Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (9)

9.
Флоренция

Бяха пристигнали във Флоренция, за да откарат телата обратно в Англия, а и за да разберат как са загинали близките им. Но след като най-сетне се бяха озовали в Италия, единственото, от което Едуард истински се ужасяваше, бе да видят телата.

Напълно осъзнаваше, че восъчнобледите, безжизнени лица на неговите баща, брат, чичо и братовчед ще му подействат съкрушително. От друга страна, изпитваше нужда да ги види, за да повярва, че действително са мъртви. В съзнанието си не можеше напълно да приеме връхлетялата ги катастрофа.

Едуард Деравенел стоеше до прозореца на хотелската си стая и се взираше навън към река Арно и хълмовете на Флоренция отвъд нея. В студената януарска сутрин нямаше слънце, небето бе скрито под струпалите се сиви облаци. Над повърхността на реката се носеше мъгла, скриваща тъмните води, която му напомняше за лондонските зимни мъгли.

Бе пристигнал снощи от Париж, придружаван от Невил и Уил, и се бяха настанили в хотел „Бристол“. Построен през втората половина на деветнайсети век, той често бе посещаван от английската аристокрация, мнозина горещо го препоръчваха и затова беше много известен.

Подобно на повечето големи хотели тук, бе разположен на бреговете на Арно и стаите му гледаха към реката и пръснатите хълмове, издигащи се в покрайнините на града. Той и Уил наеха съседни стаи, докато Невил се разположи в големия апартамент, няколко врати по-надолу по коридора.

Едуард се отдалечи от прозореца, отиде пред огледалото и започна да връзва вратовръзката си от тънка, черна коприна. След като я нагласи така, че да го удовлетворява, забоде красива игла с перла в средата на грижливо оформените гънки на възела. Бисерното бижу бе подарък от баща му, който получи миналата година за осемнайсетия си рожден ден; сега го ценеше повече от всякога.

Като се приближи до гардероба, извади жилетката си и я облече, обърна се към високото огледало, вгледа се в себе си и си помисли колко блед изглежда, дори измършавял. С лека въздишка отново се върна при гардероба, за да извади сакото си.

Докато крачеше напред-назад, вледеняващото чувство на ужас, го обгърна като тънък воал, досущ като мъглата над реката. Неволно потрепери, поспря до стола и се подпря с ръка на него. Затвори очи и надзърна в душата си.

Днес съм длъжен да запазя пълно самообладание и не бива да показвам каквито и да е чувства. През цялото време лицето ми трябва да остане непроницаемо. Споделям подозрението на Невил, че е имало предателство, че пожарът не е избухнал случайно. Не знам как ще научим истината, но сме длъжни да опитаме. Уил е на същото мнение. Радвам се, че дойде с нас. С Невил се разбират добре и на двама ни е приятна компанията му.

Някак трябва да понеса изпитанието тази сутрин и да видя телата. После без значение как, ще отпътуваме за Карара. Ще действам по този план. Трябва да видя хотела, където са намерили ненавременната си кончина. Абсолютно наложително е. Тогава, да се надяваме, този италиански кошмар ще свърши. По-късно тази седмица ще откараме покойниците у дома, в Йоркшир, където ще ги погребем в гостоприемната земя, където ще почиват в мир…

Настойчиво чукане по вратата прекъсна мислите на Едуард и той отиде да я отвори. Отвън стоеше Уил Хаслинг, подходящо облечен в черен костюм и черно палто, преметнато през ръката.

— Нали не съм подранил много? — попита Уил и повдигна вежди.

Едуард поклати глава.

— Влез, Уил — отвори по-широко вратата и направи няколко крачки навътре, последван от приятеля си. — Закуси ли? — попита Едуард, докато изваждаше палтото си от гардероба.

— Да, благодаря, както и ти, доколкото виждам — отговори Уил, хвърляйки поглед към подноса, поставен на една малка масичка. Той се намръщи. — Кафе и кифла. Само това ли си ял?

— Не съм много гладен — Едуард погледна часовника на стената и продължи: — Едва девет и десет е, струва ми се, че малко сме подранили. Фабрицио Делароза няма да пристигне преди десет и трийсет.

