Луис Бромфийлд
Пътят към славата (56)

56

В една влажна пролетна вечер Фергус излезе от метрото в Паси, за да отиде на улица Реноар. Той бе ходил там неведнъж досега, защото Лили му бе дала с радост една от стаите на горния етаж на запустялата и празна къща. Но неговите посещения не бяха весели. Той намираше Лили сама вкъщи, в жалейка за мадам Жигон и племенника й, барона. Старинната красота на жилището не беше изчезнала; и Лили дори не бе много променена. Тя изглеждаше поразително млада, но беше тъжна и много по-мълчалива, отколкото бе по времето, когато бе седял като омагьосан до нея на семейните вечери в замъка Шейн. От любимите кучета на мадам Жигон бе останала само Крикет, своеобразното затлъстяло старо абърдийнско куче, което вървеше винаги по петите на прислужницата Августин и душеше постоянно креслото на мадам Жигон пред камината.

Той се бе запознал с братовчеда си Жан, сина на Лили, когото не бе виждал досега — висок червенокос младеж, недоволен от недъга, който го задържаше в Париж, в канцелариите на военното министерство. Странно бе да видиш своя братовчед (Жан приличаше поразително на Фергус в много отношения) да се чувства французин и да говори английски като чужденец. Той бе срещнал тук на чай някой си господин Дьо Сион, който изглеждаше много предан на Лили и имаше някакви връзки с правителството — изискан беловлас мъж, овдовял неотдавна. Всичко това беше странно и чуждо, но след известно размишление не се различаваше особено от замъка Шейн, който бе изглеждал винаги сред фабриките като чудновата отломка от стария свят. Обяснението на тази загадка беше Лили, грешницата в рода, която се бе заобиколила с тайнственост и разкош. Познавайки нея, човек можеше да разбере как може да съществува връзка между задимения град в Западните щати и спокойния, прекрасен дом на улица Реноар. Тя принадлежеше и към двете места, а същевременно и нито на едното… жена от онези, които са съществували вечно. Фергус познаваше жените по-добре, отколкото ги познават мъжете на неговата възраст, защото те го заобикаляха винаги с готовност, но не бе виждал нито една, която би могла да се сравни по съвършенство с Лили. Той я разбираше сега… не беше вече малко момче, седнало като омагьосано в малката трапезария на замъка Шейн. Той разбираше вече света. Опитността не бе го отминала.

Той си припомняше за стотен път това, когато излезе от метрото в мъглата, закрила високите бели сгради на площад Албони. Той се бе променил сега в известно отношение. Беше вече мъж, при все че изглеждаше почти непроменен от деня, когато бе изпратил Елен за Европа. Чертите му бяха по-твърди и по-ярко очертани; станал бе по-красив. Но беше все още млад; младостта му именно правеше впечатление — една буйна, упорита младост, която няма никаква особена ценност, но радва всеки чувствителен към нейната лъчезарност. Той вървеше със самоуверена походка, не от самомнение, а само от прекалена жизненост.

Щом излезе от тъмнината, забеляза сянката на старата цветопродавачка, седнала под дъждобрана си сред дъжда и мимозите. Той се спря в слабата синкава светлина на затъмнените улични лампи и купи цял сноп златисти цветя. (Мимозите цъфтяха сега в Ница и обсипваха бялата вила на Лили с уханния си прашец.)

Старицата се засмя, трогната и стоплена от младостта му.

— За кръстницата ли? — попита тя на френски. (Продавала му бе и друг път цветя.)

— Не — отвърна той. — Този път за сестра ми.

Защото той отиваше сега на улица Реноар, за да види Елен… Елен, която не бе виждал от години… Елен, прославената велика пианистка.

Когато отмина, той си каза, че е било истинско щастие да попадне на старицата. За една музикантка, за жена на изкуството цветята… огромният сноп цветя са най-подходящ дар. Елен щеше да оцени постъпката му. Може би я очакваше.

В тази синя тъмнина (прекрасно време за нощно нападение) Фергус мина покрай Кафе Дьо Турел и магазините със спуснатите рулетки. Къщите се издигаха заплашителни и черни. Улица Реноар зееше като паст между магазина и тютюнопродавницата. Мъчно щеше да намери къщата, обърнала към света най-незначителната си фасада и почти незабележима между еднообразните съседи. Отдалече, откъм склона, който се спускаше към Сена, долиташе шум от заглушени от влагата стъпки. Но самотният минувач зави в друга посока и звукът от стъпките заглъхна.

На стотина стъпки от площада той се спря пред един дом, за да открие номера, невидим в тъмнината. Не можеше да го отгатне и опипом. Той застана замислено и започна да оглежда улицата, когато дочу изведнъж в плътния мрак откъслечна, далечна музика. Той се ослуша и позна най-после мелодията: Соната „Апасионата“. Във влажния нощен въздух към него долиташе само кресчендото, когато музиката се надигаше в безумна волност… Не можеше да има никакво съмнение… свиреше Елен, по-величествено от всеки друг път.

Застанал в мъглата пред входа, докато музиката долиташе до него през дългите, украсени с ламперия коридори и стълби, той бе обзет от странно чувство, граничещо почти с ясновидство. Не беше вече на мокрия паваж пред тежката врата, стъпил на земята. Струваше му се, че се намира нейде във висините, съвършено сам; или по-точно, че е мъртъв. Това чувство беше почти ужас пред окръжаващата го безкрайност — едно чувство, каквото бе изпитал само веднъж-дваж досега, когато бе излитал в нощен полет и не виждаше за известно време никаква земя долу, никаква твърдина в цялата вселена — ако съществуваше изобщо, той съществуваше само като загубен във времето и пространството атом. Той чувстваше смътно, че това състояние наподобява сигурно смъртта… едно чувство, изпълнено със страхопочитание и смирение.

А ето че животът придоби ненадейно поразителна яснота. Той се осъзна внезапно и искрено такъв, какъвто е — човек, който не е сторил никому зло, не е постигнал нищо и е търсил само радост в живота. А другите… той видя и тях със същата страхотна яснота… Елен, толкова по-ценна от него, въпреки всичките си недостатъци, надарена с такова вродено благородство; майка му, изпълнена с такава пламенна жизненост, малко мрачна и трагична, все още не признаваща никога трагедията, когато бъде сполетяна от нея; Лили, водила живота си по план, който не бе разкрила никому, предпочитайки да го крие така, както криеше и останалите тайни в съществуването си; Жан, когото почти не познаваше досега, Жан, който не беше нито французин, нито американец, нито дори законно дете. Видя живота и на Жан, с неговата странна, безгласна трагедия; видя стария дядо Толивър, застанал настрана от всички, чужд и студен, непостижим за мрежата, която оплиташе всички… Дядо Толивър, който пазеше ревниво своята тайна. Най-ясно виждаше Елен, която се бореше със странна, неуморна смелост, използвайки всяко оръжие, което има под ръка и което може да не бъде винаги почтено. Тя ще избере някой ден само почтените. Тогава…

Далеко нейде, зад плътния покров на тъмнината, музиката заглъхна най-после и той се озова отново на паважа пред входа, като изтриваше лице с ръкава на синия си шинел, с вида на човек, който се пробужда от дълбок сън. Големият сноп мимози бяха в нозете му. Странно! Той бе наистина мъртъв за миг, напуснал напълно този свят. В улицата настъпи отново синя, влажна тишина. Под всяка лампа имаше локвичка синя светлина, която не беше всъщност никаква светлина, а само друг вид мрак.

Той събра мокрите цветя и потропа. Не можеше да намери звънеца в тъмнината. Мина доста време преди появата на Августин, която си бе легнала вече, както изглежда, уверена, че никой не би дръзнал да излезе в такава нощ. Тя беше в някаква утринна роба, украсена с весели амурчета, и държеше с една ръка косите си. Той видя с поразителна яснота всяка подробност, включително и вените на големите й зачервени нозе, полузакрити от огромни тъмночервени пантофи.

