Луис Бромфийлд
Пътят към славата (53)

53

Новата концертна зала в града, за която братовчедката Ева Бар и Мей Бигс бяха писали с такива подробности и възторг, издигаше бялата си гръцка фасада на няколко ярда от главната улица. Издигната в чест на двете музи — на музиката и на драмата — тя бе заместила по-раншната опера, като я остави на незаконната сестра на музиката и театъра, простичкото дете, наречено кино. При все че новият храм беше току-що привършен и имената на Шекспир, Вагнер (чието име щеше да бъде сигурно изхвърлено сега, след като германците, съставящи гръбначния стълб на града, се бяха превърнали поради войната в руси говеда, професионални разбойници и така нататък), Бетовен (когото комитетът щеше да пропусне може би, защото е отдавна починал), Верди (чиято Аида беше за мнозина върха на оперното изкуство), Молиер (предложен от Ева Бар, но непознат за повечето членове на комитета), Расин (също), Вебер (който беше така непознат, че минаваше за някой екземпляр от естествената история и не можеше да ограби никого, дори в духовно отношение) Гьоте и Шилер (също, при все че бяха под известно подозрение) — не бяха още издълбани на варовиковата плоча над входа, сградата беше вече съвсем опушена от дима, който се сипеше непрестанно над града откъм далечната равнина, дето фабриките работеха сега денонощно, за да произвеждат гранати. И все пак този великолепен храм не би могъл да бъде построен, ако не бяха саждите; опушената му фасада беше доказателство за богатството, на което той дължеше съществуването си. Градът познаваше четири степени в своето развитие. Той беше отначало само един граничен пост в пустинята. Не след много около него изникнаха стопанства с добитък и тежко натоварени с жито коли. После дойде ред на селището, което се разстилаше с безсърдечен устрем, смазвайки всичко по пътя на своето разширяване и процъфтяване. А сега, крадешком и по мнението на много граждани, подозрително, в самото му сърце се промъкваше една изнеженост, която някои смятаха за израждане — любов към красиви звуци, форми и багри. Тя сграбчваше изотзад, и то най-неочаквано, хора като самия съдия Вайсман. Съпругите на видни фабриканти и търговци на колониал на едро бяха допуснали предателски сказчици и музиканти в една крепост, посветена досега само на печелене на пари. Новите сили се втурнаха ненадейно от закритията си и наложиха на благородното гражданство концертния салон, един храм, издигнат в самото средище на неприятелската крепост.

Този салон се издигаше на няколкостотин ярда от градския клуб — символ на бавно настъпващата промяна, признак, че жените и по-младото поколение започват да се отегчават от един свят, съставен само от шум, сажди и облаци от цифри. За хора като съдията Вайсман това беше началото на края. Съдията Вайсман (заселник от Виена) го смяташе за „признак, че някогашната спестовност на първите заселници изчезва. Защото досегашната опера беше достатъчно добра за всякакви концерти и представления“. И пресмяташе тайно колко данъци са били похарчени за белия варовик и резбата.

В този именно раздвоен град се върна Елен, която го знаеше като едно селище, обединено в своето възхищение към дима, разширението и процъфтяването. Всички бяха любезни към нея, въпреки приказките си за предвзетостта й. Те смятаха кучето й (Колендъровото куче) за смешна преструвка, не харесваха неотстъпчивата госпожица Шьонберг, която поиска паричната гаранция за концерта още щом слезе от влака. Някои невежествени кръгове (тоест тия, които нямаха нищо общо с блестящото общество на местния клуб) дори мълвяха, че тя пиела и пушела. Чудеха се как скромната мис Оджилви може да се помири с такова поведение; защото Елен и Ребека отседнаха у мис Оджилви, която виждаше как уютната й малка гостна потъмнява от пушека на цигарите им, без да мигне дори. Нали бе поканила на гости една прочута артистка? Нима и тя не би пушила и не би пила шампанско, ако бе имала смелост? Нима не бе провалила живота си именно от страх пред хорските приказки? Никой не познаваше отдавна тлеещия бунтарски дух, който пламна сега под моравата тафтена рокля, носена от мис Оджилви всеки ден докато Елен гостуваше у нея.

