Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (53)

53.

— Уверявам те, че беше готов да избухне — заговори Уил, хвърляйки към Едуард кратък поглед, — но е много умен, и умее да се владее. Но нека ти кажа: независимо че се сдържаше, Невил беше бесен, когато си тръгна.

Едуард се облегна на стола в кабинета си, отвърна на твърдия поглед на Уил Хаслинг и поклати глава.

— Зная всичко това, Уил. Не забравяй, че съм израснал с него и сме заедно цял живот. Разбира се, че ще се ядосва… и още как, разгневен е, но въпросът е, че съм женен и никой нищо не може да промени.

Уил седеше и гледаше най-близкия си приятел, човека, комуто бе посветил цялата си всеотдайност и лоялност; известно време не отговори, после много тихо промълви:

— Според мен е оскърбен, а навярно се чувства и унизен. Спомни си, сега той трябва да отиде при Луи Шарпентие и да му съобщи, че няма да се ожениш за дъщеря му. Или че не можеш да го сториш, защото вече си женен. Ще прилича на истински глупак. Луи няма да сключи сделката, а Невил не обича провалени сделки. Даже самата идея му е омразна. Ще се чувства като губеща страна, е, всъщност наистина губи… О, Боже, как ненавижда загубите! Ще се измъчва, много ще се терзае.

— Слушай, Уил, Невил сам си го причини — Едуард се подпря на бюрото и впери очи в очите на приятеля си. — Не знаех какво е наумил и че ме използва за примамка за сключването на сделката. Действително нямах представа. Не само, че донякъде е постъпил глупаво, а има склонност и да забравя. Пропусна да спомене думата „брак“. Нищо не ми каза, уверявам те.

Уил, поразен от откровеността в неподвижните сини очи на Нед, възкликна:

— Виж какво, вярвам ти. И ако случаят е такъв, какъвто го представяш, Невил погрешно те е преценил. Естествено, че не може да ти урежда женитба, и то точно на теб.

Неочаквано Едуард се засмя и поклати глава.

— Щом се съвзех от потреса от това, което каза преди един час, ми дойде точно същата мисъл. Навярно се е заблуждавал, градил е въздушни кули, не мислиш ли?

— Самоизмами, фантазии, откъде да зная! Ясно ми е едно, Нед, че много ти е сърдит. Точно сега ти е страшно ядосан.

— Гневът му няма да трае дълго, ще го преглътне, ще видиш.

Уил се насили да се усмихне.

— Щом твърдиш. Стори ми се, че Джони бе ужасно кисел, когато си тръгна разтревожен и неспокоен. Знаеш, че между вас е като между чука и наковалнята, обича ви и двамата.

— Зная. Но Джони е мил човек и все се тревожи. Виж, всичко ще се оправи. Вярвай ми, и двамата ще престанат да ми се сърдят, ще приемат брака ми с Елизабет.

Стиснал устни, Уил замислено изгледа Едуард, после бавно отговори:

— Това лято, нека ти го кажа, от време на време изпитвах подозрения към теб. Започна да ставаш скрит, потаен, никога не споделяше къде отиваш. А когато веднъж те попитах за Елизабет, направо отказа да говориш за нея, което беше доста необичайно за теб. Като че напълно я отхвърляше.

— Налагаше се.

— Защо, Нед?

— Защото знаех, че Невил, Джони и майка ми ще гледат на нея като на враг. Заради дългогодишните връзки на семейството й с Грант. Баща й действително е търгувал с Хенри Грант и по едно време търговска банка „Уиланд“ е печелила много от него — Нед сви рамене. — Просто си знаех, че няма да я приемат. Въпреки че научих от брат й, че от години нямат общи интереси с клана Грант. Не общуват с тях от много време.

— Можеше да кажеш на мен, Нед. Аз съм най-близкият ти и най-доверен приятел, нали?

— Да, така е, и винаги ще бъде. Не ти споменах нищо, защото не исках да ти вменявам ролята на съучастник. Не исках Невил да те порицае, да се опита да те изкара виновен или да те упреква.

— Разбирам и предполагам, че е редно да ти благодаря, че си ме пазил. Но можеше да ми кажеш.

— Не се обиждай.

— Не се обиждам — за миг се възцари мълчание, после Уил внимателно попита: — Искаше я, това е, нали? Желаеше я страстно, а тя те отблъскваше и за да я имаш, се ожени за нея. Точно ли се изразявам?

— Абсолютно правилно, приятелю. Тя все ми отговаряше не, не, не. Не ми позволяваше да се доближа до нея, през цялото време презрително ме отхвърляше. Един следобед, когато бях изгубил търпение и се помъчих да я подчиня на… чара си, така да се каже, тя се възмути. Обвини ме, че явно не е достойна за моя съпруга, но е приемлива да ми бъде любовница.

— Ан Болейн^[1] — обади се Уил и се ухили, очите му блеснаха.

— Какво?

— Ан Болейн е казала същото на Хенри VIII, не си ли учил в училище?

— Сигурно съм забравил. Както и да е, по-късно, когато бях сам, се замислих над думите й и някак… — Нед замълча и ненадейно избухна в смях. — Бях съгласен с нея, Уил.

— И тайно се ожени и веднага я вкара в леглото, не се съмнявам.

Нед се усмихна, с уморената, снизходителна усмивка, която жените обичаха и кимна.

— Да. Оженихме се в къщата на леля й в Глостършър, в параклиса на имението, венча ни семейният свещеник в присъствието на майка й и леля й.

— Иска ми се да бях там, да стоях до теб, Едуард, уверявам те.

— И аз, но не исках да те замесвам.

— Ако не възразяваш, че питам, струваше ли си? Оправда ли очакванията ти?

— Дори ги надмина.

