Луис Бромфийлд
Пътят към славата (37)

37

Светът на Лили бе съсредоточен в една къща, която се намираше в парижкия квартал между Трокадеро и Боа дьо Булон. Тя живееше от години тук, още от времето, когато бе открила приятната необходимост да остане в странство. Тази къща я задоволяваше напълно; тя приличаше странно на манастирите от деветнадесети век, където светските дами се оттегляха, когато пожелаят самота и почивка, без да се отделят напълно от светските развлечения. Както бе казал веднъж баронът, самата Лили принадлежеше към деветнадесети век; тя въплъщаваше неговия разкош и безгрижие, неговия чар и безнравственост.

Къщата се намираше на улица Реноар, недалеко от мястото, където тази улица се спуска от един хълм, за да се присъедини към още пет-шест други улици, които свършват на площад Паси, заобиколен отвред с магазини, кафенета и тютюнопродавници. Къщата беше построена отначало като замък в парижките покрайнини, между самия град и версайския дворец Гран Трианон. Тук именно грозната, умна и своенравна маркиза Дьо Севийак бе поддържала свой собствен двор, чийто блясък бе надминавал в известни отношения тоя на Версай. В нейния дом се бяха срещали най-известните поети и философи на времето. Тя бе поддържала кореспонденция с Волтер и енциклопедистите бяха идвали често да работят в стаите, отдето се виждаше малкият парк и просторните пасбища зад него. При тържественото си завръщане в Париж мъдрецът от Ферне бе възнамерявал да погостува у маркизата и само съдбоносната болест, която бе отнесла така бързо мършавото старческо тяло, му бе попречила да изпълни това свое намерение.

Маркизата бе последната представителка на своя род. И днес има един маркиз Дьо Севийак, но тази титла е от времето на Бонапарт и няма нищо общо с някогашния блясък на истинското семейство. Вече остаряла, маркизата не бе напуснала своя дом дори и при наближаването на революцията. През тази катастрофа, която бе наблюдавала дръзко и цинично, тя бе могла да остане жива, защото всички си припомняха, че е била приятелка на крайните и философите, които бяха осмивали глупавия крал. Тя се бе присъединила към жирондистите, бе приютила без страх мадам Ролан и щеше да бъде повлечена може би с нея към гилотината, ако Дантон и Терез Талиен не я бяха спасили, понеже беше вече много стара. Така че тя умря най-после в леглото си, а замъкът стана собственост на Директорията.

След смъртта й той бе имал много обитатели. Отначало бе превърнат в музей; след това бе обитаван от американския посланик Бенжамин Франклин, който даде името си на една съседна улица; прекара известен период на изоставане и пустота, докато попадна най-после на богат фабрикант на сапуни и шоколад. По негово време и по времето на сина му замъкът бе заобиколен от други постройки и жилища в германски стил, докато най-после от цялото имение остана само сградата и малкия парк, рисуван от Дьо Нотр, най-голямата частна градина днес в целия Париж.

Къщата бе обърнала към света една измамническа фасада, защото към улица Реноар е едноетажна, с най-обикновена врата и само един ред затворени прозорци. По времето на маркизата тази фасада е била обърната към оборите и гълъбарниците; затова къщата е обърната сега гърбом към света и запазва само за приятелите си разкоша на триетажната фасада от кански камък. Тази фасада, пресечена от редици високи прозорци, е обърната към висока тераса с полуразрушени гръцки вази и градина със сложна мрежа от пътеки, които водят към прекрасния павилион, носещ името на бога на любовта. Зад високите зидове, които запазват парка от шума и праха на улица Дьо Паси, има високи платани с напукани като гущеров гръб кори и абаноси, които се притискат до храма на Ерос.