— О, вие ли сте, господин Толивър! — каза тя. — Мадам Шейн не е тук… В Ница е.

Отново го обзе чувството, че се връща от онзи свят. Августин бе изненадана, като че бе отворила на призрак. А всъщност нямаше нищо необикновено в това да се направи посещение в десет часа вечерта, дори и в подобна нощ.

— Аз дойдох да видя сестра си… госпожица Толивър.

— Тя е тук… в салона. Каза ми, че мога да си легна. При нея има един господин.

За Августин бе невъзможно, разбира се, да отиде да съобщи за идването му в облеклото, с което бе излязла да отвори. Той свали шинела си, докато бретонката държеше мимозите със светнал от възхищение поглед пред младия пилот. Той беше строен и прекрасен в синята си униформа, със сребърните крилца, които блестяха на гърдите му. И замая Августин… със сините си очи, с русите къдри и разглезена усмивка.

— Аз ще отида сам — каза той, като взе цветята от ръцете й. — Не се безпокой. Ще се оправя.

Той тръгна по дългите стълби, където свещите блестяха слабо край гладката ламперия. На половината път, където галерията се раздвояваше, до слуха му стигнаха отново звуците на музиката. Но този път съвсем различни; нямаше дълбоко кресчендо, нито извисяващи се пламенни звуци. Музиката беше тиха, нежна, трогателна. Той чу най-после един глас — гласа на Елен, — която запя с неподозирано красивия си контраалт. Фергус пристъпваше бавно по стълбите, почти докосвайки с рамо ламперията под слабата светлина на свещите. Откъм далечината на топлата старинна стая звукът достигаше до него със същата поразителна яснота, която засягаше сякаш всичките му чувства…

Ние нямаме вече дом,

врагът взе всичко, всичко, всичко,

и мъничкото ни легло дори.

 

Той изгори училището и учителя ни дори,

и църквата, и Исус Христос,

и просяка в нея, не смогнал да се спаси.

Тя пееше тихо, с неизразима скръб… Елен, която проклинаше войната, Елен, която се мъчеше да я забрави, която й бе обърнала гръб и не бе взела никакво участие в огромния, зловещ цирков парад. Какво ли знаеше тя за нея? Какво знаеше за Коледата и за „Малките дечица, които нямат вече дом“?

Врагът взе всичко, всичко, всичко…

Ой, Коледо, и обувчици нямаме вече.

Ой, Коледо, Коледо… не ни донасяй само играчки!

И все пак, докато я слушаше, Фергус разбра, че тя познава войната. Новата Елен, артистката, познаваше войната, както познаваше всичко, защото — независимо от Ребека Шьонберг, независимо от ослепителната светлина и от изпратените от импресариото букети, независимо от всички ръкопляскания — тя беше артистка. Застанал в полумрака на стълбите, той разбра, без да я види, че се е променила. Нещо бе станало с нея.

Врагът взе всичко, всичко, всичко…

и мъничкото ни легло дори…

Простичкият припев отекваше из просторните стаи. Като че го пееше дете — простичко, чистосърдечно дете. Фергус почувства за миг колко чудновато, безнадеждно глупаво и жалко явление е войната. Не бе го разбрал досега.

Но дари с победа френските деца!…

Фергус пристъпи и последното стъпало на дългата стълба. Тихата музика на Дебюси заглъхна. Още щом влезе в стаята, той видя, че Елен не е сама. Тя беше пред пианото в дъното на стаята, край веселия огън, дето бе седяла и в първия ден, когато бе влязла в тази стая, за да открие мадам Жигон, малкия Жан и двете кучета. Сега бе останала само Крикет, която лежеше самотна и затлъстяла пред камината, и Ханси, голямото черно куче вълк. Редом с нея, гърбом към вратата, седеше чернокос мъж в синя униформа, като униформата на самия Фергус; докато момъкът беше още до вратата, заглушавайки изненадата си, непознатият се наведе, прегърна Елен и я целуна. Той забеляза, че и тя е прегърнала този човек; но това, което го изненада, не бе прегръдката им, а силната и бяла ръка на Елен, свита като че в страдание и съпротива. И все пак тя не се бореше. Съпротивата се чувстваше само в бялата й ръка, като че всичката й воля се бе съсредоточила там.

Фергус трепна, обърна се внезапно и се скри зад стълбата, сякаш бе видял нещо отвратително. Всичко бе провалено вече — провалена бе появата, която си бе начертал, надеждата да я намери сама, насмешливата, шеговита реч, която възнамеряваше да й каже. Непознатият мъж я бе отнел, застанал бе помежду им като непреодолима преграда. Смешно…

Чувствайки се като малко момче, което е било заловено в подслушване, той се поизкашля, потътри нозете си и след това влезе повторно. Този път двойката се обърна. Елен трепна, погледна го за миг втренчено, после се втурна към него с думите:

— Фергус! Фергус! Трябваше да ми кажеш, че имаш отпуск!

Той разбра веднага, че тя допускаше да ги е видял. Лицето й пламна от срам и накърнено самолюбие. Брат й познаваше надменната й свенливост, дължима на нейното диво нежелание да разкрие каквато и да е частица от личността си.

Красотата й го смая. Той бе виждал нейни снимки, но в тях не личеше гордото господство, което поваляше като че ли всекиго по пътя си. Стори му се, че старата Джулия Шейн, майката на Лили, трябва да е изглеждала така на младини. Само че тя е носила кринолини, а Елен беше в тясна черна рокля, която й придаваше вид на (неизбежната някогашна усмивка се появи отново на устните му), на хрътка. Беше невероятно променена. Стеснителността й бе изчезнала. Към него пристъпваше сега не плаха девойка, а величествена, блестяща, пламенна жена.

— Фергус! — извика отново тя и без да обръща внимание на мимозите, смачка светлозлатистите цветчета о синята му куртка, така че жълтият прашец помрачи сребърните крила. Тя го целуна пламенно и го задържа продължително в обятията си. Беше възбудена както никога досега. Свенливостта и сдържаността й бяха изчезнали поне засега. Той почувства суетно задоволство, като че й беше съпруг, а не брат. Тя беше наистина същество, с което човек можеше да се гордее. Не бе никак чудно, че този непознат…

Мургавият мъж бе станал и ги чакаше неспокойно да отидат при него край камината. Той беше красив човек на тридесет и пет години приблизително, при все че можеше да е по-възрастен, доста слаб — вероятно от тежестите на войната. Мургавото лице се озаряваше най-неочаквано от две сиви очи, които гледаха сега с дружелюбно учудване. Тия очи омагьосваха и като че виждаха неща, които другите не можеха да видят.

— Ричард — каза Елен, — това е брат ми Фергус… А това е господин Колендър.

Гласът й трепереше от вълнение. Тя бе се върнала в Париж за тази именно минута. И двамата бяха сега при нея, двамата, които обичаше най-много в света. Не бе закъсняла, въпреки всичко.

* * *

За Фергус бе ясно, и сред минутното разочарование дори, че е попаднал несръчно в едно твърде странно положение. Той разбираше сега защо Елен бе изпратила Августин да спи. То обясняваше както възбудата, така и внезапното изчезване на сдържаността, която тя носеше винаги със себе си, както войник държи своя щит. Тя беше все още смутена и запали цигара със смешното намерение да скрие това смущение. Странно бе да се види тази така самоуверена и свикнала да се владее жена да проявява едно чисто ученическо кокетство. Това беше нова Елен, каквато брат й не бе виждал никога, каквато никой може би не бе виждал досега.

А непознатият? Той продължаваше да стои малко разкрачен, като доизпи чашката си с шартрьоз и се полюляваше леко на петите си, спокоен и леко усмихнат, с усмивка, в която би имало топлота и дружелюбност, ако не бе изражението на сивите очи. В тяхната тъмна, невзрачна дълбочина имаше нещо злокобно… напомнящо котешко лукавство. Един наистина котешки поглед, горд, чувствен, равнодушен, отчужден и неспособен да отрази някаква усмивка.

