Луис Бромфийлд
Пътят към славата (11)

11

Когато файтонът на Кларънс най-после стигна пред тежките врати на Сетъновия дом, стаята със сложните тапети беше още осветена. Оставяйки зад себе си мършавия кон и миризливата кола, Кларънс пристъпи със залитане в снега и позвъни. Звънецът отекна плахо и далеко в къщата, отдето се дочуха най-после сънливи стъпки, които се готвеха да го посрещнат. Отвори му самият господин Сетън, висок, костелив, студен като бурята, но не така свеж или суров. У него имаше винаги някаква влага, която се чувстваше и при докосването на ръката му дори.

— Хайде, хайде — каза той с глухия си глас, — приличате просто на скитник.

Зад него бе застанала пълната, сънлива мисис Сетън и Мей, чийто смях бе прекъсван от прозевки, които тя се опитваше да скрие с хубавата си ръка. Зад тях беше анемичният Джими, буден и немирен както винаги, който сега си играеше с кордоните на тежките черни кадифени завеси, като ги дърпаше насам-нататък, докато майка му прекрати това развлечение с думите:

— Слушай, мили, не бива да си играеш така при пристигането на господин Мърдок. Ела да се ръкуваш с него, както прилича на възпитано момче.

Джими пристъпи и се ръкува както го бяха научили.

Що се отнася до Кларънс, цялата сцена му се стори не така топла и жива, както си я бе представял. Мечтите, с които бе започнал денят му, се бяха изпарили и бяха почти изчезнали в станалите оттогава събития. В посрещането имаше някаква неосезаема и все пак ясна студенина. Угнетеността се дължеше може би на полумрака в хола, защото господин Сетън не позволяваше никога в червената висяща лампа, закрепена с мавритански вериги на тавана, да има повече от искрица светлина.

— Да — каза мисис Сетън, — вие сте свой човек у нас. Мей говореше непрестанно за идването ви.

Мей се позасмя и добави:

— Да, много се радваме, че дойдохте.

Кларънс остави пътната си чанта и започна да отърсва снега от балтона си. Не можеше да намери подходящ отговор. Как може да се отговори на такова посрещане? След това пътуване в снежната буря той бе очаквал малко топлота; а се бе озовал пред едно странно, влажно, принудено и необяснимо смущение. В стаята с филигриновите тапети тлееше слаб огън; явно бе, че господин Сетън го бе оставил да загасне.

Започнаха да го разпитват за пътуването, дали влакът е имал закъснение заради бурята, с кой файтон е дошъл. Той не знаеше името на файтонджията, но можеше все пак да се установи самоличността му, защото бе чул името на другия файтонджия („Джери познавам още от детинство… Той ме е возил като момиченце“).

— Джери… Вторият файтонджия се казваше Джери — заяви изведнъж Кларънс, като че се бе опомнил с храбро усилие, без да е чул разговора им.

— Виждам, че господин Мърдок е много уморен — каза мисис Сетън. — Не трябва да го задържаме… Господин Сетън ще ви заведе до стаята ви.

Кларънс им пожела лека нощ и тръгна след домакинята из тъмните коридори, докато фабрикантът на корсети отвори една врата и го въведе в стая, влажна и студена като гроб. Внезапното светване на лампата откри огромно легло с обърнати чаршафи.

— Заповядайте — каза господин Сетън с вдървено движение, което смяташе за гостоприемство. — Стаята може да ви се стори малко студена, но нощта е изобщо студена. Ще се стоплите като си легнете.

Кларънс промълви няколко учтиви благодарности и господин Сетън си отиде, затваряйки вратата след себе си. Това затваряне упражни странно въздействие върху Кларънс. Той изпита за миг изкушението да се обърне, да отвори вратата и да избяга където му видят очите. Това чувство беше смътно, тревожно, част от страданието, което го бе обзело от минутата, когато бе видял непознатата да влиза във файтона си, тръгнал към голямата черна къща между светналите фабрики. Той бе посещавал многократно досега тоя дом… Знаеше привичките на собствениците му. Те не се бяха променили. Ясно бе, че промяната е у него. Случило му се бе нещо съвсем неочаквано за точните му и установени пресмятания. Той бе тръгнал да спечели успехи и приятна съпруга, а сега… Вместо това изпитваше страх от нещо смътно и непреодолимо, странно желание да избяга от някаква ужасна примка.

Той седя известно време неподвижен на коравия стол, с балтон на коленете, като се опитваше да открие причината на това неприятно чувство. То беше странно свързано с жената с воалетката. „Сетънови ли?… Зная ги, при все че не ги познавам.“ А след това: „Аз внимавам кого ще заговоря… и разбрах, че съм в безопасност с вас“.

Той не беше влюбен в нея, разбира се. Такова нещо не бе му се случвало досега. Тя беше много далеко, надхвърляше и най-безумните полети на рядко пламващото му въображение.

Най-после, треперейки от студ, той започна да се съблича. Рутината на тази всекидневна постъпка го успокои постепенно. Докато изваждаше едно по едно нещата от джоба си — писалка, молив, джобно ножче, часовника, подарен от чичо Хенри за двадесет и първия му рожден ден, като награда, че не е пропушил, няколко монети — неприятните чувства загубиха сякаш неуловимата си власт. Докато оставяше тия неща на камината под цветната репродукция на „Надеждата“ от Уат, той като че снемаше с всеки от тях по един страх, неловкост, предчувствие; задъхващото чувство за някакво необичайно приключение се изпари.

Той метна най-после палтото и жилетката си на гърба на стола, постави обущата под леглото, а панталоните (грижливо сгънати по гънките, които имаха такова голямо значение в обществото, дето се движеше господин Бънс), под дюшека. Тялото му изглеждаше настръхнало и зъзнещо в мигащата светлина, като че страдаше от липса на топла кръв. Той беше мускулест, дребен мъж, с твърдите мускули на човек, който прави физически упражнения само под утринния душ.

Най-после, като загаси петролната лампа, той навлече нощницата си и скочи смело, треперещ и задъхан, в монументалното легло. Използвано много нарядко, то беше влажно и студено като стаята, но топлината на тялото му проникна скоро в памучните чаршафи и го изпълни с приятно чувство, което го приспа най-после, заедно с песента на снежната буря. Той заспа в студената стая с полуотворени уста и леко свистящо дишане.