Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (32)

32.
„Рейвънскар“

Цяла сутрин Ричард вади душата на Едуард да отидат на риболов. Най-накрая, следобед най-големият брат се поддаде на настоятелните му молби и го заведе на брега.

При все че беше средата на април и бе слънчево, силен вятър духаше над Северно море, бурен и леден, шибаше страните им и караше носовете им да почервенеят.

— Добре, че Мег хубаво те опакова, Дики, момчето ми — каза Едуард, докато гледаше брат си, който се мъчеше да нагласи въдицата си. Очевидно вълнените ръкавици му пречеха, но все пак Ричард се справяше.

Едуард се засмя как Мег бе увила момчето заради студеното време. Тя все се тревожеше за любимия си по-малък брат, а днес бе превърнала Ричард в какавида, обгърната от пластове дрехи, бе усукала, като за последно, един червен шал около главата и врата му. Върху него бе му сложила червена плетена шапка, напълно покриваща главата му.

И Нед би опаковала по същия начин, стига да й позволеше, но, разбира се, не можа да припари до него. Обаче му се беше сторило умно да увие главата си с вълнен шал, имитирайки начина, по който бе омотала Ричард, за да предпази ушите си. Но вместо червена вълнена шапка с пискюл отгоре, върху шала Нед бе сложил сивото си кепе от туид, с което изглеждаше по-улегнал.

Подметките на високите им ботуши скърцаха, докато вървяха към предпочитаното от Нед място за риболов. Брегът представляваше скала, покрита с дребни камъчета и водорасли, където можеше да се видят древни вкаменелости от красиви раковини и всякакви странни образци, изхвърлени от морските вълни.

Не разговаряха много, докато тежко напредваха, всеки погълнат от собствените си мисли. В ума на Едуард бе Лили, питаше се как е, какво прави, а Ричард се поздравяваше, преливащ от радост, че е успял да отвлече Едуард само за себе си. Тия дни Джордж все се мотаеше наоколо, в опит да спечели благосклонността на по-големия им брат. Но безуспешно: Нед се държеше настрана и Ричард започваше да се пита защо.

Изведнъж по-малкият брат извика:

— Виж, Нед! Скалата на кормораните!

И преди Едуард да успее да го възпре, момчето се затича по плажа, сякаш дяволът го гони и големият брат затаи дъх и се молеше малкият да не падне.

За минути Ричард стигна до Скалата на кормораните и вече се катереше по по-малките канари, за да стигне до върха. После, като че след миг, стоеше най-отгоре. Тържествуващ, усмихнат махаше на Нед и му правеше знаци да дойде при него.

По-големият брат му махна в отговор и тежко тръгна към него, спомнил си как баща му го бе довел тук, заедно с брат му Едмънд преди толкова години. Именно от баща си бе научил някои от местните рибарски предания. Скалата на кормораните бе наречена така, защото птиците се появяваха от вълните и заставаха точно на тази скала и разперваха крила, за да ги изсушат.

Баща му все му казваше, че не може да разбере защо перата на птици, прекарващи толкова време в морето, не са еволюирали и не са станали водонепроницаеми, като на толкова други морски пернати. Често мърмореше, че това е грешка на природата, напълно необяснима.

Като пристигна до камарата скали, Едуард се закатери, за да отиде при брат си и когато застана до него на тясната площадка над пенещото се, развълнувано море, го предупреди:

— Само внимавай, малка Рибке. Не искам да те вадя с въдица, да увиснеш на влакното ми вместо някоя тлъста моруна.

Ричард се разсмя, очите му танцуваха.

— Да, тук се хващат моруни! Татко ми каза и каза също, че ако искаш да уловиш треска, трябва да излезеш с лодка на миля навътре в морето. Там живеят тези риби.

— Точно така — отвърна Нед и запрати в дълбините на съзнанието изникналия образ на десетгодишния Едмънд, изговарящ почти същите думи. Стисна очи, за да забрави невинното детско лице, после рязко ги отвори.

— Нека хвърлим въдиците си, Хамсийке — предложи Нед на по-малкия си брат и докато говореше, метна своята.