Седнаха; Фергус изпита за миг изкушение да заяви направо, че ги е видял неволно, че знае много добре в какво положение е попаднал без да иска. Това би разсеяло може би напрегнатостта и би прояснило атмосферата, като им даде възможност да застанат на едно и също равнище, да заговорят и да се посмеят като стари приятели. Не му мина и през ума, че Колендър може да е любовник на сестра му, защото въпреки всичкото й смущение и изчервяване, той знаеше, че такова нещо е невъзможно. Освен това държанието им не беше държание на любовници; липсваше скритата близост, която изхожда само от едно определено отношение. Те се държаха с известна официалност и отчужденост. Пламъкът между тях не беше още съвсем ясен и волен; съществуваха явни пречки и недоразумения. Още от пръв поглед личеше, че отношенията им са сложни и донейде смешни. И Колендър дори, опитен светски човек, който не беше нито девственик, нито дръвник, се чувстваше неловко.

— Господин Колендър — каза Елен, — е мой отдавнашен приятел. А едва онзи ден го видях след дългогодишно отсъствие.

Но това не беше никакво обяснение за Фергус. То не съобщаваше нищо за станалото през тия години, за интригите на старата Терез, за тлеещата страст, подхранвана и, както Терез разбираше много добре, засилена от отсъствието и спомените, вместо да угасне. Не разкриваше нищо за съзнателните или несъзнателни сили, изтъкали бавно вече привършената мрежа. Само Фергус подозираше сега, че тя е привършена вече. Разбра го с нов проблясък на ясновидството, което го бе обзело, докато чакаше на улицата пред входната врата. Той разбираше с една почти неземна положителност, че този именно мъж беше човекът, когото съдбата (тази безсмислена сила) е предопределила за сестра му. На този човек бе съдено да понесе бурния замах на нейната сурова енергия и безгранична преданост, на всички сили, останали досега скрити и спящи у нея. Този опасен мъж… (Странно как силните жени са нещастни в любовта, как правят често избор, който всеки, и най-големият глупак дори, ще намери за погрешен.)

Такъв поток от мисли протичаше под повърхността на учтивия им разговор, воден с такова добросъвестно усилие въпреки напрегнатостта, която никой от тях — и Колендър дори — не успяваше да разсее. Възбудата на Елен бе изчезнала бързо, както минават изобщо такива дългоочаквани минути. Само един миг радост от присъствието и на двамата, последван от смътно разочарование и неловкост, които помрачиха всичко.

Напрегнатостта изчезна малко, когато Фергус, опитвайки най-различни теми за разговор, за да разсее равнодушието на госта, заговори за Лоос и Амиен, които Колендър познаваше така добре от земята, както Фергус — от въздуха. Но и това не помогна за повеждане на общ разговор, защото сега пък Елен остана извън него и започна дори да се муси, докато ги слушаше да разговарят за един или друг сектор от фронта, откривайки, че са участвали в едни и същи боеве.

— Моята батарея — каза Колендър, — е точно зад кота 408, в завоя на шосето за Жун…

— При Жун — прекъсна го Фергус с пламнало от въодушевление добродушно лице, — разбихме едно германско ято, като свалихме четири апарата.

— Виждали ли сте Реймон? — попита Колендър. — Дивизионният генерал? Едно знаменито магаре!

Той беше в Сен Пол, когато бях там. Направи преглед на дивизията при връщането й от изток… Видях го на един балкон…

И така нататък, разговаряйки за едно зрелище, което Елен ненавиждаше толкова затова че не можеше да участва в него, колкото и по други причини. Тя би го предпочела сега пред всичките си успехи и победи; но това беше съвсем безполезно. Въпреки всичката си сила и власт, тя беше все пак само жена, за която бяха недостъпни преживяванията, въодушевили сега Колендър и брат й. Те й се изплъзваха в един съвсем чужд за нея свят.

* * *

Най-после, оставяйки ги да разговарят, тя излезе да им донесе уиски и сода, а след като прекъсна за известно време разговора им, докато налее по една чаша всекиму, отиде до пианото и започна да свири тихо, сякаш искаше да ги върне неусетно към себе си. Този план се оказа сполучлив, защото разговорът им залиня и най-после стихна съвсем; войната бе изоставена и Елен зае отново центъра на вниманието. Двамата мъже се облегнаха на столовете си, в добросъвестно мълчание, заслушани в музиката й; Елен свиреше наистина така, както не бе свирила от години. И си възвърна за миг нещичко от радостта, която й се бе изплъзнала така бързо.

Тя свиреше неща, които щяха да се харесат на Фергус, които бе харесвал, когато му свиреше в бащиния дом на Сикамор стрийт и в жилището в „Ръцете на Вавилон“, неща, свирени само за него в часове, когато не беше вкъщи, за да я смущава с умолителния поглед в мътните си очи. Изсвири простия старинен танц от Атинските развалини, един-два валса и погребалния марш от Шопен, който бе за Хети „Погребален марш на Мак Кинли“, а за Фергус пробуди спомени от замъка Шейн и Елен в шемизетка и пола, с окачена на колана чанта. Тя ги омагьоса дотолкова с музиката си, щото нито един от тях не чу първия писък на сирените, долитащ от далечните улици, нито тътнежа на оръдията от височините на Монмартър.

* * *

Едва когато тя престана да свири и сложи замислено ръце на белите клавиши, Колендър трепна и промълви на френски:

— Швабите са дошли… Чувате ли? Сирени!

От съседната улица, може би от площад Паси, се чу писъкът на пожарникарска тръба, който проникна в стаята въпреки тежките брокатови завеси, затъмняващи прозорците. Писъкът се повтори и потрети, а след това се чу слабият, далечен тътнеж на оръдията, като гърмеж на слаби фойерверки, Фергус стана и погледна часовника си.

— Трябва да вървя — каза той. — Закъснял съм вече.

— Не — възрази Елен, — не те пускам сега, посред въздушното нападение. Можеш да пренощуваш тук… има място за всички.

Тя трепереше, сякаш се боеше да не го изгуби толкова скоро. Фергус се усмихна.

— Не — каза той. — Имам среща с човек от моето ято… Той ме чака вече.

— Не може да те чака сега… именно сега.

— Невъзможно, Елен, той ще ме чака. Господи! Аз съм прекарал стотици въздушни нападения! Всяка нощ се опитват да ни свалят…

Тя го бе уловила за ръката и го молеше тревожно:

— Но това е съвсем друго нещо…

— Друго е — изсмя се Фергус. — Опасността тук е едно на милион…

Колендър се усмихна, сякаш искаше да подкрепи твърдението на Фергус, че няма никаква опасност. Той нямаше основание, разбира се, да настоява за оставането му. Накрая победи Фергус — с постоянството си; нещо необичайно, защото обикновено побеждаваше по-силната Елен. Но тази вечер той беше твърд и уверен в дълга си. Тя си каза, че сигурно войната и годините, изминали откакто го бе видяла за последен път, са го направили толкова твърд и със силна воля.

Тя отиде да го изпрати до вратата; когато излязоха от просторната стая и тръгнаха по стълбите, тя каза:

— Няма да се върнеш още утре на фронта, нали?

— Не. Ще дойда да те видя пак. Може да прекарам една-две вечери при теб.

В държането им се забелязваше някаква отчужденост и официалност, като че Колендър ги бе последвал и вървеше между тях по лъскавите стълби. Тя му помогна да си облече шинела и го целуна нежно.

— Утре ще бъде по-добре — каза тя. — Ще бъдем сами. — И добави тихо, като обяснение: — Неговата отпуска изтича утре.

Фергус загаси свещите, отвори вратата и се огледа. Дъждът бе спрял и далеко над тях, зад покривите на отсрещните къщи, прожекторите осветяваха едно синьо и светло като уличните лампи небе, по което плуваха бавно едно-две бели облачета.

— Погледни — каза тихо Фергус, — открили са един.

