Луис Бромфийлд
Пътят към славата (65)

65

Седмици минаха, без никой да й досажда в спокойствието на големия дом на улица Реноар. Сегашното настроение на Елен — намусеността и мълчанието й — бяха добре познати и успокоителни за Хети; Елен някога бе винаги мълчалива и намусена девойка, така се бе държала и през последната щастлива зима, преди да избяга завинаги с нещастния Кларънс. Въпреки грижите си за управлението на големия дом, който вървеше много по-добре, когато никой не се занимаваше с него, Хети се грижеше за Елен, зачитайки мълчанието й, безкрайно щастлива, че дъщеря й имаше за известно време нужда от нея.

А Лили… Лили беше достатъчно мъдра да не се интересува никога от чуждите работи. Тя знаеше, че всичко се изяснява и разкрива с времето. Освен това в станалото нямаше нищо чудно за нея. Тя познаваше мъжете като Колендър; мъже като Колендър именно се увличаха винаги с нея (с изключение на Дьо Сион, с когото не можеше да става и дума за любов). Изненадваше я само това, защо човек като Колендър — очарователен и мъжествен, способен да изпита такава дълбока страст — е могъл да се влюби с такова постоянство и накрая да се ожени за едно независимо и волево същество като братовчедка й. Все едно да се предположи, че Сезар се е влюбил в Елен: Сезар я бе ненавиждал винаги с пламенност, на която тя отвръщаше със същото чувство. Цялата случка беше погрешна още от самото начало… в нея имаше нещо неестествено и извратено. Всеки можеше да разбере, че тия хора ще бъдат нещастни. Лили изпитваше някакво спокойно, тихо задоволство да види унизената и нещастна Елен омъжена за човек, който й бе равен — може би нещо повече от равен, човек, който я наблюдаваше студено отстрана, както тя бе наблюдавала през целия си живот другите. Струваше й се, че това е отмъщението на нещастния, бледен пръв съпруг, когото бе срещнала толкова отдавна в препълнения влак.

Тя знаеше, че Колендър е идвал неведнъж, а много пъти в къщи. Разговарял бе с Елен в градината, разхождайки се под сянката на старите платани. Наблюдавала ги бе скришом, учудена от спокойния им разговор и от нечовешката суровост на Елен. (Самата тя отдавна би се смекчила и отстъпила.) След всеки разговор той си отиваше напълно сразен.

След това узна постепенно цялата история. Научи преди самата Хети как са се скарали и как той си позволил дори да я удари, във внезапен изблик на неподозиран и несдържан гняв. Научи за жените в туниския хотел и за някаква друга жена, съпруга на френски чиновник, техен съсед. Елен ги видяла една нощ на разходка, когато се измъкнала от къщи, за да провери къде отива Колендър.

— Представяш ли си? — извика тя. — Унизих се дори дотам… да го следя. О, той е истинско чудовище! Нямаш представа какъв е!

И все пак, помисли си Лили, тя го обича, защото иначе не би се възмущавала така дълбоко. Самата Лили можеше да си представи много добре какъв човек е той; тя знаеше много повече, отколкото Елен допускаше, защото имаше голям опит, въпреки външната си сдържаност. Затова именно може би всички се доверяваха най-напред на Лили.

— При все това — продължи Елен, докато разговаряха една вечер в дългата гостна, — има минути, когато разбирам ясно колко безукорен съпруг би бил, ако пожелае. Едно време бихме могли да бъдем щастливи, защото бях по-силна и зная, че бих могла да го променя. Любовта му към мен е странна. Той не се отнася така с никоя друга жена… уверена съм… Бих могла да го променя някога, но сега е много късно. — Елен Толивър се разплака. — Плача — каза тя, — защото пропуснах толкова много. Зная, че никога вече няма да имам възможност да изпитам подобно щастие…

Плаче, помисли Лили, защото е дете, което иска да получи всичко на тоя свят и няма да се почувства никога доволна. А гласно каза:

— Никой от нас не получава всичко. Никой живот не е достатъчно дълъг, за да постигнем всичко. Трябва да се стараем да получим само това, което е възможно.

Би могла да добави: „Ти имаш слава и пари. Не ти ли стига това?“. Но замълча; знаеше, че Елен има предвид това и би била готова да го размени срещу друго щастие. Затова не можеше да се примири с мисълта, че не е сполучила.

