Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (38)

38.
Лондон

— Добре съм, наистина съм добре — говореше Вики, вдигнала очи към Фенела. — Чувствам се отлично.

— Искам само да ти подпъхна още една възглавница зад гърба — отвърна лейди Фенела и бързо стори, каквото бе решила. — Самата аз веднъж си счупих ребро и ми беше много по-добре, когато седях, вместо да лежа.

— Вярно е — съгласи се Вики. — Но не знаех, че в жилите ти тече кръвта на Флорънс Найтингейл^[1]! Глезиш ме, Фенела.

Приятелката й леко се усмихна, настани се на стола до широкото канапе във всекидневната на Вики на долния етаж, където тя прекарваше повечето от деня. Кракът й бе гипсиран заради счупения пищял и й бе трудно да изкачва стълбите към горните етажи на къщата.

Фенела се наведе и изпъна шареното вълнено, плетено одеяло, с което бяха заметнати краката на Вики. Гостенката се облегна на стола си и попита:

— Как е Едуард Деравенел? Срещала ли си го скоро?

— Да, вчера дойде на чай заедно с Уил. Тежко го приема. Не че го показва. Много добре се владее, не разкрива чувствата си, но зная колко го боли. Обичаше Лили. Катастрофата, загубата на детето и смъртта й… е, мога да кажа, че е наистина смазан.

— Не съм изненадана, Вики, познавам го от години и винаги съм го харесвала. Мнозина го омаловажават като празноглав, симпатичен младеж, който все преследва жените, но познавам истинския Едуард. Баща ми също прекарва доста време с него и го намира за много умен. Много по-интелигентен, съсредоточен и амбициозен, отколкото баща му Ричард някога е бил според татко.

— Уил би се съгласил с теб — промълви Вики и после замълча. След няколко секунди продължи с разтревожен глас. — Боя се, че Уил ми е много сърдит. Каза ми, че не е трябвало да ти казвам за подозренията си относно злополуката, а ти не е трябвало да съобщаваш на Марк Ледбетър.

Фенела свъси вежди.

— И защо, за Бога, да не споделяш с мен? Ние сме стари приятелки, близки при това! Споменах ги между другото на Марк, защото работи в Скотланд Ярд. Реших, че той ще може да открие онзи ездач, който не е бил чак толкова несръчен в края на краищата, нали? Ако умишлено е предизвикал катастрофата. Сигурно искаш правдата да възтържествува, нали Вики?

— Точно така, стана дума за Скотланд Ярд. Уил заяви, че Едуард не иска Скотланд Ярд да си пъха носа в работите на семейство Деравенел.

— Разбирам — отговори Фенела. — Съжалявам, ако съм причинила неудобство, Вики, но се опасявам, че е твърде късно. Марк ме уведоми, че ще дойде тази сутрин около единайсет часа, за да пие с нас кафе. Искаше да ти зададе няколко въпроса.

Вики въздъхна и прехапа устни.

— Тогава ще му отговоря, Фенела, няма как другояче да постъпя. Но се надявам разследването на Марк да замре в зародиш. На същото се надяват Уил и Едуард.

Едва-що тези думи се отрониха от устните й и на външната врата се позвъни. Тя надникна през отворената врата на всекидневната и видя икономката, госпожа Диксън, да бърза да я отвори. Като хвърли поглед към часовника върху бялата мраморна полица над камината, отбеляза: — Ако е Марк, малко е подранил.

Когато главен инспектор Марк Ледбетър влезе във всекидневната, Фенела бързо стана и се приближи, за да го поздрави.

— Точен, както винаги — отбеляза тя, докато той се навеждаше, за да я целуне по бузата.

Марк се засмя.

— С няколко минути подраних — промърмори той, прекоси стаята, пое ръката на Вики и я целуна със старомодна галантност. — Добро утро, Вики, надявам се, че се чувствате малко по-добре.

— Да, така е, благодаря ви, Марк. И добро утро — Вики вдигна очи към него и добави: — Защо не седнете на стола до камината, много е удобен.

— Разбира се — съгласи се той и се настани.

Фенела заговори:

— След няколко минути госпожа Диксън ще ни донесе кафе, Марк, освен ако не предпочитате чай.