Човек би могъл да живее вечно затворен в тази старинна къща и градина, заобиколен от красота и разкош, приемащ и излизащ нарядко в света. Възхитителна къща за скромен, почти потаен живот, възхитителна за човек с безгрижието и небрежността на Лили. Защото Лили бе наследила фабриканта на шоколад и замъкът на маркиза Дьо Севийак, с призраците на Волтер и енциклопедистите, лекомислената Терез Талиен и умната мадам Ролан, се обитаваше сега от една богата американка, дошла от области, които бяха по времето на маркизата само една ветровита пустиня — една американка, позната в обществото като вдовица, красива, очарователна, сдържана и безгрижна, покровителствана от една почтена и сурова бонапартистка, известната мадам Жигон.

* * *

В една влажна декемврийска вечер, когато Париж е един безкрайно неприятен град, пред вратата на този дом спря файтон, от който слезе Елен Толивър, малко уморена от пътуването, но все пак необикновено хубава в черните жалейни дрехи. С нея слезе и една дребна млада жена, облечена изискано в обичайния стил на професионалните пътници, с червени коси и хубавички светли очи, които наблюдаваха внимателно всяка срещната дреболия. Тя плати на файтонджията, след като се поскара с него за цената, поразмисли и му каза да я чака. После дръпна бързо звънеца.

— Скромна къща — каза тя кратко и насмешливо на Елен с едно неопределено произношение. — Скромна къща за една богата американка. Те обичат обикновено повече блясък.

Тя дръпна повторно нетърпеливо звънеца и обикновената врата бе отворена от прислужница бретонка с бяла шапчица, която ги помоли да влязат. Вътре, далече от мокрия паваж на улица Реноар, чужденката бе покорена веднага от магията на тоя дом. Тя загледа мълчаливо и смаяно дългите стълби и кристалните огледала. След това изръмжа нещо и се обърна на френски към прислужницата:

— Тук ли е… мадам Шейн?

— Не — отговори девойката. — В Ница е… замина преди две седмици.

Чужденката преведе думите й и за миг настъпи мълчание, в което красивото лице на Елен се помрачи от внезапна уплаха. Но това изражение изчезна бързо и тя каза на другарката си:

— Запитайте тук ли е мадам Жигон.

Мадам Жигон беше вкъщи. Тя не излизаше никога вече. Сега била в гостната. Би ли запитала дали мадам Жигон ще ги приеме?

— Госпожата — добави светлооката чужденка, — е братовчедка на мадам Шейн. Тя й идва на гости.

Стълбата пред тях се спускаше най-неочаквано надолу. Между скъпите ламперии, украсени с позлата и кристали, покрай които се редуваха безброй свещници, тя се спускаше два етажа по-долу покрай една галерия, разкриваща от двете й страни безкрайна гледка от полиран паркет, в чието дъно имаше висок прозорец с малки четвъртити стъкла, който гледаше към градината. Страните на Елен заруменяха от тази гледка, и погледът й светна. Всичко беше много по-величествено, отколкото си го бе представяла, много по-великолепно, отколкото се бе надявала. Тя би могла да живее спокойно в тоя дом, без да се среща с някого. Можеше да остане по цели седмици наред скрита от всички.

— Трябвам ли ви още? — запита спътничката й.

— Ще мога да се оправя… Няма защо да се тревожите повече. Много ви благодаря за всичко.

— Но как ще се справите с френския?

— Мадам Жигон говори английски. Тя е имала някога училище за англичанки и американки… Лелята на майка ми е била в това училище.

Прислужницата се връщаше откъм дългата стълба.

— Мадам Жигон ще ви приеме — каза тя.

— Довиждане — каза на френски чужденката. — Ако имате нужда от мен, ще бъда в Риц до края на месеца… Госпожица Ребека Шьонберг… Ето картичката ми…

Тя изчезна през дъжда в чакащия я файтон.