* * *

Лили бе улисана тия дни със собствени грижи; защото, след неуспеха на партията на Дьо Сион, тя сметна за необходимо да приема, да ходи на приеми, да завързва нови познанства и приятелства. Тя уреждаше вечеря след вечеря и канеше американци, които биха могли да бъдат полезни на съпруга й; а понеже беше жена, която живееше само за близките си, вършеше всичко това с удоволствие, при все че то беше противно на нехайния й нрав. Но щеше да бъде полезно както за Дьо Сион, така и за Жан. Лили, която не издигаше вече крепости пред възрастта — бе позволила на червеникавите си коси да посивеят — се отдръпваше, за да даде път на другите.

Тя успяваше да урежда с вродения си такт сложния живот в големия дом. Когато Елен й каза, че ще има дете, Лили настоя то да се роди вкъщи.

— Този дом е сега средище на семейството ни и аз живея толкова отдавна тук, щото ми се струва, че не съм живяла другаде. Няма да има неприятности за никого. Ще изнесем книгите на Дьо Сион от павилиона, за да го приготвя за теб. Жан го използваше навремето, когато се връщаше през ваканциите. Дьо Сион няма да има нищо против. Ще му приготвя стая на втория стаж.

Очакването на детето промени живота в целия дом, докато приготовленията взеха най-после размерите на подготовка за кралско пристигане. Колендър изпращаше всеки ден цветя, които Елен не можеше да връща постоянно и започна най-после да приема, защото детето беше и негово. Тази мисъл я огорчаваше и принуждаваше да се държи любезно към него, когато идваше да я посети понякога почтително и с непозната досега нежност. Това би могло да отслаби най-после волята й и да я победи, ако не разбираше, както бе разбрала някога и Сабин, че той постъпва така само от суетност. Той беше внимателен сега към нея, защото тя беше майка на вероятния му син и наследник. Понякога подлудяваше от мисълта, че той се отнася внимателно към нея само заради детето. Не е мислил, значи, никога за нея. Не е изпитвал никога истинска нежност към нея. Тя подозираше също, че това е нов начин за борба с волята й.

Що се отнася до Хети, тази вест промени като че ли целия й живот. Вън от грижите около домакинството, тя започна сега да трепери пак около своята Елен. Препоръчваше й ту едно, ту друго, даваше й съвети по въпроса за влиянията преди раждането на детето.

— Не трябва да забравяш — казваше тя, — че аз бях решила да станеш музикантка много преди да се родиш. Ти можеш да оформиш предварително целия живот на детето.

Тя не се интересуваше дали детето ще е момче или момиче. Достатъчно й бе, че ще има внуче.

* * *

В своя дом отвъд Атлантика старата Терез получи само злополучната вест за раздялата. Тя приключи набързо работите си, затвори къщата на Мърей Хил и си ангажира кабина. Нямаше време за губене. Ричард и Елен трябваше да бъдат помирени незабавно. Трябваше да се съберат отново. Ако пропусне и този последен случай, значеше, че губи всичко. Нямаше да има вече Колендъровци. Кой щеше да се грижи за богатството на рода Колендър и старата банка „Леопопулос и сие“? Затлъстялата енергична старица преплава в ужасна несигурност Атлантика и пристигна с кола от Хавър в Париж. Тя знаеше още отначало в душата си, че този брак ще е нетраен, и бе заложила всичко само на един коз — че ще трае поне дотолкова, доколкото е необходимо за осъществяване на целите й.

Неосведомена за изгледите, тя пристигна късно следобед в Париж и отиде право в къщата на авеню Дьо Боа, дето синът й я чакаше в малката всекидневна. Облечена в небрежната черна рокля, нанизала скъпоценната чанта на пълната си ръка, тя затвори вратата и го погледна яростно. Не му каза добър ден. Не го остави дори да заговори.

— Какво си направил? Зная, че всичко е станало по твоя вина. Ти проваляш намеренията ми — мънистените й очи светнаха и тя млъкна, за да си поеме дъх, като мислеше: „След като се мъчих толкова години да уредя този брак“.

— Нищо не съм направил — усмихна се той. — Не зная защо е избягала.

Но майка му разбираше, че я лъже.