— Нека бъде кафе, благодаря — отговори той и се облегна на стола си. Като погледна към Вики, каза съчувствено: — Бях съкрушен като разбрах за смъртта на госпожа Овъртън. Такава ужасна трагедия. Толкова съжалявам.

Вики кимна и в очите й се появиха сълзи. Напоследък това ставаше често. Примигна и не им позволи да потекат.

Фенела, готова веднага да се намеси и по възможност да разведри обстановката, се обърна към Марк:

— Боя се, че Вики започва да се убеждава, че е дала простор на амбицията си да разнищи инцидента в Хайд Парк. Не че обикновено се поддава на полета на въображението си, тя е изключително земен човек. Независимо от това, страшно съжалява, че ви обезпокоих.

— Винаги твърдо съм вярвал в женската интуиция, Фенела, сигурно сте се убедили досега. А вие, Вики, сте очевидец на необикновено произшествие, което наистина ме озадачава. Звучи твърде странно.

— Да, така е — съгласи се Вики. — Всичко се случи така внезапно, толкова бързо. Убедена съм, че такъв инцидент не е ставал, особено в Хайд Парк.

Марк кимна в съгласие и попита непринудено:

— Защо не ми разкажете какво се случи в понеделник сутринта от момента, в който напуснахте тази къща и отидохте у Фенела на „Кързън стрийт“, до времето, когато влязохте в парка.

— Добре — съгласи се Вики и изпълни молбата му, и подробно му разказа за действията си през онзи ден.

Марк слушаше внимателно и когато тя свърши, запита:

— Бихте ли описали отново мъжа, ездача?

— Беше тъмнокос, с тъмни очи. Сториха ми се проницателни, будни, навярно дори жестоки. Около него витаеше някакво зло, видях го в погледа, който отправи към мен и Лили. Приличаше на чужденец.

— Какво ви кара да говорите така? — заинтригувано попита Марк, а очите му не се откъсваха от лицето й.

— Не съм сигурна, просто ми дойде на ум, че не е англичанин — Вики се загледа в празното пространство, присви очи в опит да си спомни, после се обърна към Марк и заговори: — Кожата му беше някак… мургава, според мен това е най-точната дума. Освен това дългият белег му придаваше демоничен вид, като да бе пират. Нямаше обикновен външен вид, не бе от типа ездачи, които очакваш да видиш из Хайд Парк в някой пролетен следобед.

— Ами облеклото му? — поинтересува се Марк. — Беше ли като дрехите, които англичаните обличат за езда?

— Не — Вики замълча, в гласа й се четеше колебание. — Помня, че си казах колко типично по английски се облича Хорас Бейнбридж — това е познатият на Стивън, който ме заговори, след като каретата се преобърна. Спомням си, че си казах, че е облечен с подходящи дрехи за езда, вероятно съм правела сравнение. Тъмнокосият мъж носеше тъмночервено сако — кройката и моделът бяха някак неуместни — тя поклати глава. — Да, сега като си помисля, наистина си давам сметка, че сакото бе повече европейско по модел, освен това панталоните му бяха странни, не бяха бричове за езда. Всъщност, Марк, сигурна съм, че по-скоро бяха панталони от костюм… да, подхождаха на сакото. Сигурно ги е напъхал в ботушите за езда.

Марк бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади сгънат лист хартия, приближи се до Вики и й го подаде.

— Това ли е мъжът, как мислите?

Вики разгъна листа, вторачи се в скицата върху него и изведнъж притаи дъх.

— Боже, да, той е, Марк, той е! Откъде го имате?

В този момент госпожа Диксън и прислужницата Елзи влязоха в стаята, като всяка носеше по един сребърен поднос.

— Извинете ме, госпожо — обърна се икономката към Вики с лека усмивка и забърза към масата до прозореца. Остави подноса с наредени на него кана с кафе, чаши и чинийки от едната страна на масата, като остави място за таблата, която носеше Елзи. Наля кафе, предложи им сметана и захар, а после Елзи поднесе на всекиго да си вземе от чинията с бисквити. След секунди и двете жени излязоха.