Малката гостна с пампасовата трева, корали и старинни рядкости пробуди сигурно странни спомени в сърцето на Елен. Тя седеше и сега в стола, в който бе седнала една вечер, смутена и горда, свенлива и самоуверена, преди да избяга. Малката стая беше изпълнена със спомена за Кларънс. Тя си го представяше сигурно такъв, какъвто бе в онази далечна вечер (избледнял вече сред вихрушката на преживяното оттогава насам)…, свит на стола си, изплашен от стария Харви Сетън, пламенен и възбуден, смутен и безгласен, изглеждащ още в тази първа вечер малко смешен и жалък.

Мис Оджилви го възкреси по едно време, като каза на Елен:

— Горкият господин Мърдок! Да бе поживял да види успеха ти!

Дребната старица каза това с най-добро намерение. Тия думи бяха казани само от съчувствие и доброта. Тя не можеше да допусне, че всяка дума нараняваше жестоко Елен. Горкият Кларънс! Той не би бил доволен да види всичко това. Би се почувствал още по-незначителен и жалък. Мис Оджилви не знаеше нищо и за Лили Бар, която се бе появила години след смъртта му… Лили Бар, която нямаше нищо общо с нещастния Кларънс, почти несъществувал за хората.

Елен победи и тук. Посрещнаха я изработени от цветя приветствия: „Добре дошла в родния край“. Произнесено бе приветствено слово от господин Макговърн, председател на клуба (който води тежка борба с Ева Бар за тази чест). Ръкопляскаха й. Тържество, което я зарадва донейде. Но не бе убедена дали си е струвало труда да дойде.

Тя не посети празните, кънтящи стаи на замъка Шейн. Видя го отдалеко, забулен в дима и пламъка от равнините, от задното прозорче в дома на мис Оджилви на хълма, като единствен паметник на рода й в града. Не би могла да понесе да влезе сама през вратите, откъдето в продължение на толкова години бе влизало на Коледа цяло шествие.

Тя разбра сега, че е била принудена да избяга не само от града. Трябваше да избяга и от „Ръцете на Вавилон“, от Терез Колендър и нейното общество, от собственото си семейство дори, от всички, с изключение на Фергус — да скъса завинаги всяка връзка, която я свързваше или предаваше на другите.

* * *

В деня след концерта мис Оджилви уреди прием. Множество жени и неколцина стеснителни мъже изпълваха малката й гостна. Те влизаха и излизаха в безкраен поток, докато най-после, не можейки да ги понася, Ребека нахлу в спалнята на мис Оджилви и се самозабрави от пушене, като четеше същевременно „Свят живот, свята смърт“, единствената книга, която намери под ръка. Затворен в съседната стая, Ханси виеше, недоволен от самотата си.

Отдавна вече се бе смрачило. Елен смяташе също, че няма да може да понася вече това изпитание, приемът започваше да стихва, и последният гост си отиде, когато по чистата пътечка между люляците се появи една пълничка, небрежно облечена жена, заобиколена от цял полк деца. Те бяха всъщност само четири, но броят им изглеждаше удвоен в полумрака. Когато тази жена се приближи, в лицето и фигурата й се мярна нещо познато… особено в смешната кокетна походка, така неподходяща за една толкова пълна и небрежна жена. Елен позна изведнъж тази походка. Жената беше Мей Бигс. Мей вървеше така и преди години, като се кикотеше и подмяташе роклята си насам-нататък, докато се разхождаше под ръка с Елен. Само че сега (помисли си Елен) тя беше двойно по-дебела и гледката не беше същата.

Елен не я дочака да се приближи. В паметта й блесна спомен, който тя не можеше нито да разбере, нито да овладее… Мей Бигс, която бе презирала винаги, идваше по пътечката у мис Оджилви, прегърнала едно дете и повела други три за ръка; една надебеляла и почти остаряла вече Мей Бигс, в смешни дрехи, покрита с дантелки и копчета. Обзе я странно чувство, съставено от радост и скръб, виновност и желание да догони нещо, което й се бе изплъзнало безвъзвратно, може би първата неспокойна младост, потънала завинаги и неусетно във вечността.

Тя застана на прага и извика:

— Мей…, Мей Сетън!

След това разцелува Мей, която се изчерви, като продължаваше да стиска стеснително ръката на най-малката от четирите Бигсови деца.

Те останаха сами в малката гостна, защото, уморена от напрежението и неустойката на местния хлебар да изпрати макароните, мис Оджилви се бе прибрала в стаята си заедно с шишенце амоняк и разговаряше сега в задимената спалня с Ребека, докато кучето виеше в съседната стая.