— Знаеш! — извика тя. — Знаеш! Пак е имало някоя жена… Защо не се откажеш от жените? Ти — каза подигравателно тя, — който се смяташ за толкова мъдър и хитър, си провалил всичко. — Яростта и се засили и тя започна да кряска несвързано, сякаш бе полудяла. — Тя няма да се съгласи на развод, както постъпи Сабин… Какво струваш ти сега? Кой ще съжалява за теб, ако умреш? Ти си съвсем безполезен, разсипник… демон! — Тя започна да удря по чантата с пълните си, украсени с пръстени ръце и млъкна, за да си поеме дъх. — Аз прекарах цял живот да се грижа за богатството ти, а ти само го пилееш и тичаш подир жени… Какъв човек си? Не можеш да ми дадеш дори един наследник… Трябва да си прокълнат…

Колендър бе застанал край отворения прозорец и гледаше навън, а гърбът му показваше едно студено и влудяващо безразличие. За него бе ясно, че тя се грижи повече за богатството, отколкото за сина си. Богатството й… това бе единственото нещо, което й оставаше сега; какво щеше да го прави? Не можеше да го отнесе в гроба си. Тя не можеше да се помири с мисълта, че то ще бъде пропиляно и най-после разделено между никому неизвестни братовчеди, които не е и виждала дори… това богатство, което нейният род, родът на стария зеленоок банкер от Цариград, от Пера, бе събирал в продължение на векове…

— Нима това няма никакво значение за теб? Нищо ли няма значение за теб? — извика тя.

Между майката и сина съществуваше сега открита война и след казаното нямаше вече какво да се добави. Те бяха застанали един срещу друг без каквито и да било преструвки.

Най-после старицата се поуспокои и каза тихо с глас, който беше странно мек след всички изречени обвинения:

— Не разбирам просто как е възможно да си син на баща си… Ако не знаех… ако не знаех, не бих повярвала.

Колендър се обърна най-после и я погледна с безочлива усмивка.

— Как е Елен? — попита тя.

— На улица Реноар, у мадам Дьо Сион. Ако би почакала — заговори с мъчителна бавност той, — ако би почакала или би ми позволила да заговоря, щях да ти кажа…, че Елен ще има дете.

Старицата зяпна и го погледна за миг мълчаливо, после се разплака. За пръв път някой виждаше сълзи в тези лукави, блестящи очи. Тя взе чантата и я притисна до гърдите си, като че прегръщаше дете.

— Момченцето ми! — каза тя през сълзи. — Момченцето ми… Моят Ричард… Прости ми… Всичко е спасено, значи. — Тя се развесели и продължи: — То ще бъде момче, нали? Аз се молих, палих свещи… Ще трябва да отида у мадам Дьо Теб, за да се уверя. Не мога да чакам… Тя може да предскаже всичко, като чете по кристал. Не мога да чакам!

Продължавайки да притиска чантата си, тя стана, изтри очите си с нечиста кърпичка и тръгна към вратата. Когато я отвори, пълната фигура на Виктория изчезна зад един ъгъл на големия хол. Тя бе разбрала този път всичко, защото Терез и синът й говореха винаги на френски, когато бяха сами.

Елен пиеше чай с майка си и Лили в гостната на улица Реноар, когато съобщиха за пристигането на Терез.

— Предпочитам да я приема сама, ако нямате нищо против… Не зная какво означава това посещение — каза тя. — Идва може би, за да ме увещава да се върна. Тя няма да се признае лесно за победена.

Лили и Хети излязоха и след миг на стълбата се появи старата, разгорещена и раздърпана Терез, която надничаше със свити очи, търсейки снаха си. Елен почака в хладната гостна, като я наблюдаваше. Просто невероятно (помисли си тя), колко много се е променила Терез. Тя беше смешна сега, продължавайки да стиска скъпоценната си чанта и да поглежда, разчорлена и раздърпана, към тъмната стая. Не беше вече своеобразната светска дама, която Елен познаваше от къщата на Мърей Хил. Беше само една смешна старица, обзета от една-единствена мисъл — милионите и тяхната съдба.

— Мисис Колендър — каза тихо Елен, пристъпвайки напред.

— О, тук ли си… мила, миличка!

Тя пристъпи към снаха си и я прегърна.

(Започнала е да маже косите си, помисли Елен. Скоро ще заприлича съвсем на продавачка на плодове.)

— Научих новината… научих новината… Щели сте да имате малко! — Тя седна със сияещо лице и потъмнели както винаги диаманти.

— Каза ли ви Ричард? — попита Елен.

— Аз пристигнах вчера… Дойдох с кола от Хавър, но тогава не знаех още новината. Знаех само, че си избягала от него. Защо? Какво се е случило?

Елен я наблюдаваше и разбра, че старицата смята със своята ориенталска душа, че Елен е извършила глупост да избяга. Терез смяташе, че всяка жена може да бъде добра съпруга. Дългът на жената бе да понася всичко, както бе постъпвала Сабин, докато я отхвърлеха като безплодна и безполезна. Сабин имаше право, когато бе казала, че Терез може да се справи с човек като Колендър. Тя бе от рождение стара и мъдра, без да очаква нещо ново. Елен не можеше да спори с тая жена, която би я сметнала за луда.