* * *

В подножието на големите стълби Елен се озова неочаквано пред обширната гостна. Зад високия прозорец със завеси от син брокат се виждаха отцеждащи се дървета и мокра градина, в която се издигаше бял павилион, приличен на скъпоценен накит. Стаята беше правоъгълна, напомняща гостната в замъка Шейн, само че и в тоя влажен зимен ден дори тази стая не беше мрачна. В нея имаше премного багри; и ламперията дори изглеждаше топла и мека. В дъното, пред огъня в камината, тя зърна фигурите на дребна старица и малко, хубавичко, червенокосо, пълно момче. То седеше в нозете на старицата и четеше на английски, а до тях лежаха две стари затлъстели кучета, едното абърдинска, а другото западно шотландска порода. Едва когато се приближи към тях те забелязаха присъствието й. Момчето стана, а старицата обърна към нея странния си унесен поглед.

Тя погледна, без да вижда, по посока към Елен и заговори първа.

— Вие ли сте мис Толивър?

Момчето я погледна право в лицето с приятна дружелюбност.

— Да — отговори Елен, — аз съм братовчедката на мадам Шейн.

В същия миг, докато наблюдаваше момчето и рязката старица, тя го позна. Позна го веднага, като откровение, което изникна от тайните на миналото. Тя познаваше, разбира се, добре по описание мадам Жигон, но не бе подготвена да види момчето. Не можеше да има никакво съмнение, че то е синът на Лили и че някогашните клюки са верни. Тя почувства бързо и необяснимо облекчение, като че бе излязла след толкова години на открито, узнавайки най-после истината. Тази истина не я възмути, може би затова че бе подготвена толкова отдавна да я научи. Затова тя каза без колебание „мадам Шейн“, както и преди малко, за да не изложи Лили, я бе нарекла „мадам Шейн“ пред госпожица Ребека Шьонберг.

Старата жена се поизкашля и каза бавно:

— Аз не говоря вече добре английски. Остарях… и почти го забравих… Говорите ли френски? — добави на френски тя и продължи пак на френски: — Седнете.

Елен я гледаше без да разбира, но учтивото и усърдно дете побърза да й каже с пискливото си гласче:

— Пита ви дали говорите френски… и ви кани да седнете.

Неговият английски имаше леко чуждо произношение, което пробуди странно чувство у Елен. Детето на Лили, собственият й братовчед, говореше английски като чужденец!

— Не говоря френски — каза Елен. — Ще бъдете ли така добър да й преведете това?

Но старицата отговори сама на бавно съчинен английски:

— О, разбирам… Разбирам какво казвате… не мога само да говоря вече на английски. Седнете — каза тя на френски, а след това повтори на английски: — Седнете.

Едва сега Елен разбра втренчения поглед на старицата, която не мръдна от мястото си през цялото време. Тази жена, която я гледаше така втренчено, беше сляпа.

— Знаеше ли мадам Шейн за пристигането ви? — запита мадам Жигон.

— Не, нямах време да й съобщя… Напуснах Америка много набързо.

Тя не каза истината, не каза, че е тръгнала умишлено без да предупреди, защото не искаше да се изложи на опасността да не бъде приета. В този дом, само с няколко франка в джоба си, тя се чувстваше съвсем сигурна. Тя беше сега в Париж, в голям и великолепен дом. Останалото щеше да се нареди.

— Тя не ми каза… Иначе би била тук — продължи мадам Жигон. След това, сякаш уморена от напрежението да говори английски, старицата се обърна към момчето с порой френски думи. Когато свърши, то пристъпи стеснително към Елен и й подаде ръка.

— Мадам Жигон каза — повтори то със същия писклив гласец, — че аз трябва да ви посрещна като стопанин на тази къща. Каза, че сте моя братовчедка. — То се усмихна сериозно. — Аз не съм имал досега нито братовчед, нито братовчедка. Освен това — продължи то, — тя ми каза, че мама би останала тук, ако е знаела, че ще дойдете.

То застана пред нея и я гледаше като омагьосано, сякаш не можеше да разбере още какво значи това странно и чуждо понятие братовчедка. Трогната от неговото чистосърдечие, Елен го прегърна и каза, като се обръщаше едновременно към него и мадам Жигон:

— Отде знаете, че аз съм наистина братовчедка на мадам Шейн?