Ричард веднага го последва. Постояха към час, но хванаха само няколко риби. Замръзнали от студ, с насълзени очи и лица, почервенели от вятъра, най-сетне напуснаха Скалата на кормораните и тръгнаха обратно по брега. Целта им бе да стигнат до стъпалата, изсечени в самата скала. Щяха да ги отведат към по-ниските ливади, спускащи се към Северно море.

Докато бавно се изкачваха по ниската ивица поляни, Ричард бърбореше на Едуард, прекъсвайки мислите му, съсредоточени главно към „Деравенелс“ и онези, които понастоящем я управляваха. Момчето принуди Нед да се отърси от замисленото си състояние.

— Питай ме нещо за морето — помоли Ричард по едно време, като вдигна очи към Едуард и го дръпна за ръката.

Разбрал, че трябва да му обърне внимание, Едуард кимна и си спомни, че това беше игра, с която се забавляваха с баща си миналото лято.

Пое дълбоко дъх и след като потисна потока от неочаквани и внезапни чувства, Едуард накрая отговори:

— Е, хубаво, да започваме, малък Рибок. Да видим колко ти сече умът днес.

— Като бръснач — изстреля Ричард в отговор.

— Кое е единственото, което не бива да правиш с кораб или лодка?

— Да му променям името!

— Правилно. И защо е така, малка Рибке?

— Защото, ако дадеш друго име на плавателен съд, те чака нещастие.

— Много добре, Дик. Сега нещо друго: кои са последните думи на адмирал Нелсън?

— „Целуни ме, Харди^[1]“.

— Умно момче, това си ти. Сега, коя е най-голямата битка на Нелсън?

— Трафалгар.

— Да, а другата е Ватерло. За какво друго моряците мислят, че им носи лош късмет, особено когато не са в морето? — в този въпрос се криеше уловка и Едуард се запита ще се сети ли Ричард каква е тази донякъде типично моряшка шега.

— Русалките! Зная, че съм прав. Едмънд ми го каза. Никога не взимай русалки на борда. Да, разправи ми го миналото лято… — гласът на момчето се прекърши и то се умълча, очите му потъмняха и добиха цвят на сива шиста. Потопи се в тъгата си, известно време не проговори, после промълви: — Сетих се за Едмънд, Нед, и ми се приплака. Мъчно ми е за него, а на теб?

— Много — отговори Нед и вдигна рибарския кош върху рамото си. Вътре имаше няколко моруни, които не бяха тежки, но кожената каишка все му се изплъзваше. — Да продължим с играта, приятелю — и попита: — Когато минаваш по трапа на британски боен кораб, кое е първото, което виждаш, като стъпиш на палубата?

— Табела, на която пише: „Имайте страх от Бога. Почитайте краля.“

— Имаш отлична памет, Дики. Зная, че татко те е научил на много от тези неща, нали?

— Да, и ми призна, че би искал да бъде моряк от кралската флота. Струва ми се, че и на мен, също.

— Като стана дума за флота, какво правиш, когато неочаквано срещнеш моряк?

— Пипваш яката му за късмет.

Едуард дълго се смя и накрая задъхан каза:

— Като че ли нямам какво повече да те питам за морето, знаеш ли?

— Нищо, Нед, почти изкачихме стъпалата. Ще дадем ли рибата на готвачката? Може да я сготви за вечеря.

— Може би, макар че предполагам, че ще използва моруните за баници с риба, понеже са доста малки.

 

 

Уил Хаслинг ги посрещна, когато влязоха в двора на конюшнята. Бе застанал до задната врата и ги чакаше, помаха им и възкликна:

— Хванахте ли богат улов? — усмихваше се до уши и като че нямаше търпение да говори с Едуард.

— Какво има? — попита Едуард, когато заедно влязоха в къщата. — Изглеждаш толкова развълнуван.

— Не бих казал, че се вълнувам, по-скоро чувствам облекчение, ако трябва да съм точен.

— Кажи ми — помоли Едуард, като остави на пода коша заедно с въдицата си, махна шала, шапката и дебелите дрехи, после помогна на Ричард да се съблече.

— Невил ми телефонира, докато бяхте навън. По всичко изглежда, че Оливери е получил телеграма от колегата си в Делхи. Май че хората му там са се добрали до фактите, които са ни нужни. Дейвид Уестмаут ще ги изпрати с поредица от телеграми — това е най-бързият начин.