— Аз го оставих — каза тя. — И няма да се върна.

— Малкото… — Терез наклони чудновато глава и се поусмихна. — Малкото ще промени може би това решение. — След това се наведе напред и погали ръката на Елен.

— Няма значение, сега няма да говорим по този въпрос, мила… Той би те разстроил… при сегашното ти положение.

Тя се връщаше постоянно към мисълта за детето.

След това се настани в стола си, извади от чантата си бисквита и започна да я хруска.

— И не бива да се тревожим сега — продължи тя. — Като си помисля само… за бебето… за внука. Милионите ще бъдат негови… Негови… Негови!

Елен не можеше да устои на лукавото изкушение. Защото тази старица именно я бе принудила да се омъжи. И каза:

— Може да бъде внучка.

Но Терез беше самоуверена.

— Не, аз четох молитви, палих свещи, направих всичко. Платих на астролог, нищо не пропуснах. Сигурна съм, че ще бъде внук. Всичко е наред. Ти ме ощастливи, дъще! Трябва да се погрижа да те възнаградя.

(Елен бе ощастливила, значи, две жени… майка си и старата Терез.)

— Аз ще ти направя дарение… подарък… великолепен подарък! — Тя трепереше и започна да се рови из чантата си, като че можеше да измъкне оттам златни монети. Милиони златни монети. — Утре ще изпратя да повикат адвоката ми, за да уреди всичко. Пари, много пари ще ти дам.

След това и тя започна да дава като Хети съвети, съставени от благоразумна опитност и стари суеверия. Елен трябваше да стори това и това, за да бъде сигурна, че детето ще е момче. Трябваше да яде това и това, да потърси съответните лекари… най-добрите. Не трябва да се излага на никаква опасност.

— Аз ще платя всичко… — повтори тя. — Можеш да ме натовариш с всички разходи. Какво значение имат те за Терез Колендър?

Най-после си тръгна, като продължаваше да бъбри възбудено. В подножието на стълбите се обърна:

— Сега отивам при мадам Дьо Теб, за да видя дали ще е момче… Но аз съм уверена… сигурна съм. Господи, благодаря ти!

Тя се изкачи по дългата стълба и влезе в автомобила, който я заведе при разни гадатели.

* * *

На другата сутрин се върна с адвоката си, като прекара цял час с Елен в кабинета на Дьо Сион, за да уговорят дарението. То беше съставено много хитро. Терез правеше едно наистина щедро дарение, но с много условия. Елен нямаше право да се докосва до капитала. Приходите ще бъдат нейни, безразлично дали детето е момче или момиче. Ако е момче, то щеше да наследи капитала след смъртта на майка си; ако е момиче, капиталът се връща към общия имот. Каквото и да се случи, парите не можеха да избягат от богатството на фирмата Колендър, Леопопулос и сие; но приходите бяха достатъчно, за да осигурят на Елен спокойно съществуване до края на живота й. Тя прие това дарение, понеже по този начин положението й се закрепваше; дарението й даваше закрила и осигуряваше властта й над момчето (защото и тя бе сигурна, че детето ще е момче) и щеше да постъпи с него както намери за добре. Освен това нямаше да почувства никога вече страха, че ще обеднее.

Едва след два дни, когато прегледа внимателно дарението, тя откри, че част от него беше в недвижимости, включващи небостъргача „Ръцете на Вавилон“. Къщата, дето нещастният Кларънс бе живял до самоубийството си, щеше да бъде собственост на нейното дете…, чийто баща беше Ричард Колендър.

* * *

Целият живот на големия дом започна да се върти постепенно около Елен и бъдещото дете. Юни и юли минаха. Добродушният Дьо Сион бе преместен с всичките си книги и книжа от павилиона в една стая на втория етаж (Никой мъж, с изключение на упорития дядо Толивър, не можеше да припари в това женско царство.) Раздърпаната Терез, все по-сияеща от уверенията на мадам Дьо Теб и десетина други гледачки, идваше всеки ден, за да досажда на Елен с най-различни лекари. Понякога идваше и Колендър на все по-кратки и официални посещения; Сабин идваше също и пращаше кошници с плодове. Музиканти, артистки и композитори влизаха и излизаха постоянно. Хети се движеше победоносно сред тая тълпа, остаряла, но все така енергична, както бе по времето, когато кърпеше, заобиколена от семейството си, в бедната всекидневна на Сикамор стрийт. У Хети нямаше нищо вечно, което не държеше сметка за промените на живота около нея. Възможно бе дори нищо да не й правеше впечатление. Тя приемаше сякаш чудноватите обстоятелства като нещо съвсем редно… Присъствието на французина, съпруг на Лили, на Жан, който нямаше баща, блестящите вечери в трапезарията в стил Людовик XV, дето не присъстваше никога, непрестанното влизане и излизане на старицата, която ядеше бисквити от ръчната си чанта, посещенията на изящната, разкошно облечена Сабин и дори случайните идвания на самия Колендър, когото тя смяташе за злокобна и безнравствена личност и който би могъл да разори живота на всяко създание с по-слаб характер от тоя на нейните деца. Тя беше заета. Нямаше време за спомени. Нямаше защо да си измисля занимания, затова бе щастлива. Чувстваше се отново вплетена в безсмислената и объркана мрежа на живота.