Мадам Жигон се усмихна хитро. Тя беше набръчкана и имаше черни мустачки. Момчето започна да превежда отново думите й.

— Тя казва — започна то, — че имате… — То се поколеба, като не можеше да намери съответния английски израз и каза отначало на френски, а след това на английски, — че имате… честен глас… който познала, защото учила майка ми, а преди нея и баба ми. Казва, че вашият глас прилича на гласа на баба ми.

Докато детето говореше, старицата се усмихна отново и поклати необикновено живо глава, като каза на френски:

— Познавам гласа… много добре го познавам.

След това се обърна отново към момчето, което преведе думите й:

— Казва, че е сляпа и ви моли да отидете по-близо до нея, за да може да опипа лицето ви.

Елен премести стола си, като развали спокойствието на по-дебелото от двете кучета, и позволи на мадам Жигон да се докосне със слабите си ръце до великолепната й шия и красиво очертания нос.

— О — каза победоносно старицата на френски, — имате носа на леля си… Съвсем същия нос. Горд и благороден.

— Горд нос — повтори като ехо сериозният преводач. — Благороден нос… като носа на леля ви.

Старицата заклати глава и се унесе неочаквано в отдавнашни спомени.

— Аз се казвам Жан — каза свенливо момчето. — На десет години съм. Искате ли да видите книжката ми? Тя е английска. Мога да чета и на английски така добре, както и на френски.

Той й донесе „Ученичеството на Том Браун“ и й показа картинката с момчетата, които се катерят по едно дърво, за да откраднат едно птиче гнездо. Елен се наведе над рамото му и погледна с умиление и възторг картинките. След това изслуша дългия му разказ за Том Браун.

Мадам Жигон се присъедини най-после към тях и те поведоха отново продължителен разговор, превеждан от детето, оживен и озарен от топла дружелюбност. Това чувство именно пробуди у Елен неудържимо желание да се разплаче. Тя свали шапката си и седна на пода при Жан и кучетата, докато мадам Жигон и момчето я разпитваха за Америка и за старата Джулия Шейн, която Жан наричаше „баба ми“ и която не бе виждал никога. Най-после се появи прислужницата бретонка с чая (защото, макар и французойка, мадам Жигон бе свикнала с английските привички), и Елен бе обзета бавно от странното чувство, че се е върнала най-после у дома си след дълго отсъствие. Тя принадлежеше към тоя голям, прекрасен и дружелюбен дом, където щеше да бъде щастлива.

Жан получи една паста, всяко от дебелите кучета изяде също по една.

— Тя казва — превеждаше Жан, — как мама разправяла, че ще дойдете някой ден…, както и дойдохте. Казва, че не е изненадана… защото вашата леля, баба ми, би постъпила по същия начин.

* * *

След чая бретонката я заведе в горния стаж по една галерия, в която имаше безкрайна редица врати, докато стигна най-после до края, където отвори вратата на четвъртита стая с голямо легло с брокатов балдахин. Високите прозорци гледаха към тайнствения парк, потънал сега в мъгла, последвала дъжда. Белият павилион се очертаваше смътно в мъглата, а зад него, зад градинския зид се съзираха жълтеникавите сияния от лампите на улица Дьо Паси, очертаващи като тъмни сенки огромните стебла на старите платани.