Марк отпи от кафето си, после заобяснява:

— Снощи бе намерен труп в Ийст Енд, долу при доковете в Лаймстоун. Човекът имал огнестрелна рана в главата и било явно, че е убит. От ъгъла на раната личи, че няма как да се е прострелял сам. Когато рано тази сутрин ми съобщиха за убийството, ме порази как описанието му съвпада с даденото ми от Фенела. Накарах един от хората си да го скицира и по-късно сам се отбих в моргата да огледам жертвата и дрехите й. Макар че етикетите са изрязани, облеклото наистина изглежда чуждестранно — Марк кимна и присви устни, после додаде: — Както навярно се досещате, сакото и панталоните бяха ушити от тъмночервен плат. Но дори и да не взимаме предвид облеклото, дългият белег на едната буза бе достатъчно да го идентифицирам като ездача, предизвикал катастрофата. Поне за мен.

— За мен също няма две мнения — съгласи се Вики с твърд глас. — Той е извършителят. Съвсем сигурно е.

Марк довърши кафето си, стана, приближи се до масичката и остави чашата и чинийката си върху таблата. Върна се до камината, застана с гръб край нея и доби замислено изражение.

— Нищо чудно този човек с чуждестранен вид да е просто един нещастен неопитен ездач, неспособен да владее коня си и затова е изпаднал в паника. Вероятно е било, чисто и просто, един ужасен инцидент, довел до огромна трагедия — погледна Фенела, после Вики и спря очи на госпожа Форт. — Би могло да бъде и така, нали?

— Да — съгласи се тя.

— От друга страна, ако не е това? Да предположим, че всичко е предварително подготвено. Защо някой ще иска да ви навреди с Лили Овъртън, Вики? И то сериозно при това?

Вики преглътна, наложи си да се успокои и си припомни думите, написани от Едуард, предадени й миналата вечер. Думи, които бе запомнила, следвайки изричните напътствия на Уил. Започна бавно:

— Не допускам някой да иска да ми причини зло, ни най-малко. Ако е имало цел, тя е била Лили — сега замълча, както я научи Уил, и зачака Марк да зададе следващия си въпрос.

— Защо някой би желал да нарани Лили? — попита Марк.

Едуард предрече, че той ще насочи вниманието си към Лили и Вики бе готова с отговора си.

— Брат ми, Уил Хаслинг, отдавна подозира, че Едуард Деравенел има враг или по-право врагове, които искат да му навредят. Преди няколко месеца самият той бе нападнат една нощ и зле пребит. До такава степен, че го взеха в болница. От Уил зная, че инспектор Лейдлоу разследваше покушението. Не откриха виновника, нито брат ми или Едуард узнаха защо някой ще пожелае да му причини зло, нито кои може да са враговете му. Всичко донякъде е мистерия.

— Излиза, че Лили Овъртън е била целта на покушението заради приятелството й с Едуард Деравенел, това ли ми казвате? — в тона на Марк за миг прозвучаха озадачени нотки.

— Да — отговори Вики. — Освен ако, разбира се, не си въобразявам за онзи ездач, с разбеснелия се кон. Може и да е чиста случайност, което преди минута допуснахме.

— Разбирам мисълта ви. От друга страна може и да си въобразявате. В края на краищата самият конник сега е жертва на убийство. Ако са го наели, забележително бързо са се отървали от него. Катастрофата стана в понеделник, а той е умрял снощи, тоест сряда. Ликвидирането на единствения свидетел или на извършителя на преднамерено убийство изглежда логичен ход, и то съвсем бърз, не мислите ли? И особено удобен.

Вики просто кимна, тъй като й бяха дали указания да не съобщава повече от казаното до момента.

Фенела погледна Марк и попита:

— Какъв ще бъде следващият ви ход? Какво възнамерявате да предприемете?

— Ще се опитаме да открием името на убития и очевидно сме длъжни да открием човека, който го е застрелял. Да се надяваме, че ще имаме късмет и ще се доберем до нещо — Марк сви рамене. — Обаче подобни случаи са костеливи орехи.

— Звучи като да търсиш игла в купа сено — отбеляза категорично Вики, като се молеше Марк Ледбетър да приключи случая възможно най-скоро. Мразеше мисълта, че може да е причинила допълнителни душевни страдания на Едуард. По-добре всичко да потънеше в мистерия, отколкото Марк да се рови в работи, които не бяха работа на Скотланд Ярд.