмно цвете, наведено над стеблото си. Напомнящият мечка руски тенор бе заспал недалеко от нея, навел огромната си руса глава над смачканата риза; големите му ръце, разкъсали белите кожени ръкавици, бяха отпуснати над херкулесовите бедра, облечени в черно сукно, което би имало голяма полза от едно посещение у шивача.

Само Елен беше бодра и неспокойна, надничайки през процепа към красивия момък и странната червенокоса жена, която вървеше редом с него. Тя разбираше по вътрешен усет, че има пред себе си силни характери, властни личности, могъщи като пълничката жена с потъмнелите бисери. А дълбоко нейде в сърцето й един глас повтаряше: „Това е висшето общество! Някой ден и аз ще бъда от другата страна на паравана, вместо да стоя при циркаджиите“.

* * *

Тя изпитваше зад паравана бързо сменящи се вълнения, неясни и възторжени като при първото й посещение на истински театър. Гледката беше блестяща и чудновата. Тя долови може би за миг истинския смисъл на това, което ставаше пред погледа й; разбираше може би това зрелище много по-добре от всички участници, като се изключи Терез Колендър…, че тия хора не бяха събрани в тази прилична на гроб гостна, защото се чувстваха свързани с някаква взаимна обич, а защото всеки от тях е бил повикан да играе собствената си малка роля в една комедия, наричана от хората модерен живот. Епископът играеше своята роля (двама епископи биха били неуместни, но един придаваше окончателна изисканост на този прием). Гримираната и порочна мисис Сигурни представяше греха, една очарователна и необходима роля, както мисис Чемпиън и дъщерите й представяха добродетелта, невинността и целомъдрието; мисис Мелинсън и Лорна Вал бяха музите на литературата и драмата. Други представяха богатството, семейството и какво ли не, а мисис Колендър, заслонена зад отпуснатите клепачи на късогледите си зеленикави очи, разбираше всичко и дърпаше конците на марионетките. Тя беше отличният режисьор на цялата пиеса.

Елен ги наблюдаваше развълнувано и от това вълнение изникна бавно нов стремеж, нямащ нищо общо с желанието й за музикална кариера, стремеж, който беше всъщност пламенно желание да завладее този сняг, за да може да замае с победата си жителите на родния си град; великолепно средство да удари плесница на тия, които се бяха надсмивали на бедността й. Защото тя не бе се отървала още от града; и не подозираше дори колко мъчно ще се отърве от него.

Руският певец се провали набързо. Като се изключи обстоятелството, че беше русин и следователно интересен като чужденец, той би бил невъзможен, защото изблея, все още полузаспал, една-две известни балади от Тости и някакви народни песни. В дъното на залата бяха седнали до самата стена Ричард Колендър и грозната Сабин, които се шегуваха като немирни деца зад гърба на гостите, застанали между тях и лампите пред ниската сцена. Това зрелище им досаждаше; интересуваха ги само тия, които го съставяха. И виждаха, че всички са малко неспокойни.

Настъпи кратко затишие, прекъснато най-после от музиката на циганския оркестър, засилен с тъпани и кларинети, започващ отначало бавно и разливайки кресчендо чувствения ритъм на една арабска музика, подсилена от бумтенето на тъпана; откъм лакирания параван се дочу звънтене, напомнящо звука на милион звънчета, политащ като че от друг свят. Със засилването на музиката този звук ставаше все по-ясен и по-ясен, докато най-после яванската танцьорка скочи иззад паравана, завъртя се като ту се навеждаше, ту се изправяше с движенията на разлюляна от вятъра тъмна лилия. Прекрасна, мека и същевременно силна, буйна и сдържана снага. Тя беше облечена като танцьорка от Бирма в златисти дрехи и позлатена шапка във формата на пагода. Гърдите й бяха закрити със златна тъкан, бедрата също, а на ръцете й имаше ръкавици от златна сърма. Останалата част на тялото беше гола. Сатенената тъмнокафява кожа лъщеше сладострастно и примамливо. На китките и глезените й имаше малки златни звънчета.

Едва уловим шепот се дочу откъм малката група, седнала на подвижните столове. Сабин Кейн побутна съседа си в сянката на отдалечения им кът и прошепна:

— Погледнете Бодиси!

Мисис Чемпиън бе вдигнала ветрилото си, за да не вижда танцьорката; дъщерите й бяха постъпили по същия начин. Епископът се въртеше неудобно между нея и „приятелката си“ мисис Мелинсън. Някои се бяха навели напред. Други се преструваха на съвсем равнодушни. Един-двама господа се престориха на недоволни. Защото никой от тях не бе виждал съвършено гола танцьорка, като се изключат тия от парижките вертепи.

Малко настрана от гостите си, Терез Колендър гледаше танцьорката през очилата си. Тя беше невъзмутима, но гледаше с интерес, като че тази варварска музика и появата на яванската танцьорка бяха пробудили в паметта й смътни расови спомени. А в другия край на залата Сабин Кейн откри постепенно, че синът на Терез Колендър не се интересува вече никак от нея. Той не чуваше сега злобните забележки, които тя продължаваше да шепне. И бе станал, за да може да вижда по-добре обляната в светлина малка сцена, където златната танцьорка се извиваше и въртеше под звуците на дивата циганска музика. Той се скова постепенно и в омагьосания му поглед светна дълбока съсредоточеност. Мургавите мускулести ръце, които стискаха стола така близо до Сабин, че би могла да ги докосне, се изпънаха и побледняха. Танцьорката не бе пробудила само чувственост у него; Сабин разбираше с острата си прозорливост, че това е нещо много по-дълбоко, някаква пламенна варварска възбуда, която бе развълнувала този младеж до дъното на душата му. Тя разбра за пръв път сега, че той е от съвсем различна, чужда раса и няма да разбере никога някои негови черти.