Щом седнаха, Мей започна да представя децата си едно по едно, започвайки от най-голямото:

— Това е Херман младши… това е Маргарет… това — Мъртън…, а бебето е кръстено на мене.

(Съвсем редно, помисли Елен, две момчета и две момичета, и то последователно момче и момиче.) Двете момченца се ръкуваха стеснително, Маргарет направи реверанс и се усмихна с кокетство, наследено от майка й, а бебето загука и си скри главата. И четирите бяха много спретнати и чистички. Бяха много добре възпитани. Представяха спокоен, добре подреден, удобен и може би еднообразен детски свят.

— Доведох децата — каза Мей, — защото исках да те видят. Ето — каза тя, като се обърна към трите деца, които можеха да ходят, — моята приятелка от младини. Сега е вече прочута. Когато пораснете, ще си припомняте, че сте я виждали. — След това добави рязко: — Оставете кейка Маргарет, докато госпожата ти позволи да си вземеш.

Тя не бе се променила много. Имаше добродушно, приятно лице, по което времето не оставяше големи следи, а тъй като на Мей не можеше да се случи нищо, лицето й също можеше да се промени твърде малко. То беше пълничко и не така подвижно, защото тя бе сега доволна от своя солиден съпруг и личеше, че разполага с големи пари.

— Трябва да признаем — каза стеснително тя, — че много нещо се случи, Елен… Предполагам, че мога да те наричам все още с това име.

Свенливостта и страхопочитанието, които светнаха в погледа на Мей, затрогваха дълбоко Елен. Тя се почувства смешно, безсмислено и почти кошмарно.

— Господи — отговори тя, — та така се казвам! Ти имаш най-голямо право да ме наричаш по име. — После добави: — Разкажи ми сега новините. Аз бях толкова заета, че не съм чула нищо, а отсъствах цели десет години.

Тя почувства, че се изчервява, може би поради неволно изплъзналия й се намек за единствената неприятност, която се бе случила някога между тях. Сякаш бе казала: „Откакто избягах с Кларънс“. Мей нямаше никакво желание да спомене името му. И побърза да отмине нататък.

— Исках да доведа и Херман, но той не обича да ходи там, където има много жени. Обаче желае да те види и ме помоли да те поканя на обед, като каза, че в такъв случай ще се върне във фабриката. Никога не би го познала. Той е вече баща — тя посочи с ръка неспокойната група, която я бе заобиколила, — и е с мустаци.

Елен отклони поканата с искрено съжаление. Защото изпитваше смътно желание да посети приятния, спокоен дом, откъдето бяха дошли четирите деца.

— Не мога да дойда, защото заминавам в осем часа. Виждаш ли, имам възможност вече да върша това, което искам. Имам поети задължения… за концерти, които трябва да изпълня. Но благодари от мое име на съпруга си. Той би могъл да дойде довечера може би.

Мей не вярваше. Правили опис на инвентара във фабриката за корсети и Херман щял да остане там до полунощ. Хари Сетън (непримиримият враг на Лили) бе починал.

— Той почина през юни; намерихме го една сутрин изстинал в леглото си. След раждането на Джими не спеше вече в една стая с мама. Тя каза, че ако не бе постъпвал тъй, би бил жив и досега.

Херман бил сега шеф на фабриката и имал много пари, но и много грижи. Новата мода бе намалила продажбите на корсети, а освен това ластичните сентюри изоставяли на заден план баленираните корсети, измислени някога от Самуел Бар. Търговията с корсети не вървяла засега, но модата може да се промени, а биха могли да открият и отдел за ластични сентюри. Елен идваше направо от Париж. Предполага ли, че модата на тънките талии ще се върне?

— Разбира се — каза Мей със смях, който беше отзвук на някогашното й кикотене, — жени като мене ще трябва да носят винаги баленирани корсети; ластичните сентюри не са за мене. А сега не мога изобщо да се стягам… — тя въздъхна. — Да бих имала твоята фигура!

Тя обгърна с възхитен и завистлив поглед стройното тяло на Елен с елегантната рокля.

— А дядо ти бил още жив, нали? — запита учудено Мей. — Той беше старец, когато ти замина. Трябва да наближава вече деветдесетте години.

— Сега е на деветдесет и една и е все още бодър — каза Елен. — Излиза сам из града. Никак не се е променил.