— Слава Богу, че той най-после се обади, почти бях загубил надежда — сподели Едуард и добрата вест докара усмивка на лицето му. — Е, Хамсийке — заговори той, обръщайки се към Ричард, — ето ти улова за деня. Занеси го в кухнята и кажи на готвачката, че това е подаръкът ни за нея. Ако иска, нека запази моруната за себе си. Ще й го предадеш ли? — като вдигна рибарския кош, Едуард намести каишката на рамото на Ричард. — О, и ми направи една услуга, ако обичаш, малка Рибке. Помоли я да изпрати горещ чай и препечени питки в библиотеката, ще й кажеш ли, момчето ми?

Ричард кимна.

— Разбира се, Нед.

Момчето забърза с коша с рибите и енергично тръгна по коридора.

Уил и Едуард го последваха с по-бавна крачка, в споделено мълчание. След като влязоха в библиотеката, Уил заговори:

— Според Невил, след като получим информацията, всичко ще потръгне. Няма какво друго да чакаме.

След като прекоси стаята и застана пред бумтящия огън, все още премръзнал от престоя си на брега, Едуард кимна.

— Нямам търпение работата да потръгне, да ти кажа честно. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма никакви причини да чакаме, след като пристигнат онези телеграми. Не искам Джон Съмърс и онази проклета жена да навредят още повече.

Той въздъхна, седна на един стол и погледна към Уил.

— Предстоят много промени, убеден съм. Роб Аспен и Алфредо Оливери, както и Кристофър Грийн скоро ще навлязат в миннодобивния отдел, но трябва да извършим основен преглед на лозята във Франция и е нужно някой да се заеме със северните ни кантори. По моя преценка там цари бездействие.

— Предполагам, че Джони ще се съгласи да го направи — предположи Уил. — Преди всичко, той притежава солидни познания за Севера, след като работи с Невил през всичките тези години, а и семейният му дом е в Йоркшир.

— Както гледам, ще трябва да се нагърби с това бреме, дори и за кратко. Но ще ми липсва, Уил, той е незаменим — Едуард топло се усмихна на приятеля си, после бързо добави: — Със сигурност не мога да те пусна да работиш на север. Нужен си ми при мен, в Лондон.

— Където искам да бъда и аз. Между другото, Нед, разговарях с Вики, докато бяхте на риба. И…

— Спомена ли Лили? — нетърпеливо попита Нед, като го прекъсна.

— Естествено. Лили е добре и те очаква следващата седмица. Ако ще ходиш в града и аз ще дойда с теб, Джони — също. Знаеш колко държи Невил на безопасността ти.

— Разбира се, за това не става и въпрос. Само това ли съобщи за Лили?

— Сподели, че любимата ти Лили изглежда пленителна, в отлично здраве и бебето е на път да се покаже, това беше всичко.

Едуард се засмя.

— Можеш ли да си представиш, че ще ставам баща? Трудно е за вярване, нали?

Уил се поусмихна и възкликна:

— И Вики ще става майка, Нед. Тя и Стивън обмислят да осиновят едно момиченце, което Еймъс открил в някаква талига. Помниш ли, разказа ни за него миналия път, когато се срещнахме. Детето е намерило място в сърцето му, както и на Вики. Дори нещо повече, стари приятелю. Направо е луда по момиченцето според Стивън. Обаче той е изцяло за осиновяването, защото Вики не можа да зачене.

— Според мен е прекрасно и за детето е истински късмет — отговори Едуард. — От това, което Финистър ни каза, разбирам, че момиченцето било доста хубавко, нали?

— Да. Но все още не знаят нищо за нея. Вики ми разказа, че когато го довели в „Хадън хаус“ стискало някаква торба, с която не желаело да се раздели. По-късно успели да я убедят да им покаже някои от нещата вътре. Нищо не подсказвало произхода й. Така че я нарекли Роуз.

— Могат ли да го осиновят? — запита се на глас. — Мисълта ми е, от кого го осиновяват? Било е бездомно, само… не могат ли ей така… да го отгледат като свое? Абсурдно е да се говори за осиновяване.