И двамата застанаха пред отворената врата като омагьосани от гледката на един самолет Гота, превърнат в сребърна пеперуда от дългата светлинна ивица. Далеко нейде в другия край на града се чу внезапен трясък, последван от втори, трети. Сирените продължаваха да реват, ту от един, ту от друг край на града.

— Величествено! — каза задъхано Елен.

— Не нападат нашия квартал. Опитват се да засегнат мостовете и правителствените здания. А аз трябва да свия само до другия ъгъл… до булевард Клебер.

Те говореха шепнешком, обзети отново от съзнанието за своето собствено нищожество. Сякаш невидими фигури ги подслушваха из тъмнината. В погледа на Фергус светеше възбуда… птичка, пленена от студена лъскава змия.

— Трябва да вървя — прошепна Фергус, без да снема поглед от сребърната пеперуда. — И без това съм закъснял.

Елен остана на прага, докато мракът го погълна; после затвори бавно вратата и тръгна замислено по стълбите. Грохотът на оръдията, писъкът на сирените и екотът на далечните, отекващи трясъци ставаше все по-глух и по-глух.

* * *

Колендър я чакаше в продълговатата гостна, застанал пред камината с чаша в ръка.

— Гордея се с брат си — каза тя, като се приближи към него с известна предизвикателност, сякаш искаше да го укори за равнодушието му.

— Слушал съм за него — каза спокойно Колендър. — Той е известен в дивизията на Реймон.

Тя не отговори. Само дръпна стола си по-близо до огъня и се загледа мълчаливо в светлия пламък. Не се чуваше нищо друго, освен запъхтяното дишане на Крикет, доволното глухо ръмжене на Ханси, който се бе прострял до нея, и далечните отзвуци нейде откъм Шан дьо Марс.

— Би било по-добре може би да слезем в зимника — промълви най-после Колендър. — Последното попадение беше по-близо.

Но тя отказа.

— Не. Защо да сляза? — Разбираше, че за Колендър това е съвсем безразлично. Тя знаеше, че цялата му философия можеше да се изрази в едно изречение: „Ако ще се мре — ще се мре“. Важното беше да живееш, докато си жив. — Не — повтори тя. — Защо ще се страхувам, когато вие с Фергус не се боите?

— Не е все едно — каза тихо той.

— Няма защо да не е.

За миг й се стори, че и тя като че взема участие в зрелището. Можеше да поеме част от опасностите, на които се излагаха те — единият с безразличие, другият с пламенна възбуда.

— Много по-леко е да съм с двамата — прошепна тя, — отколкото да стоя тук сама, без да зная какво става с вас.

Под тежките, чувствени клепки, полузакрили сивите очи, блесна внезапна искра от възхищение пред храброто и недоволно настроение. Той почувства може би, че и тя може да излезе безгрижно на улицата, както бе излязъл самият Фергус, че би могла да влезе със спокойно и ведро равнодушие в атака; защото я беше яд на войната, яд я беше така, че можеше да презре целия безсмислен живот. Беше сърдита и предизвикателна, с някакъв олимпийски гняв, без да се интересува от последиците или цената, която ще заплати за него.

Чу се нов, по-близък трясък, по посока към Трокадеро, и под клепките на Колендър светна пак сдържано възхищение. Елен не мръдна. Тя продължаваше да седи, сложила ръка на главата на Ханси и загледана в огъня.

— Не мисля за себе си — каза ненадейно тя, сякаш отговаряше на незададен въпрос, — а за брат си.

— Той трябва да е стигнал вече до мястото на срещата си. Булевард Клебер не е далече.

* * *

Тя мислеше смътно и за това, което се бе случило преди внезапната поява на Фергус. Колендър й бе казал, че Сабин се развежда най-после с него. Не бил поискал това от нея. Тя му казала, че не може да понася повече положението си. Не можеше да каже какво участие има майка му в това решение.

— Не зная — бе казал усмихнато той. — Сабин не каза нищо, а мама отрича да е разговаряла с нея по този въпрос. Но тя не би се поколебала да излъже съзнателно, ако смята, че това е целесъобразно. Понякога ми се струва, че не е много хитра, а след това виждам, че е била глупава, само защото това й е било по-изгодно, че глупостта й е била продиктувана от една дяволска съобразителност.

След това й бе разказал всички хитрувания на Терез, за да го накара да се ожени повторно, всички блестящи подробности, които му бе писала за Елен.

— Всичко това е вярно, разбира се — добави той. — В това няма никакво съмнение. И все пак не би трябвало да постъпи по този начин.

Елен се бе засмяла и му бе разказала за срещата си с Терез в библиотеката в дома на Мърей Хил след концерта и го бе запитала ненадейно:

— Трябва ли да тълкувам това като предложение за женитба?

— Майка ми знаеше, че не бих и помислил да се оженя за друга жена. Нямаше смисъл да се женя изобщо.

Тя бе помълчала известно време след тия думи и бе вдигнала най-после глава, за да го запита:

— И вие искате да се ожените за мен само защото това е единственият начин да ме притежавате?

— Не.

Мисълта й се върна към топлия следобед в жилището в „Ръцете на Вавилон“, когато бе почти победил самообладанието й. Той бе съвсем друг тогава, много по-пламенен, по-властен и опасен; но тя съзнаваше все пак, че опасността не бе така голяма някога, когато той седеше до нея в тази просторна гостна, спокоен и замислен, наблюдаващ я с дълбока съсредоточеност.

— Но имаше едно време, когато вие бихте ме взели по какъвто и да е начин — каза бавно тя, — дори и без да се ожените за мен.

Той седеше наведен напред, опрял лакти о колената си и сключил ръце. Те бяха така изпънати, че ставите се виждаха през обгорената от слънцето мургава кожа.

— Не — отговори той. — Това не е вярно. Аз щях да се оженя за вас и тогава. Исках да се оженя за вас; но бях млад и мислех, че мога да получа всичко, което пожелая.

Желанието ми беше все така именно да се оженя за вас. Аз съм получавал винаги всичко… Ще бъда искрен и ще призная, че съм вземал всяка жена, която съм пожелавал… с изключение на вас… Но вие сте единствената, за която съм пожелал да се оженя. Кълна се, казвам истината.

Тя го наблюдаваше и не можеше да допусне, че я лъже. Видя сключените му ръце. Видя, че насмешливото изражение бе изчезнало от лицето му. Видя с внезапен трагичен спомен малката жила да тупти на шията му, както туптеше и на шията на Кларънс. Но сега всичко бе съвсем различно. Нямаше вече упорита надменност, нито внезапен, буен изблик на страст. Той не я прегърна и не се опита да я измъчи с ласки, отслабващи съпротивата й. Те разговаряха спокойно, с почти насмешливо равнодушие, под което бушуваше чувство, много по-дълбоко и властно от всички вълнения, изпитани от тях в задушния следобед в „Ръцете на Вавилон“. Всичко бе променено. Те бяха по-възрастни, по-мъдри, а в известно отношение и по-добре разбиращи. Променен бе и светът около тях… Бедното малко жилище бе отстъпило мястото си на старинния, прекрасен, блестящ дом. Този замислен, спокоен Ричард беше много по-опасен, отколкото младия и пламенен Ричард, когото бе познавала тогава. По-опасно беше сега, защото вълнението засягаше всичките й чувства, а времето летеше неумолимо край нея…

Тя не му отговори и той продължи най-после със същия тих глас:

— Вие сте сега светска жена и едва ли ще повярвате това, което сте вярвали тогава. Няма да се извинявам. Аз не обичах Сабин. Никога не съм я обичал. Този брак беше предварително уреден… както хиляди други, само че се оказа нещастен… Не можах да се влюбя насила. Никой не може да стори това — той помълча. — А тя не можеше да се спаси…

Той изказа последните думи с такова скръбно смирение, щото не можеше да се допусне, че има каквото и да е притворство в тях. Освен това Елен знаеше истината, тя бе видяла Сабин със собствените си очи да плаче и да страда така, както самата Елен не би допуснала за възможно да се страда, като се преструваше, че всичките й страдания са причинени от скръб по някакво болно котенце. Това именно я плашеше; тя се страхуваше да не се види един ден в същото унизително положение.