След излизането на прислужницата, Елен седна пред веселия огън и започна да разглежда внимателно и подробно стаята. Тя беше просторна, топла и красива, но това, което я трогна най-много, беше изяществото й… Същото изящество, което личеше и в голямата гостна на долния етаж. Тя не бе мечтала никога, че може да съществува такава топла, старинна красота. Тук нямаше нищо напомнящо голия, меко осветен блясък на трапезарията у мисис Колендър, в стил от втората империя, нито от просторната Колендърова гостна, с мрачните холандски прадеди и позлатени витрини с шишенца за сълзи и статуйки на Буда… Тази стая… тази прекрасна къща… са били винаги тук. Те са били такива и в дните на грозната маркиза Дьо Севийак. Лежащият стол, на който бе седнала, позлатеният стол пред писалището, самото огледало с правоъгълно стъкло я изпълваха за известно време със смътна неловкост; дълбоко в подсъзнанието си тя изпитваше смешния страх, че ако се поддаде веднъж на блясъка на това голямо легло, няма да може вече да стане от него, че то ще я отслаби със своя разкош. Тя го гледаше почти подозрително, буквално изплашена, както я плашеше всичко, което беше прекалено красиво и блестящо. И тя можеше да стане безгрижна, нехайна и очарователна като Лили. Обзе я бавно съзнанието, че се е променила вече. Почувства, че е вече жена и не искаше да бъде като Лили. Чувстваше се по-силна от всеки друг път, така силна, както Лили нямаше да бъде никога. Тя не се стремете към разкош, безделие и чар. Стремеше се към нещо по-силно, по-високо, по-вълнуващо.

Тя разбра смътно зова на тази стая, на тъмната, потънала в мъгла градина с белия павилион. Всичко това беше изпълнено с вероломен покой, като омагьосан дворец, плуващ миражно в синкавата мъгла. Тя почувства отново, че се е върнала у дома си след дълго отсъствие. Белите парижки булеварди, които бе видяла от файтона, докато идваше насам откъм северната гара, я бяха развълнували дълбоко; изпълнили я бяха с дълбоко чувство за свобода и бягство. Но сегашното й чувство беше съвсем друго, по-дълбоко, по-вълнуващо. Тя чувстваше, че е била родена за този живот, че за него именно се е борила досега. А той беше в другото полукълбо, далече от черните фабрики и грозните къщи на родния й град.

След това я обзе постепенно дълбоко желание да би могла да покаже на Кларънс, както бе мечтала някога, тоя старинен блясък… блясъка, който и той би мечтал да види „някой ден, когато забогатеем“. Ставаше дума за бялата вила в Ница.

* * *

Докато бе седяла на палубата на Ла Вил дьо Пари, изморена и зъзнеща от мъглата, тя бе разбрала много добре, че Кларънс не е изчезнал от живота й със смъртта си. Тя разбираше… (и всъщност мислеше постоянно за това, дори в часовете, когато слушаше в унес приказките на Ребека Шьонберг), че след смъртта си той е много по-близо до нея, отколкото бе приживе. Докато беше жив, тя не бе имала никога време да се замисли за него. Това време бе дошло едва сега, когато той бе изчезнал. Нежната обич, която изпитваше към него приживе, беше нищо в сравнение със сегашната й любов, в която нямаше състрадание, защото това чувство бе заличено от самоосъждането й. Единственото чувство, което не я напускаше сега, бе желание да го види, да му обясни, да се оправдае… да се оправдае Елен, която не бе си давала никога труд да оправдае някое свое хрумване. Властта на слабия над силния не бе изчезнала още.

С тези мисли се сливаше и съзнанието, че в този едновременно чужд и свойски град живеят Колендър и Сабин. Те са сигурно наблизо; тя беше уверена в това. Те се движат из тия места, посещават вечери, театри и опери, без да знаят какво е станало с нея, без да подозират и присъствието й дори. Тя беше убедена, че са я забравили; но нещо по-силно от разума, една вяра, основаваща се без съмнение на спомена за изражението на Колендър в деня на женитбата му й казваше, че не е забравена. Че споменът за нея ги е придружавал винаги… Може би дори, мислеше тържествуващо тя, и през брачната им нощ. В тази мисъл нямаше и най-малкото желание да причини страдание на Сабин. Тя не изпитваше изобщо никакво чувство към нея. Желаеше да измъчи само Колендър, да чувства, че го владее. Тази мисъл би могла да задоволи суетата й, но тя знаеше, че няма да научи никога истината; това беше невъзможно, защото по времето откакто не бе го виждала, тя бе разбрала отново, че не е познавала никога Колендър, че у него има нещо, което не може да се разбере и което е било винаги непостижимо за нея. Тя се страхуваше от него.