— Зная, но бях сигурен, че си станал и помислих, че можем да се поразходим, да глътнем малко чист въздух преди идването му. Между другото, ще дойде ли и Алфредо Оливери с нас?

— Делароза не го спомена в писмото, което получих снощи. Но предполагам, че ще дойде. В края на краищата той живее в Карара и поради тази причина ще разполага с най-много сведения. Поне така смятам.

Уил кимна в съгласие, седна на един стол и сложи палтото върху коленете си.

— Срещал ли си го? Или и той ти е непознат?

— Не съм го виждал, както и Делароза; но баща ми винаги е имал високо мнение за Оливери. Очевидно харесваше този човек и мисля, че чувството е било взаимно — Едуард закопча три четвърти дългото си сако, облече си палтото и попита: — Ще тръгваме ли, Уил?

— Трябва да уведомим Невил, че излизаме — каза Уил, докато излизаха от стаята.

— Не е необходимо. Уговорката е да се видим в главното преддверие в уречения час. Нека остане така, какво ще кажеш? — тонът на Едуард бе остър, почти рязък.

— За мен това не представлява проблем — отговори Уил и погледна крадешком към Едуард. Знаеше, че вътрешно страда и бе изпълнен с опасения какво ги очаква през следващите няколко часа. Колкото и едър и здрав да беше Нед, Уил знаеше, че приятелят му е чувствителен и състрадателен по душа. Само мисълта за смъртта на близките му сигурно бе агония за него. Нед бе много предан на семейството си. За него то бе на първо място, освен това бе силно привързан към баща си, а с брат си Едмънд бе особено близък.

Двамата мъже мълчаливо заслизаха по широкото стълбище, водещо към просторното входно преддверие и няколкото разкошни фоайета. Изобилстваше от мрамор, тук-там в големи керамични саксии бяха засадени палми, по стените висяха прекрасни пейзажи от Флоренция в тежки, позлатени рамки, а от двете страни на преддверието на пиедестали бяха поставени скулптури.

След малко се озоваха пред „Бристол“ на „Виа де Пешони“, близо до „Санта Мария Новела“, непосредствено до „Палацо Строци“. Бе една от най-красивите части на града, където се намираха и други първокласни хотели, изискани магазини, художествени галерии и музеи.

— Ето ни в най-великия ренесансов град на света, Нед — заговори Уил, като го хвана под ръка. — Нека се разходим, да повървим и да се насладим на гледките му.

Едуард кимна.

— Съжалявам, Уил, зная, че съм унил… — не довърши мисълта си, само поклати глава, изражението му изведнъж стана тъжно. Желанието за живот сякаш го бе напуснало.

— Помисли — отбеляза Уил, без да обръща внимание на тъжните думи и потиснатото му настроение. — Намираме се в града на Данте, Петрарка и Бокачо. Можеш ли да си представиш, че Бокачо е написал тук „Декамерон“ и книгата е станала образец за белетристиката по цял свят, шедьовър, ценен стотици години наред. И продължава да бъде.

Нед обърна очи към приятеля си.

— Николо Макиавели е живял тук и е написал „Принцът“ във Флоренция, да не го забравяме. От него можем да научим твърде много.

Уил се засмя, забеляза палавия блясък в очите на Нед.

— Зная какво искаш да кажеш, наистина е чудо да бъдем в този град — погледна Нед, после зарея поглед в небето и добави с глас, изпълнен с благоговение: — Движим се по улиците, по които са стъпвали Леонардо да Винчи, Микеланджело и Ботичели, едни от най-великите художници на света… невероятно е, Нед… забележително е как градът е създал такива гении.

— Поети, принцове и политици — промълви Нед. — А Медичите? Династията им е властвала няколко столетия, истински рекорд, не мислиш ли?

— Категорично.

Замълчаха и докато вървяха, Уил се питаше как да поободри Нед, да укрепи духа му. Ненадейно осъзна, че точно сега нищо не би му помогнало да се почувства по-добре. Първо трябваше да се сблъска със смъртта, да погребе мъртвите си роднини и чак тогава ще може да продължи напред и да потърси пътя си към бъдещето. „Нужно бе да сложи край на тази ужасна история — мислеше си Уил, — за да може да живее истински отново, да събере отломките и да поеме пътя към новия си живот.“