— Чудесно — каза Мей, след това настъпи стеснителна пауза, която нито една от двете приятелки не можеше да наруши. Като че нямаше вече за какво да говорят, след като бяха направили кратък преглед на миналото. Виенето на черното куче долиташе отдалеко в малката гостна. Положението бе спасено от третото дете.

— Колко пъти съм ти казвала, Мъртън — извика Мей, — да не пипаш нищо! Не пипай паницата със златните рибки… Ела при мама и си изтрий ръката с кърпичката й.

През това време Елен мислеше тъжно, че е може би по-добре, дето не може да обядва у Мей. Ако темите за разговор между тях се изчерпаха сега за половин час, как можеше да се надява, че ще прекарат цял час. Сабин беше права може би, когато бе казала някога, че е лош признак да имаш много отдавнашни приятели. Това означаваше, че не си способен да вървиш напред.

Пред нея беше Мей такава, каквато е била винаги, като се изключи обстоятелството, че имаше съпруг и не беше вече кокетна и неспокойна. Елен беше права сигурно, като бе казала някога, че на Мей е потребен мъж, безразлично кой.

— Ела сега да седнеш — каза Мей. — Седни на стола и не си люлей краката, за да не издраскаш мебелите на мис Оджилви. — След това се обърна към Елен: — Маргарет взема уроци от мис Оджилви. И ти ще се прочуеш може би някой ден, Маргарет. Ела да посвириш нещо на госпожата! Хайде… бъди добро момиче… Изсвири новото си упражнение „Хубавата стопанка“.

Но Маргарет не мръдна. Тя наведе глава, готова да се разплаче. Майка й започна да я увещава, да я заплашва, да я моли, но напразно. Маргарет не се съгласи да изсвири „Хубавата стопанка“… Положението бе спасено от влизането на Ребека.

— Господи! — извика тя още от прага; но продължението на мисълта й не се узна никога, защото тя млъкна, виждайки Мей и челядта й.

— Госпожица Шьонберг — каза Елен, — да ви представя мисис Бигс.

— Приятно ми е — каза Мей, като загледа втренчено чужденката и добави след стеснително мълчание: — Трябва да си ходя вече. Малката вечеря по това време.

Елен излезе и я изпрати до вратата; след като се сбогуваха и малкото шествие потегли, тя видя, че Мей изостана назад, докато трите деца изминаха половината пътечка. Останала сама с бебето, тя се обърна неочаквано към Елен и каза, като се изчерви:

— Исках да те питам нещо, но едва сега ми се удава случай. За Кларънс — тя се поколеба, след това каза с върховно усилие: — Разправят, че се е самоубил… Не е вярно, нали?

Елен не отговори веднага. После взе ръчичката на бебето в своите ръце и отговори тихо, като гледаше настрана:

— Не, не е вярно… Помниш, сигурно, че той имаше слабо сърце. От това и умря.

— Слава Богу — каза тихо Мей. — Аз имах винаги добро чувство към него и не исках да повярвам, че се е самоубил.

Елен остана на прага без да чувства студа, докато клатушкайки се и заобиколена от челядта си, Мей се загуби в сянката на улицата.

Ребека я чакаше в хола.

— Слава Богу, че се свърши! — каза тя със смях, но забеляза веднага, че Елен не й отговори.

— Това беше моя приятелка от детинство — каза замислено тя. — Заедно сме израснали.

Ребека се засмя отново по същия жесток, светски начин.

— Трябва да се признае, че е била много по-творческа от теб.

Този път Елен изобщо не отговори. Изглеждаше хипнотизирана от изражението в погледа на Мей, когато спомена Кларънс. Стеснителен, свенлив поглед, но все пак с плам, какъвто не бе светвал никога за Херман Бигс. Елен разбра сега за пръв път, че е грешила, защото Кларънс… жалкият, невзрачен, мълчалив Кларънс, починал толкова отдавна вече, беше за Мей един романтичен образ, едно очарователно създание. Мей мислеше и досега за него… може би така, както самата тя мислеше за Колендър.

Всичко бе объркано още отначало. Нямаше съмнение сега, че той би трябвало да се ожени за Мей. И тя се запита за хиляден път какво го е накарало да се обърне към нея.

Затвореното куче продължаваше да вие. Тя отиде да му отвори и то скочи веднага върху нея в изблик на безгранична преданост.

— Милият Ханси! — прошепна тя, като притисна лице до гладката му черна глава.