* * *

Тя се облече под пригласянето на дъжда, който се стичаше от високия покрив над бялата тераса в градината, и най-после, под увлечението на тази физическа дейност, забрави и Кларънс, и Ричард Колендър. Мисълта й се насочи към госпожица Шьонберг, дребничкото добродушно, пъргаво създание, което беше толкова любезно към нея. Те се бяха срещнали случайно на парахода Ла Вил дьо Пари, дето, наблюдавайки Елен, която се разхождаше неспокойно по палубата в мъглата и дъжда, чужденката й предложи най-после една книга. Елен не прочете нищо, както винаги, но прие книгата с признателност, повече заради вниманието на тази непозната жена, отколкото заради самата книга. Тя не можеше да си припомни вече каква е била тази книга, не можеше да си припомни нищо друго, освен зелената подвързия и името на автора — някой си Морган. По това време тя беше погълната от размишления за своята съдба, не по-малко интересна от това, което би могъл да измисли който и да е романист. Защото съзнанието за собственото й значение като драматична личност се бе засилило дотолкова, че бе придало известна значимост на ролята, която й бе отредена. Тя не беше обикновено същество; макар и едва двадесет и четири годишна, тя бе преживяла страхотни събития… романтични и трагични, които я изпълваха същевременно със странно задоволство. Тя бе желала винаги, доколкото можеше да си припомни, да има изпълнен със събития живот. Не искаше да умре преди да изживее своя дял от живота; а тя не търсеше в него, като Лили, само щастие и доволство. Тя се стремеше към опитност, и в това отношение приличаше на стария дядо Толивър.

Това именно бе привлякло може би към нея чужденката; защото, въпреки прекрасните си дрехи и навик да скита от едно място на друго, госпожица Шьонберг живееше много скучно. И търсеше неуморно нови възбуди. На тридесетгодишна възраст тя беше една твърда и лишена от всякакви страсти девица, която живееше винаги по ръба на живота, вечно възбуждана от неговата гледка. Тя нямаше нито родина, нито определена народност, освен ако може да се нарече народност тази тълпа от неспокойни пътешественици, които обикалят цяла Европа. Най-добрите й приятели, или поне тия, които тя познаваше най-добре, бяха собствениците на хотел Негреско и Бо Риваж, Роял Сплендид, Клеридж, Кавендиш, Адлон, Риц, а понякога, само за промяна на обстановката, и места като Франс Шоазьол. Тя беше богато сираче. Имаше леля във Виена и цяла тълпа братовчедки в Триест; в Ню Йорк имаше чичо, който търгуваше с диаманти. Беше еврейка, с много свободни разбирания и гледана подозрително от правоверните представители на своя род. Свободомислието й беше рязко, като свободомислието на всички еврейски девойки, решени да запазят на всяка цена свободата си. Това свободомислие беше просто агресивно. Тя не би се поддала на любовта и не можеше да я разбере; малко вероятно бе ясната й, светла мисъл да се помрачи някога от толкова сантиментално вълнение.

Елен бе разбрала всичко това отчасти по свой вътрешен усет, отчасти от изповедта й. Защото госпожица Шьонберг беше много склонна към този род разговори. От Елен тя узна само това, което девойката намери за уместно да й каже, частици от истината, свързани по начин, който ги представяше общо взето като искрен, но малко неясен разказ. И все пак тя знаеше за Елен повече, отколкото младата вдовица би предположила; защото, ако Елен беше неясна и безинтересна като разказа си, госпожица Шьонберг не би си дала труд да й заговори повторно.

* * *

Докато се обличаше за вечерята със сляпата старица, Елен се питате защо Ребека Шьонберг се бе заинтересувала изобщо от нея. Тя вярваше наистина в своята звезда; знаеше, че един ден ще се прослави. Но й се струваше съвсем невероятно някой друг, освен нея да допуска такова нещо.