Само Лили и дядо Толивър се отнасяха със спокойствие към събитието — Лили, защото знаеше, че някой трябва да запази самообладание, за да изглажда затрудненията, изникващи при толкова странна смесица от характери, а старецът с безразличие, за което появата на още едно дете не бе особено ценна в един препълнен свят, дето човек може да намери самота само в собствената си душа. Той влизаше и излизаше, когато му хрумне, през градинските врати към улица Паси, като срещаше по пътя си ту Сабин, ту старата Терез, ту Дьо Сион или един-двама лекари, които го гледаха винаги, като че ли виждат пред себе си призрак. Не можеха да повярват, че толкова стар човек може да е още жив. Той ги отминаваше, без да ги погледне, унесен винаги в търсене на младостта, която му се бе изплъзнала завинаги. И в него имаше нещо вечно, което нищо не можеше да промени. За дядо Толивър нямаше никаква разлика между Сикамор стрийт и улица Реноар.

Най-после, пред вратата спря една сутрин такси, което доведе сред общата олелия и една тържествуваща Ребека Шьонберг, със светнал поглед и планове за нови успехи и концертни обиколки; защото вестта за крушението бе стигнала чрез Шнайдерман до нея във Виена, дето гостуваше на чичо си Ото и леля си Лина. Още преди да види Елен, тя бе започнала да разпространява тайно вестта за връщането на Лили Бар на сцената. (Тя разбираше много добре, че Елен няма да се върне при Колендър. Разбираше, че той си е намерил сам поражението. Обесил се бе със собственото си въже; но бе сторил това много по-рано, отколкото тя очакваше.)

Тя подкупи Августин, за да бъде предупредена за идването на Колендър вкъщи, и когато той дойде, взе всички мерки да не го пусне да си отиде, без да се срещнат. Видя го в подножието на стълбите. Тя не прояви тържеството си; беше предостатъчно хитра, за да не постъпи така. В жилите й течеше същата източна кръв и тя разбираше как може да го подиграе най-жестоко.

— О, вие ли сте? — каза тя. — Не очаквах да ви видя тук. — После му подаде ръка с тъжен израз и промълви мрачно: — Съжалявам, че работите тръгнаха толкова зле. Предполагах, че този път ще имате по-добър успех. Исках да ви изкажа съчувствието си… Но Елен не можеше да постъпи другояче, разбира се.

По този начин не му даде възможност да каже нещо. Отпрати го смутен, смешен и сразен; защото той не можеше да не разбере от погледа й, че му се надсмива. Той не бе успял да покори Лили Бар. Тя принадлежеше отново на Ребека… и на света. И най-после той бе победен от жени… от жените, които бяха неговата слабост… от жените, които заобикаляха Елен: Лили, Хети и Ребека, от ловката Сабин и дори от старата Терез, която даде със своето дарение неподозирани сили на Елен. Той не бе успял да съкруши духа й, защото не го бе завладял нито за миг; победила го бе независимостта й, застанала като непреодолима преграда по неговия път.

Порочният опит бе пропаднал без особено удоволствие дори. Младостта му бе минала вече. Какво го чакаше сега? Когато излезе от дома на Лили, по красивото, нахално лице се виждаха бръчки, които никакви масажи и гимнастики нямаше да изгладят… Той старееше. Сякаш всички жени се бяха обединили, поставили бяха Елен в средата и му се надсмиваха… жени… жени… жени… Човек можеше да ги намрази най-после.

* * *

И Ребека, която бе дошла уж за съвсем кратко посещение, получи една стая и се присъедини по този начин към групата около Елен в едно общество, което живееше върху дивидентите от черните заводи в Средните американски щати.

Елен чакаше все по-спокойна с наближаване деня на раждането. Тя се забавляваше от фантастичната гледка на Лилиния дом. Чувстваше, че е негово средище, и някогашното опиянение, така добре познато на Лили Бар, я обзе постепенно.