— Напоследък често ходеше в провинцията. В Сиренстър, предполагам.

— Точно така. Тя все още живее у леля си в Авингдън Чейс. Засега. Разбира всички затруднения, много е умна и е щастлива да се съобразява с желанията ми — Нед се изправи, приближи се до прозореца, за миг хвърли поглед навън, после се обърна. — Не е само страст, Уил. Наистина сме влюбени един в друг. Искрено се обичаме.

Уил се усмихна, но остана смълчан, премисляйки всичко чуто; усещаше някакво безпокойство, независимо от чувството за хумор на Нед и хладнокръвието му.

— Това ме радва — каза най-накрая. — Истински съм щастлив заради теб. Важно е да си женен за подходящата жена, вече го разбрах. Моята Катлийн е чудесна.

— Определено вярвам, че мога да твърдя същото и за Елизабет — промълви Нед и закрачи обратно към бюрото.

Докато го гледаше, Уил не можеше да се удържи да не си каже колко необикновен изглеждаше Едуард Деравенел днес. Не познавам друг като него, помисли си Уил и се опита да потисне натрапчивото предчувствие за нещастие, което се надигаше у него. Едуард изглеждаше напълно безгрижен, сякаш нямаше никакви тревоги на този свят, даваше вид на щастлив, изпълнен със сърдечност, добронамереност и оптимизъм. Не разбираше ли, че е показал независимостта си, че е взел съдбата си в собствените си ръце и по този начин дълбоко бе обидил братовчед си, който се кичеше с лаврите на Нед, като оглавяващ „Деравенелс“. Още нищо не е свършило, помисли си Уил. Невил няма да остави нещата току-така.

— Е, стига по този въпрос — промърмори Уил. — Спомена, че искаш да дойда някъде с теб и че щяло да бъде изненада.

— Вярно е — Едуард тръгна към вратата на кабинета си.

Уил закрачи след него и възкликна:

— Води ме тогава, но ми кажи къде отиваме.

— Не мога, Уил. Ако го сторя, няма да бъде изненада.

 

 

Беше прекрасен септемврийски следобед. Двамата мъже тръгнаха по „Странд“, през „Лестър скуеър“ към „Пикадили съркъс“. Движението бе оживено, „Пикадили“ гъмжеше от карети и файтони, теглени от коне омнибуси и няколко от новите автомобили от Америка, изобретението на господин Хенри Форд. Към тях се добавяха потоците пешеходци, които едва се разминаваха по тротоарите.

Като забеляза един от автомобилите, Едуард стисна ръката на Уил и възкликна:

— Виж новото изобретение, карети без коне.

— Наистина са забележителни — съгласи се Уил. — Спомням си, как леля ми каза, че е видяла първата през 1904. Принадлежала на херцогинята на Марлборо… нали знаеш, американската наследница Консуело Вандербилт. Майка й Алва й го изпратила от Ню Йорк. Известно ти е, че Марлборо се ожени за парите й. Не за друго.

— Нужни му бяха, Уил, за да поддържа „Беленхейм“, а и тя с всичките й пари не изглежда никак зле. Пък и кой ти гледа фасадата, ако разбираш какво искам да кажа.

Уил се ухили и двамата тръгнаха в мълчание. Неочаквано Едуард заговори поверително:

— Знаеш ли какво, Уил Хаслингс, възнамерявам да поръчам и на двама ни автомобили от господата Ролс и Ройс, които най-после започнаха да произвеждат повече бройки.

— За Бога, Нед, струват цяло състояние! Не можеш да си го позволиш.

— Разбира се, че мога. Ще платя от собствените си средства, няма нужда да се тревожиш за „Деравенелс“.

— Определено не и в този случай, и ти благодаря.

Петнайсет минути по-късно, след като пресякоха „Бъркли скуеър“, Уил изведнъж разбра къде го води Нед. Къщата бе купена почти преди година. Бе красива постройка, висока и величествена, с изглед към покрития със зеленина площад в сърцето на Мейфеър, любимата на Едуард част на Лондон.

— Вече е готова, нали? — попита Уил, докато заедно се качваха по стъпалата пред входната врата.

— Така е и мисля, че ще се изненадаш в какво се е превърнала, какво съм направил от нея — докато говореше, Нед пъхна ключа в ключалката, отвори тежката махагонова врата и влезе в преддверието. — Няма прислуга, поне засега, Уил, освен пазача, който живее в сутерена. Още не съм се нанесъл.

— И кога възнамеряваш да го направиш? — Уил хвърли поглед около себе си, вече впечатлен от видяното.

— Следващата седмица. Сега, когато тайният ми брак излезе наяве, до няколко дни ще доведа Елизабет в Лондон. Тук ще започнем семейния си живот.

— А какво ще стане с къщата ти на „Саут Одли стрийт“?

Едуард направи лека гримаса.

— Опасявам се, че ще се наложи да я продам. Винаги съм я обичал. Наричах я къщата на Лили, както всъщност знаеш. Но нямам нужда от две къщи, а тази на Лили е твърде малка за мен. Сега, когато съм женен, трябва да се освободя от нея. Новата къща ми е нужна, защото е по-просторна, така че идната седмица ще обявя онази на „Саут Одли“ за продан.

— Не, не, недей! Имам идеалния купувач — увери го Уил с развълнуван глас.

— И кой е той, ако мога да попитам? — Едуард повдигна вежди.

— Един стар мой познат, Брайън Шоу. Търговец е на вина, всъщност доста прочут. Той и съпругата му Джейн си търсеха жилище на Мейфеър, а парите не са проблем.

— Трябва да се срещна с него веднага, щом е възможно.

— Ще го уредя — отговори Уил, — а сега разходи ме из новия си дом, нали затова ме доведе тук.