— Мама е гъркиня, както знаете — каза той, — и у мен има много гръцки черти. Понякога ми се струва, че съм изцяло ориенталец… Ориенталецът се възхищава от красивите и умни жени. Той желае такава именно жена за майка на децата си. — Той разтвори ръцете си и взе нейната. — Но не смятайте, че ви обичам само заради това. Сабин беше прекрасна съпруга от светско гледище. Беше богата. Модна. Но и аз притежавам тия неща. Какво значение могат да имат те за мен? Аз търсех нещо повече. И го търся и сега. Затова желая да се омъжите за мен колкото е възможно по-скоро.

Тя не освободи ръката си, при все че допирът я караше да премалява, както преди толкова години. Почувства внезапно, че някогашното чувство на борба, на скрита враждебност е изчезнало помежду им. Дали затова че той беше сега толкова смирен, като я молеше да се съгласи, вместо да дойде да изложи дръзко желанието си?

— И все пак — чу тя като през преграда собствения си глас, — не съм убедена, че това би било целесъобразно. Не зная… трябва да ми дадете време.

Той целуна ръката й и прошепна:

— Сега нямаме вече толкова време, колкото имахме някога… Аз имам може би още по-малко време пред себе си, отколкото предполагам.

Тя предпочете да не отговори на тия думи. Вместо да отговори, седна да му посвири. Тогава именно Фергус бе влязъл ненадейно.

* * *

Унесена в тия мисли, тя чу Колендър, който каза, като се люлееше ту на единия, ту на другия си крак пред огъня: — Утре можем да заминем на юг, ако искате. Аз мога да помоля за продължаване на отпуска ми. Дьо Сион ще уреди това. Можем да прекараме цяла седмица там.

Той би трябвало да разбере, че сега е вече много късно за такова искане. Един час по-рано, преди влизането на Фергус, би успял може би. Но сега всичко се бе променило.

Докато Фергус беше тук, тя бе зърнала за миг някогашния насмешлив Ричард; и чувството за борба помежду им се бе пробудило отново.

— Как бих могла да сторя такова нещо? — запита тя и добави след кратко мълчание: — Не мога. Това е невъзможно за мен…

Той се усмихна.

— Но хората имат вече това мнение за вас. И не искат и да знаят. Те дори очакват такова държание от ваша страна. Това няма никакво значение…, а след развода ще се оженим.

В отговора й прозвуча горчивина.

— Не бихте ми казали такова нещо някога.

Това бе вярно. Сега имаше разлика, каквато тя не забелязваше. Разлика, настъпила с възрастта и с бавното загрубяване на чувствата им през годините, изминали от деня на последната им среща в „Ръцете на Вавилон“. Нещо бе изчезнало и от двамата… топлотата, рицарството, светлото чувство, което му вдъхваше тогава желанието да се ожени за нея, непознатата бедна пианистка… Нещо бе изчезнало и от нея… Тя разбираше сега много добре какво. Това именно, което бе почувствала, че се смъква от нея като дреха, в онази вечер, когато бе разговаряла с Терез в полутъмната библиотека на Мърей Хил. Те не бяха вече млади. Претегляха сега възможностите си, преценяваха цинично задачата си, без да се грижат за почтеност. Трагедията беше в това, че не можеха да се върнат вече назад. Изчезналото бе изчезнало завинаги. Пред спомена за дълбокото младежко увлечение, така свежо и буйно едновременно, сегашната любов й се стори отвратително чувство.

— Не — отговори тя. — Не мога. Това няма значение за мен… а мнението на хората не ме интересува.

* * *

Късно след полунощ Колендър се размърда най-после и й пожела лека нощ. Те разговаряха продължително по същите въпроси, като ги разглеждаха ту в една, ту в друга светлина и не стигаха накрая до никъде; но през всичкото време Елен забелязваше невероятното му търпение. Той можеше да чака; защото щеше да получи най-после това, което желаеше. Тя разбра това с усет, който се таеше дълбоко в съзнанието й.

Само че сега всичко се бе променило, включително и значението на това търпение; защото времето летеше все по-бързо и по-бързо. Тя не беше вече младо момиче. Беше, както бе казал Колендър, една светска жена, още по-желана поради несломимия си и непреклонен дух.

— Много е късно вече — каза мило Колендър, докато черното куче се размърда, прозина се и потърка глава о ръката на Елен. — А утре…

Но тя не го остави да довърши: „А утре ще бъда пак на фронта“. Страхуваше се от тия думи, защото през цялата вечер се бореше именно с тази мисъл. Знаеше, че това е най-силното му оръжие, единственото, което би могло да събори цялата крепост на съпротивата й. Не особено почтено оръжие, но той не би се поколебал да си послужи с него, щом трябва да задоволи някое свое желание.

— Не е късно — каза тя, — поне за мен…

И все пак желаеше да го изпрати, защото се страхуваше. Искаше да остане сама, да почувства как някогашната й сила се възвръща.

Кучето тръгна след тях из просторната стая и по стълбите. И последният зловещ писък на сирените бе заглъхнал вече заедно с тътнежа на оръдията и злокобния трясък на падащите бомби. Къщата и градът потънаха отново в тишина и мрак, пронизван само от синкавата светлина на уличните лампи.

В горния край на стълбата, която беше също съвсем тъмна, той облече шинела си, взе фуражката и се обърна към нея. Не продума; само я погледна. Тя прошепна след миг едва доловимо:

— Не, не мога да го сторя. Това, което ни разделя, е много по-силно от нас. — После наведе глава като обвиняема и добави: — Ще ви пиша.

Той не продума. Само я прегърна и целуна мълчаливо. Бялата й ръка се сви пак така, както се бе свила, когато Фергус бе влязъл неочаквано, за да разбере в един миг всичко.

Той излезе на улицата, а тя остана на прага, докато мракът към Кафе Дьо Турел го погълна. Тя остана пак сама и, когато затвори вратата, не се върна в гостната, а седна безпомощно на най-горното стъпало на стълбата, обзета от непреодолимо чувство на самота, и заплака безгласно, казвайки си, че въпреки всичко, е само една нещастна, слаба жена.

Ханси сложи нежно в скута й с тихо скимтене черната си глава.

* * *

Тя седеше още така, когато кучето скочи и започна да лае яростно при звука на внезапно силно потропване на вратата. Потропване на човек, който бърза. Нарушавайки мъртвата тишина, това тропане стана страхотно, като че тропащият искаше да предаде своята уплаха и на тия, които са вътре.

Елен скочи и извика на френски:

— Идвам! Идвам! — След това се обърна пак на френски към кучето: — Мълчи, Ханси!

Тя извика: „Идвам!“, като че желаеше, с прекратяване тропането на непознатия, да отстрани и предчувствията, които притиснаха сърцето й.

Когато отвори вратата, тя забеляза смътно в тъмнината фигурата на едно пълничко дребно старче с бели мустаци, осветено от слабия лъч светлина откъм стълбите.

— Какво обичате? — попита тя на френски.

Отговори й треперещ от вълнение глас с произношение от Южна Франция:

— Вие сте мис Толивър, нали? Праща ме брат ви. Дойдох да ви заведа при него.

Тя остана за миг вцепенена, без да отговори на дребното, прегърбено човече, и гледаше недоверчиво. Той беше може би някакво видение… това джудже с огромни бели мустаци. В паметта й прелетя ненадейно откъс от писмото на Лили, получено толкова отдавна: „После изчезна в нощта… Сигурна съм, че е убит“.

— Сигурно е ранен — каза тя. — Трябва да му се е случило нещо.

— Да — отвърна откровено старчето. — Някакъв нещастен случай. Ранен е.

Тя облече кожено палто, без да разпитва повече, взе Ханси за огърлието му, заключи вратата отвън и излезе, за да последва стареца.

Чувстваше, че минават от площад Паси в улица Франклин.