— Велики Боже, не бях помислил за това! — възкликна Уил. — Навярно си прав, може би не се налага да предприемат нищо официално. Все пак, Фенела познава Хю Кордил, адвоката, и явно той ще ги посъветва.

— Значи са в добри ръце.

 

 

Преди вечеря Едуард се качи във всекидневната на майка си. Тя беше сама и четеше книга пред камината; вдигна поглед и остави четивото си, когато влезе в малкия й будоар.

— Кажи, Нед, какво има? — попита тя, усмихна му се и му направи знак да влезе.

— Може ли да поговорим няколко минути?

— Разбира се. Тревожи ли те нещо?

— Ами, да, всъщност да. Безпокоя се за диадемите, майко. Не искам да ги продаваш, за да ми купуваш къща, само и само да имам собствено жилище.

— Нед, няма как другояче да го сторя!

— Според мен съвсем скоро ще има.

Сесили се намръщи.

— Така ли? Моля те, обясни ми, скъпи.

— Разполагаме с многобройни факти срещу клана Грант и поддръжниците им — сподели Нед. — Ще ги победим веднъж и завинаги. Можем да действаме дори и сега, но Невил иска да изчакаме, докато съвсем скоро получим няколко телеграми от Индия. Оливери има там добър приятел на име Дейвид Уестмаут и той най-после е проследил далаверите на Обри Мастърс и сделките му с местните, замесените в присвояванията, за които ти говорих. Сега подготвяме доказателствата си и после ще поискаме разрешение да ги представим пред борда на директорите.

— Разбирам… Кога мислиш да го направите? — попита тя, а очите й блеснаха от вълнение, лицето й доби нетърпеливо изражение.

— Надявам се да стане само след няколко седмици. През май.

Сесили не можеше да скрие усмивката на лицето си.

— Защо още стоиш прав? Ела и седни при мен, разкажи ми повече.

Той изпълни молбата й, отпусна се на един стол до огъня и обясни:

— Няма много за разказване, майко. Вече знаеш повечето.

— Кога ще заминеш за Лондон?

— Идната седмица. За няколко дни, след това ще се върна за около седмица. После ще бъда необходим в града. Разбираш, нали?

— О, да, разбира се, скъпи, естествено. Възнамерявам да остана в „Рейвънскар“ за през лятото. Зная, че сезонът в Лондон не е приключил, но това е без значение, когато семейството ни е в траур и не може да ходи никъде. Затова по мое мнение сме си по-добре тук, децата като че също са съгласни.

— За Ричард съм сигурен, той обича „Рейвънскар“.

— Също и Джордж, знаеш.

— Да, истина е — съгласи се Едуард и си каза: „Би го искал само за себе си“.

— Ти ще оглавиш „Деравенелс“, нали Нед? — ненадейно попита Сесили, сепвайки го.

— Да.

— А Невил?

— А, да, братовчедът Невил. Мммммм. Да помисля… ще ме съветва, ще ми помага, където е възможно, както Джони и Уил.

Настъпи мълчание.

Сесили не отронваше и дума.

— Какво има, майко? — попита той накрая, когато тя остана безмълвна.

— Какво се надява Невил да спечели от всичко това, Нед? Той е най-големият магнат в Англия и вероятно най-богатият. Вече има всичко. Не е нужно да ти помага да управляваш „Деравенелс“.

— Зная го не по-зле от теб, а предполагам и той също. От друга страна баща му е бил опора на моя, истинския наследник на „Деравенелс“. Предполагам, че чувства същото задължение към мен. Намесени са гордостта и честта му. Има и нещо още. Бих казал, че жадува за власт.

— О, Нед, със сигурност притежава достатъчно власт.

— Кое е достатъчно за един амбициозен човек?

— Нима ми казваш, че Невил се стреми към властта чрез теб? Така ли е?

— До известна степен.

— О, Нед, бъди внимателен.

— Не съм някоя марионетка на конци, а той не е кукловодът ми. Той няма власт над мен. Сам съм си господар.

— А той знае ли го?

— Би трябвало… Невил ме познава, откакто съм се родил, и приема интересите ми присърце.

— Пак те предупреждавам, внимавай, Нед. Много внимавай.