Когато слезе в гостната, тя видя, че Жан си е легнал вече и мадам Жигон бе останала само с двете кучета — Крикет и Мишу — които не мръдваха от мястото си, където се припичаха на огъня от камината. В отсъствието на усърдния преводач мадам Жигон се видя принудена да напрегне старата си памет, за да заговори на един сравнително добър английски. През време на вечерята тя каза на Елен, че Лили е в бялата си вила в Ница. (Не точно в Ница, а в Симиез, на хълма край развалините на Римската арена, отдето имаше великолепна гледка към Вилфранш и залива Анжел. Точно над статуята на кралица Виктория, изваяна с много реалистична чантичка и слънчобран.) Каза също, че телеграфирала вече на Лили да дойде да посрещне братовчедка си както подобава.

След вечерята отидоха отново, последвани от кучетата, в гостната, в разкошните кресла край камината; малко по-късно Елен отиде да посвири, по молба на старицата, нещо от Брамс, една ария от „Хубавата Елена“ и най-после един-два валса от Шопен. Пианото беше прекрасно, защото Лили ценеше музиката, и дълбоките му, меки звуци караха Елен да свири с все по-голямо и по-голямо увлечение. Когато отпусна най-после ръце в скута си и се заслуша в далечния звук на параходните сирени откъм Сена, мадам Жигон заговори отново.

Тя виждала някога — преди много години — Жорж Санд, когато съпругът й господин Жигон, пазител на музея Клюни и покойник отпреди повече от половин век, я завел веднъж на вечеря у Маньи, където можел да й покаже всички знаменитости. Жорж Санд дошла, придружена от жълтия, прегърбен Флобер, и от изискания Теофил Готие, за да вечерят в едно сепаре преди генералната репетиция на пиесата й „Незаконороденият“ в Одеон. Писателката била вече възрастна жена, пристигнала в Париж от имението си, нагиздена с евтини накити, но всеки се обръщал да я види. Тя била необикновено жизнена. Истинска сензация…

Припомни си погребението на Жюл Гонкур, което наблюдавала в дъжда, до самия Флобер…

Но Елен не бе чувала никога името на Жорж Санд и знаеше много малко за Шопен, като се изключи музиката му, затова не можеше да разбере защо мадам Жигон нарича мъж като Жорж Санд „тя“. Тя мълчеше, за да не издаде невежеството си, а понякога и не слушаше никак, защото тия стари спомени не я интересуваха, при все че те бяха като че самата същност на сляпата старица.

Мадам Жигон говори до късно през нощта, с увлечението на човек, който е бил дълго време самотен; и колкото повече говореше, толкова повече английският й ставаше ясен и разбран. Тя започна до говори почти със същата лекота, с която го бе говорила някога, преди половин век, когато бе водила майката на Лили и другите си ученички на разходка из горичките покрай Сена и Севр. След известно време, въодушевена от спомените си, тя заговори за самата Джулия Шейн. За една Джулия Шейн, която беше още девойка, а не за болната старица, останала съвсем сама в своя дом сред фабриките, последно звено, което задържаше Хети Толивър далече от децата й.

Докато мадам Жигон говореше, под пригласа на далечните звуци откъм мъгливата река, Елен бе обзета от ново, непогрешимо ясно съзнание за нежно единство, което минаваше в целия й живот. Той беше свързан някак в сложна мрежа, съставена от любов и спомени, надежди и грижи, тревоги и чувства. Своеобразна, безсмислена, безумна и прекрасна мрежа. Тя видя сега, че не може да съществува никога отделно от другите; незнайни нишки я свързваха и с това далечно и почти безплътно създание като тази сляпа старица. Тази именно мрежа я караше да се чувства неудобно. Трябваше да се освободи някога… някак от нея…

Крикет започна да скимти в съня си и мадам Жигон го бутна с крака си, като каза:

— Хайде!… Трябва да спим… И кучетата дори започнаха да хъркат.