— Кой сте вие, дядо? — попита тя.

Старецът се поизкашля. Той вървеше много бързо за годините си, но Елен предполагаше, че бърза от страх да не се върнат немските самолети.

— Аз съм портиер на сградата, дето живее мадам Нозиер. Тя ме изпрати. Съвсем близо сме… на булевард Клебер.

Грозните улички на Трокадеро се очертаха неясно в тъмнината вдясно от тях.

— Какво се е случило? Ранен ли е брат ми?… Сериозно ли? Опасно ли?

— Не зная — измърмори старчето. — Нищо не зная. На булевард Клебер падна бомба. — Той вдигна глава и започна да души като настръхнало старо псе. — Може да усетите миризмата й — добави той.

Вярно бе. Във влажния въздух се носеше мирис на пикринова киселина, която се засилваше, колкото повече напредваха. Водачът на Елен посочи в тъмнината вляво.

— Бомбата падна ей там — обясни той, — насред улицата.

— Коя е тази мадам Нозиер? — запита Елен.

— Не зная — отговори спътникът й. — Нищо не зная. Тя има апартамент в нашата сграда. Идва понякога там. Богата е. Щедра е. Но не живее винаги тук. Идва от време на време…, когато господинът идва в отпуск от фронта.

— Господин Нозиер ли?

Старчето помълча в тъмнината. Беше запъхтяно от бързането. Най-после отговори:

— Не. Господин… брат ви.

За тази среща, значи, Фергус беше напуснал дома на улица Реноар. Имаше, значи, някой — някоя жена, — която можеше да го отдели от нея още в деня, когато се бяха видели за пръв път от толкова години! Тази власт беше сигурно много силна, по-силна от властта на Колендър над самата нея. Тя разбра сега настойчивостта му. Беше съвсем безпомощна пред тази сила.

— Пристигнахме — каза неочаквано водачът й. — Вървете след мен.

Той я преведе през един коридор в открит двор, изпълнен с летни мебели, събрани в ъглите до празните каменни вази. В неясната светлина, която се процеждаше през капаците на затворените прозорци, тя можа да различи очертанията на безразборно натрупани маси и столове, захвърлени тук сякаш от сътресението на бомбата.

Старецът потропа на входа на жилището, отдето се промъкваше светлината. Отвътре се чу далечен шепот. Най-после вратата се отвори.

Елен видя в неясното осветление дребничка жена в изискан тъмен костюм. Тя беше без шапка и ниско подстриганите й коси обкръжаваха като сияние малката й глава със златистите си къдри, отразили светлината откъм хола. Тя плачеше. Въпреки вълнението си, Елен забеляза веднага, че дамата е много елегантна, а щом заговориха, отгатна, че „мадам Нозиер“ не е някоя кокотка, а дама от доброто общество. Тя плачеше и гласът й бе сподавян от дълбока скръб.

— Вие сте мис Толивър, нали? — каза тя. — Аз съм мадам Нозиер. Неведнъж съм ви чувала… на концерти, но до тази вечер не знаех, че сте негова сестра. Вие не ме познавате, разбира се.

Имаше нещо почти смешно в официалността, с която непознатата се представи и прие гостенката. Тя продължи да говори тихо в хола:

— Отдавна познавам брат ви. Ние сме много добри приятели.

След това се разплака отново. Точно както Лили бе постъпила в писмото след смъртта на Сезар, и мадам Нозиер не се преструваше, като смяташе сигурно, че в такива минути трябва да се говори само истината.

Всичко това изглеждаше недействително за Елен. Застанала в полутъмния хол с тази непозната жена, която плачеше край нея — една жена, която й беше близка, защото обичаше Фергус — Елен се облегна за миг о стената, като се опитваше отчаяно да се опомни. Всичко това беше невъзможно… беше недействително, фантастично…

Вратата се отвори и тя видя с яснота, която запечата завинаги тази гледка в съзнанието й: една просторна и разкошно мебелирана стая и сред тия женствени удобства — възглавнички, позлатени столове, огледала и коприни — Фергус, легнал блед и неподвижен в едно бяло легло с позлатени украси и лебеди на четирите му колони. До леглото бе застанал висок, замислен мъж с черна брада и униформа на военен лекар. Той й се поклони, а мадам Нозиер прошепна:

— Доктор Шосон.

Това име пробуди някакъв смътен спомен в паметта на Елен, но преди да може да отгатне източника му, Фергус отвори очи, поусмихна се и каза съвсем тихо:

— Хубава каша, нали?

(Някогашният Фергус, когото тя позна веднага. Всичкото стеснение изчезна изведнъж…)

Тя не зададе никакви въпроси, защото разбра от изражението на лекаря и сълзите на мадам Нозиер, че отговорът може да бъде само един. Изпита непреодолимо желание да се разплаче, да блъска главата си в стената, да вика. Но не заплака и не извика. Само се приближи към леглото и стисна ръката му.

Съблекли бяха синята куртка със сребърните крила и той лежеше сега по бяла риза и сини панталони със сребърни кантове по ръбовете. На кръста имаше светложълт вълнен колан. Ризата беше разкопчана и на гърдите, точно под сребърните крила на куртката, имаше малко червено петно… съвсем мъничко, не по-голямо от ягода.

— Много съжалявам — прошепна той, — но виждаш, че няма да мога да дойда утре… както ти обещах.

Тя не можа да каже нищо. Само притискаше все по-силно и по-силно ръката му.

— Радвам се, че си довела кучето — каза той. — Ще се чувстваш по-малко самотна. — След това кимна към доктора и го помоли да излязат за малко с мадам Нозиер. Когато излязоха, той дръпна Елен по-близо до себе си и каза:

— Не трябва да бъдеш строга към нея. Тя е дама от доброто общество. Мадам Нозиер не е истинското й име. Ако някой заслужава укор в случая, заслужавам го само аз. Аз исках да се оженя за нея… Не говоря глупости. Бяхме решили това.

Той млъкна, като че нямаше сили да продължи.

Тя стисна още по-крепко ръката му и прошепна:

— Как бих могла да бъда строга? Само едно нещо има значение сега…

Той се поизкашля и продължи:

— Тя направи всичко, за да ме спаси; Шосон е прочутият Шосон… от военната болница и Ньойи. Тя го познава, а той познава съпруга й. Те са отдавнашни приятели. И само затова Шосон се съгласи да дойде. Той е много зает. Виждаш ли… тя постави на карта всичко… името, бъдещето си… всичко. Не се поколеба нито за миг да изпрати за него.

Тя разбра сега отде й е познато името на лекаря. Срещала го бе из всички вестници, чула го бе от парижките си приятели. Ако великият Шосон смяташе, че няма надежда…

— Тя е много добра… прекрасна жена, Елен. Мадам Нозиер не е истинското й име. Ако намери за добре да ти каже коя е, бъди добра към нея, моля те. Защото аз я обичах от все сърце.

— Ще изпълня желанието ти.

Той се усмихна неочаквано:

— Представи си!… Да ме улучат след три години… на асфалта, на няколкостотин метра от Трокадеро… — Лицето му се помрачи изведнъж. — Лоша шега!… Трябва да бързаме! Да бързаме! — добави той след миг унесено и неясно.

Неподвижна и мълчалива, Елен почувства, че се моли глупаво за нещо невъзможно. Тя разбра сега ясно и жестоко какво е войната, величественото зрелище! Фергус, който обичаше така пламенно живота, който виждаше навред радост и възторг! Любимият Фергус, когото всички у дома го бяха разглезили! Фергус лежеше сега тук по риза, в бялото легло с позлатени лебеди. Чувствени, сладострастни птици! Би трябвало да бъдат орли!

Тя не можеше да стори нищо друго, освен да чака. Минутите отлитаха неумолимо край нея. (Трябва да бързаме, бе казал той.) Една от свещите на позлатената тоалетна масичка бе започнала да догаря.