Сабин не продума вече. Тя го наблюдаваше спокойно; музиката заглъхна внезапно и танцьорката застана неподвижна, като статуя от злато и бронз, която изчезна след изблик от колебливи ръкопляскания. Настъпи ново затишие, последвано от неспокоен шепот на безброй гласове. Застанала като Буда на малкия си престол, Терез кимна одобрително и започна да ръкопляска.

— Истинска артистка — каза тя на френски, като се наведе към мисис Сигурни, в чийто поглед светна завист, че е била засенчена от една платена танцьорка.

— Прекрасно! — каза Сабин в своя ъгъл.

Младият Колендър не отговори. Той подръпна мустачките си, усмихна се и каза бавно:

— Мама не трябваше да я кани. Възмути гостите си. Тук не е Париж… поне засега.

Терез и синът й бяха съвършено различни от другите.

* * *

Докато говореше, циганите напуснаха сцената, на която остана сега само роялът. Ново кратко затишие, и иззад рисувания параван се появи без никаква грация висока девойка с поруменели страни и черни коси, пригладени в прическа а ла Клео дьо Мерод. Облечена беше в скромна черна рокля с мънистен колан, който хвърляше прекъсвани отблясъци при движението й. Пълните й бели ръце бяха голи до раменете. В походката й се долавяше гордост и самоувереност, прикриващи такава уплаха, че тия, които седяха по-близо до нея, можеха да видят капчици кръв на прехапаната устна.

Терез Колендър чакаше хладнокръвно на своя престол. Тя се питаше, разбира се, дали Сансон не я е излъгал. Започна постепенно да разбира, че не е. Появявайки се иззад паравана, тази млада американка успя да спечели благоволението на гостите: като че ги завладя с някаква невидима сила. Те се размърдаха и я загледаха по-внимателно. Това не се дължеше на красотата й, защото танцьорката беше по-красива във всяко отношение. У нея имаше нещо друго, надхвърлящо физическата красота. То се излъчваше от цялото й същество, разливаше се и поглъщаше всички присъстващи, които я гледаха втренчено.

— Хм! — промълви мисис Колендър. — Ето нещо ново! Една родена артистка… Малко първобитна още, но е такава привлекателна мощ!

Тя вдигна лорнета си и се втренчи с късогледите си очички.

— Много интересно! — промълви Сабин Кейн на Ричард Колендър. — Коя е?

— Красива девойка!… Мама я откри.

Пианистката седна и засвири тихо и вдъхновено Шопенов валс, изпълнен с мелодичност и прост ритъм. След пламенната страст на танцьорката тя изпълни залата с един безкрайно свеж и нежен лъх, успокоителен по своята ведрина. Тя забрави вече уплахата си и беше съвършена не само в свиренето, но и в държанието си. Възможно е да бе научила от стария Сансон, че едно артистично изпълнение не е само низ от прекрасни звуци. Цялата й личност вземаше участие в равновесието и грациозността на всяко движение. По-вероятно бе обаче тия качества да бяха й вродени, защото са повече въпрос на усет, отколкото на подготовка, и се намират вън от обсега на изучаването.

Нямаше никакво съмнение във впечатлението, което тя направи и никой от слушателите, с изключение на старата Терез Колендър не подозираше, че тя е свирила досега само пред ограничена публика в малко градче. В свиренето й се долавяше пламът на буйните шотландски прадеди, спокойствието на английските морави, смелостта на хора, напуснали планините си, за да отидат в една непозната пустиня, може би дори и славянското увлечение на някаква незнайна прабаба, доведена от Русия между суровите шотландци в Единбург, ясният разум на дядото и първичната енергия на Хети Толивър. Долавяше се дълго потискано вълнение в една потайна душа и тържеството на безумни мечти; долавяше се и немалко чувство към присъстващите, които я бяха удостоили с доверието си и които не би дръзнала да разочарова с неуспех… към Лили, чиято рокля носеше, и към повехналата мис Оджилви; към дядото и малкия Фергус, който я боготвореше мълчаливо, към кроткия й баща и суровата старина в замъка Шейн; а най-вече към неукротимата жена, на която трябваше да се отплати един ден като накара всички да й завиждат.

* * *

Като свърши, тя бе принудена да се яви повторно, защото искрици от това пламенно вълнение бяха проникнали неусетно в сърцата на неспокойните, разсеяни слушатели, насядали на твърдите подвижни столове. Те започнаха да ръкопляскат, сякаш ги бе помолила внезапно да сторят това.

Тя изсвири набързо Революционната прелюдия и изчезна зад лакирания параван. Настъпи затишие, след това нови разговори и ненадейно възбуждение, което започна зад паравана и се разля постепенно из цялата зала. Откъм еркера се дочу басовото мърморене на русина, привлечен отново към сънлива дейност, звънтенето на малките златни звънчета и порой от френски думи, изказани с пискливото гласче на яванската танцьорка. Параванът се отмести и полуголата танцьорка, покрита само с тежките златни украси и престилка от алена коприна, се появи като ръкомахаше и бърбореше на френски. Тя се обърна към мисис Колендър, която трепна ненадейно. Синът й напусна грозната Сабин и отиде при майка си, спокоен, но с пламнал втренчен поглед. Младата американка… непознатата пианистка припаднала!