— Повикай ги да влязат — каза едва чуто той. Елен стана и отвори вратата. Доктор Шосон бе взел и двете ръце на мадам Нозиер и й говореше тихо, с топло съчувствие, което трогна странно Елен. Те бяха така унесени, че не я чуха, когато отвори вратата.

— Мадам Нозиер — повика тя тихо, французойката се обърна веднага към нея. Тя беше хубава, много по-хубава, отколкото Елен предполагаше, въпреки сълзите в сините й очи. Беше дребничка, красива и изящна като статуйка от дрезденски порцелан. Елен разбра сега всичко — може би дори и любовта на мадам Нозиер към Фергус.

Доктор Шосон отказа да влезе с тях.

— Ще остана тук… не мога да помогна с нищо.

Блед, с хлътнали от умора и безсъние очи, той остана да чака в тъмния хол.

Едната свещ бе угаснала вече в стаята и единствената светлина идваше от втората свещ пред високото огледало. Фергус бе затворил очи. Двете жени седнаха от двете страни на позлатеното легло и зачакаха мълчаливо. Той отвори най-после очи, погледна Елен и прошепна на английски:

— Онзи господин… — беше още по-слаб сега и говореше с мъка. — Онзи господин Колендър… ще се омъжиш ли за него?

— Не зная.

Той се усмихна.

— Аз ви видях, когато влизах… затова зная. Видях ръката ти. — Той помълча и добави: — Смешно…, но аз предчувствах това… още докато стоях пред вратата.

Той затвори отново очи. Най-после заговори с усилие:

— Трябва да кажеш на мама… Ще бъде тежко… И не трябва… не трябва да й казваш истината… Тя не бива да я узнае никога. Както не я е виждала никога.

Той протегна немощно ръце, за да улови от едната страна тази на Елен, а от другата тази на мадам Нозиер. След това се привдигна, усмихна се отново и каза на френски:

— Моят живот… бяга… вътре в мен. Можете да го чуете… аз го чувам… сега — след това се дочу победният отзвук, напомнящ така ярко дядо Толивър, когото Фергус бе нарекъл Вечния: — Прекрасен живот… нищо не пропуснах от него… нищо… — и пак бавният спомен: — Онзи господин Колендър… онзи господин…

Мисълта остана недовършена. Той въздъхна и се отпусна на възглавницата, заобиколен от четирите позлатени лебеда. Мадам Нозиер се разплака безутешно и се хвърли върху него, обсипвайки с целувки бледото лице. За Елен не съществуваше и тази утеха дори. Тя стоеше права в стола си, скована от дългогодишния навик да показва пред хората надменно и презрително лице. Да, за нея не съществуваше тази утеха. Тя знаеше това. Можеше само да седи неподвижна, пребледняла, с безумно желание да плаче, да пищи, да блъска главата си о каменния под на хола, дето Шосон ги чакаше замислено и тъжно. Можеше само да седи и да наблюдава мадам Нозиер, която плачеше безутешно.

* * *

Този безумен, безутешен плач доведе в стаята доктор Шосон. Двете жени го бяха забравили, но той разбра какво означават тези ридания. Той отвори тихичко вратата и влезе в разкошната стая. От едната страна на леглото видя сестрата, странна, неподвижна, безгласна, красива жена в черна рокля и паднало до нозете й кожено палто; истинска англичанка, помисли си той, неспособна да плаче. Той разбираше, че тя страда повече от другата, от Колет, която се бе хвърлила на леглото и плачеше неудържимо, очарователна, красива, изискана Колет, която се бе самозабравила и хълцаше със зачервени, подути от плач очи и разчорлени руси къдри… Колет, която бе видял само преди две вечери свежа и сияеща у княгиня Дьо Германт. Сега разбираше защо е била толкова прекрасна и щастлива. Но младежът не можеше да я види вече, затова нищо нямаше значение за нея.

Той постоя известно време мълчаливо, от уважение към мъката на двете жени. Виждал бе неведнъж досега такива сцени… Момък, почти момче, обичащ живота, както го обичаше този млад американец, шегуваше се като него до последния си час. Момък, когото жените обичат, както тези две жени обичаха този младеж, едната буйно и страстно, другата с дълбок, таен плам. Жестоко… отвратително…

Той пристъпи напред и побутна леко слабото рамо на мадам Нозиер. А през всичкото време чувстваше, че погледът на другата го следи, вкаменен, студен и трагичен.

— Колет — каза тихо той. — Колет… не бива… трябва да се успокоиш. — Той я отдели нежно от покойника. — Наближава да се съмне, Колет… трябва да бъдеш по-сдържана. Иначе хората ще започнат да се питат…

Но тя не му обръщаше никакво внимание. Продължаваше да ридае горчиво и без свян.

— Трябва да бъдеш внимателна — повтори той.

— Какво значение има сега?… Никакво… абсолютно никакво…

И се разплака още по-силно.

Докторът й приготви някакво лекарство и я накара да го изпие, като каза:

— Необходимо е. Не бива да те видят тук… в такъв вид.

Но тя не искаше да си иде. Най-после Елен се опомни и успя да успокои мадам Нозиер.

— Аз ще го взема у нас — каза спокойно тя. — Можете да дойдете с мен… може и да останете там за известно време, ако желаете… Живея в един голям дом на улица Реноар… Никой няма да узнае нищо там.

Тя дръпна настрана доктор Шосон и му каза адреса си.

— Аз ще се погрижа за всичко — каза тя. — Ще остана тук, ако бъдете добър да наредите за пренасянето. Бих желала да остана малко… сама. Вие бяхте много добър… Не мога да кажа нищо друго.

Придружена от великия доктор Шосон, бледа, с подути очи и разчорлени коси, мадам Нозиер напусна най-после стаята през постлания с плочки двор, дето бе започнало да се развиделява, и влезе в голяма сива кола, която го бе довела от Ньойи до булевард Клебер. Елен ги наблюдаваше, докато минаха през двора между празните каменни вази и натрупаните в ъгъла летни столове.

* * *

Когато се върна в стаята, тя заключи вратата, седна и зачака. Най-после успя да заплаче. Плака безгласно, разбирайки страха си да не закъснее — смътния, безименен страх, който не бе могла да си обясни досега. Едва-що не бе закъсняла… Въпрос на няколко часа само, на една-единствена нощ. Защото той бе избягал сега завинаги, от всички. Никога вече нямаше да си го възвърнат…

Тя го погледна, прострян неподвижен и блед във веселите сини панталони със сребърни кантове и жълт колан и разбра защо изглеждаше толкова млад. То бе, защото не бе принадлежал никога истински комуто и да е. Той нямаше дори своя родина. Отишъл бе да вземе участие в една война, която не го засягаше. Нищо не го свързваше, нито дори глупостите, които хората наричат „слава“ и „родина“. Защото това бяха глупости за нея, напълно отчуждена от всички, както и за него, така дружелюбен и любящ всички. Тя си припомни какво й бе писал някога: „… Ако човек от нашето поколение пропусне войната, все едно че не е живял… Той ще бъде твърде жалък в сравнение с другите. Всеки трябва да вземе участие в тази игра. По-добре е да умреш, отколкото да не участваш в нея“.

Той бе убеден в това до последния си час. Такава беше може би тайната на дядо Толивър, който бе обиколил света и бе живял в същия Париж по време на Втората империя. Той бе живял. Вкусил бе всичко и имаше на старини запас от спомени, които щяха да го съпътстват вечно и които никой друг не знаеше. Той знаеше, че се живее само веднъж, и бе използвал напълно живота, затова беше готов да се раздели с него, когато му дойде времето, да умре доволен и да опита и това, което е на онзи свят.

Докато седеше тук с черното си куче в дрезгавината на бавно настъпващото утро, тя си каза, че краят на Фергус не е бил може би толкова трагичен. Той бе загинал в разцвета на живота си, до любимата жена. Ако би живял… кой би могъл да каже какво го чака? Светът не е създаден за хора като него. Той нямаше силата, суровата надменност на дядо си, нито дръзкото му презрение към търтеите или към негодниците в света.

Всичко това беше странно, разбира се. Странно, объркано и безсмислено. Отначало, когато влезе в тази глупава стая (така студена и мъртвешка сега в сивата утринна светлина), тя беше ядосана от измамата му и сърдита на мадам Нозиер, която бе причинила смъртта му. „Ако не беше излязъл да дойде при нея, не би бил убит“, мислеше тя.

Но сега не мислеше вече тъй. Тя беше глупачка. Безсмислено и чудовищно би било някой, който и да е — и самата тя дори — да си въобразява, че може да преклони съдбата към своите цели. Това би било прекалено глупаво и безсмислено. Тя беше по-разумна сега; не беше вече упорита глупачка като някога. Изпитваше безусловно смирение пред това, което я бе сполетяло в тази нощ. С какво право можеше да държи сметка за поведението на брат си, който лежеше сега мъртъв под крилата на позлатените лебеди? С какво тя — студената, сурова жена — би държала сметка за една любов, която не разбираше? И какво значение имаше сега всичко това? Тя изпита едно неочаквано, странно, безумно щастие, че се е запознала с мадам Нозиер. Нейната руса коса, прекрасни дрехи и ум са му доставяли радост и щастие… кой знае при колко отпуски в Париж?

Какво значение имаше сега всичко това? Човек живееше само един миг, в безумно увлечение, докато времето отлита край него…

Но той беше прав. Майка им не трябваше да узнае никога истината.

* * *

Тя помисли и за Колендър, защото той беше през всичкото време с нея, като че не бе си отишъл. Припомни си отново някогашното предчувствие, израза от писмото на Лили: „И той изчезна в нощта. Сигурна съм, че е убит“. Той бе заминал неизвестно къде. Сгрешила бе може би, като му отказа щастието, което мадам Нозиер бе дала на Фергус. Всичко това имаше толкова малко значение сега. Струваше й се, че се намира на някой висок пиедестал и гледа зрелището долу… едно жалко зрелище, преизпълнено с „безсмислен шум и бяс“. Странният цитат изплува бавно в паметта й от смътните спомени от миналото, от времето, когато бе ненавиждала пламенно Шекспир. „Безсмислен шум и бяс.“ Това е то. Много по-добре би било да е като майка си, като непобедимата Хети, която не се издигаше никога във висините и не отделяше поглед от земята, погълната пламенно от хиляди дреболии, без да иска някога, както бе казал Фергус, да погледне истината. Какво ще прави тя сега, когато любимецът й бе изчезнал? Не й оставаше вече нищо друго, освен единствената истина, от която никой не можеше да избяга.

Съмна се вече съвсем; противната миризма на пикринова киселина се бе разнесла още преди Елен да се бе опомнила. Слънцето надникна през прозореца, като че искаше да каже: „Започва нов ден. Трябва да продължим пътя си. Не всичко е свършено още“.

(Слънцето, което Фергус бе обичал винаги — помисли горчиво тя, — още като бебе…)

Тя се раздвижи най-после уморено и отиде до малкото писалище в единия ъгъл на стаята. Там, с писалката от злато и седеф на мадам Нозиер, написа две писма — едно на Колендър, едно на майка си. На Колендър писа, че ще се омъжи за него щом бъде възможно. На майка си съобщи една лъжа. Писа й, че Фергус е починал в дома на улица Реноар, дето била само тя и доктор Шосон, прочут хирург, който се съгласил да дойде само защото й бил приятел. Направено било всичко възможно. Нямало да го погребат нито на фронта, нито в самотните парижки гробища, а в Трилпор, в приятното гробище, дето почивала мадам Жигон, недалеко от Жермини л’Евек, летовището на Лили.

Накрая добави още една лъжа, защото знаеше, че това именно Хети Толивър би желала да узнае повече от всичко друго. Съчини дори хитро и сантиментално изречението, при все че то бе противно на нрава й и писа на майка си: „Той почина с мисъл за теб. Твоето име бе последната му дума“.

Защото Хети трябваше да узнае най-после истината, а това трябваше да стане колкото е възможно по-леко за нея.

Последната му дума беше всъщност „Колендър… този господин Колендър…“ Тя нямаше да узнае никога какво бе искал да й каже.

Някой почука на вратата. Тя знаеше кой е… хората, изпратени от доктор Шосон.

Без да обръща внимание на почукването, тя коленичи край леглото и притисна лице до студеното лице на брат си. Беше сама. Много по-самотна от когато и да е в живота си, и никой не можеше да я види. Докато стоеше така, загледана в него, тя си каза, че тази смърт беше в известен смисъл съвършена… Той бе напуснал живота в разцвета му, по-щастлив от всеки друг път… Имаше много по-ужасни неща от смъртта. Смъртта е жестока само за тия, които остават… Жестоко бе да се съзнае в тази глупава стая, че е успяла да го разбере едва след като бе умрял. Никога досега не бе имала време за това…

Когато отвори най-после, хората, изпратени от доктора, видяха пред себе си една красива, сурова и студена жена, без какъвто и да е признак на страдание, уловила огърлието на голямо черно куче, което лаеше яростно към тях.

* * *

В следващите дни мадам Нозиер дойде два пъти на улица Реноар, веднъж пеша и веднъж с такси, макар и да личеше, че е свикнала повече да се движи със собствена кола — малка, луксозна кола, като тая на Сабин. Тя запали свещи в стаята, дето бе положен Фергус, и поиска да се прочетат заупокойни молитви за него. Елен не оказа никаква съпротива срещу тия желания, които старият Джакоб Бар би нарекъл глупости, защото, като не знаеше сама дали вярва в нещо, не виждаше нищо лошо в една вяра, която даваше утеха на другите. Тя знаеше, че самият Фергус би се усмихнал и би позволил да постъпят с него, както намерят за добре.

Мадам Нозиер плачеше, благодареше на Елен, караше я да се чувства неудобно, но не каза коя е и отде идва. Елен не узна за самоличността й нищо повече от това, което бе научила от самия Фергус в предсмъртния му час. Тя беше светска дама, очарователно, весело същество (въпреки скръбта си). Появила се бе из неизвестността и потъна отново в нея. „Мадам Нозиер“ бе етикет, не по-лош от всеки друг. На Елен се стори на два пъти по-късно, че я зърна — първия път в Булонския лес, дето говореше оживено с доктор Шосон, а втория път у Ребу; но не беше сигурна, защото и двата пъти бе побързала да се обърне, от страх да не бъде позната от мадам Нозиер. Тя уважаваше тайната й; и не искаше да се предположи, че се опитва да я открие. В известно отношение бе може би по-добре трагедията да се остави с настъпилия вече край в глупавата, осветена със свещи стая на булевард Клебер. Този край беше в известен смисъл съвършен. Продължението му би било само опошляване и разочарование. Тя нямаше особено желание да научи нещо повече за мадам Нозиер.

Тази тайнственост я очароваше и променяше всичките й мисли в самотните дни, които прекара на улица Реноар. Тя разбираше сега, че и тайнствеността има своя дял в общия план на битието, че има своя собствена прелест, която придава обаяние на целия живот. Разбра, че има и други хора, освен Колендър, които не могат да бъдат никога разбрани напълно, нито поставени в определена категория. Тя бе смятала някога, в своята бързина, че животът е такъв и такъв, а хората могат лесно да бъдат изучени и разбрани. Сега се съмняваше дали ще може изобщо да опознае някого напълно — дори Лили или Ребека. Нещо се изплъзваше винаги от познанието ни, нещо скрито дълбоко, дълбоко, под пластове предпазливост, свян, потайност, насмешливост, хиляди неща… нещо, което е в края на краищата истинското аз, същото аз, което тя пазеше така ревниво в продължение на толкова години.

Каквото и да казваха или мислеха хората, тя разбираше, че този Фергус, когото бе видяла в осветената от свещи стая на булевард Клебер, беше по-прекрасен от всеки друг… докато държеше с една ръка сестра си, а с другата мадам Нозиер!