Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (47)

47.

— Ужасно съжалявам, Елинор, но се налага да се връщам на работа — каза Едуард Деравенел, усмихвайки се на жената, седнала срещу него.

— Разбирам, скъпи, но съм толкова разочарована — промълви тя. — Мислех, че ще прекараме следобеда тук… сами сме, споменах ти, че днес освободих икономката си. Можехме да бъдем заедно.

— Планирах да остана тук при теб, но за жалост сутринта възникна нещо в кантората, което изисква незабавното ми внимание. Имам среща в три.

Елинор Бъртън кимна.

— Съзнавам, че на плещите ти лежи огромна бизнес империя. Не зная как се справяш.

— Не и сам, мога да те уверя — отвърна той с усмивка и се изправи. — Благодаря за обяда, беше вкусен.

— Приготвен от „Фортнъм и Мейсън“ — засмя се тя и също стана, заедно излязоха от трапезарията й и влязоха в малкото преддверие на къщата й в Белгрейвия. — Кога ще те видя отново? — попита тя.

— Идната седмица ще се опитам да отскоча до провинцията, ще те уведомя — той я притегли към себе си, силно я прегърна и я целуна страстно по устните. Тя се притисна към него и пламенно отвърна на целувката му.

След миг се откъснаха един от друг и тя го упрекна:

— Не биваше да правиш това, Нед, събуди у мен неосъществими желания.

Той весело се разсмя, сведе поглед към нея, като си мислеше колко пленителна изглежда днес, с блестящата си руса коса и лешникови очи, преливащи в златисто под светлината.

— О, Елинор, ти си истинска красавица — промълви той, като искрено си го мислеше и отново я прегърна, ненадейно възбуден.

Елинор го избута на почтено разстояние и тихо се засмя.

— О, скъпи Нед, непоправим си. Не искам да ме виниш, че ти преча на работата.

— Здравият разум надделява винаги, когато съм с теб — дари й най-ярката си усмивка, напусна къщата и след минута умът му се съсредоточи върху бизнеса.

Изведнъж спря и се замисли за Елинор. Днес не бе особено мил с нея, а тя бе наистина една от най-прекрасните жени, сладка и нежна, на вид почти като мадона. Обърна се, тръгна към входната й врата и вдигна месинговото чукало.

Изненада блесна в очите й, когато отвори и го видя.

— Едуард! — възкликна тя, приковала поглед в него. — Забрави ли нещо?

Той й се усмихна.

— Да, за момент забравих колко много те обичам, скъпа моя. Може ли да вляза за малко?

— Естествено — отвърна тя и отвори по-широко вратата, — но не разбирам. Нали каза, че се налага да присъстваш на важна среща.

— Така е — отговори той и в преддверието се обърна към нея. — Но е само един и петнайсет — обядвахме в дванайсет… малко раничко за мен. Нищо, нека се качим горе, както ти пожела по-рано. — Той я прегърна, целуна я и после я поведе нагоре по стълбите към втория етаж. Тя не се възпротиви.

Бе облечена със свободна, морскосиня рокля с ниска талия. Като влязоха в спалнята, тя го помоли:

— Може ли да ме разкопчаеш, Нед.

Той се засмя и се залови с копчетата й, докато я целуваше по врата и прекрасната руса коса. Роклята падна на пода; тя стъпи върху нея, обърна се към него и се усмихна.

— Колко чудесен си, сладък мой — прошепна и го погали нежно по бузата. В лицето й имаше нещо невинно, а очите й излъчваха спокойствие и обич.

Бе я пожелал от мига, в който я срещна, тя го привлече с невинността и непосредствеността си. Разбира се, беше го отблъснала като благоприлична и добродетелна вдовица; той бе използвал чара си в пълна степен, за да отстъпи накрая, отдавайки му се с цялото си сърце.

— За какво мислиш? — попита го тя и вдигна очи към него.

— Припомних си как неохотата да ми станеш любовница ме предизвика да те желая още повече. За всяка друга жена бих си казал, че използва съпротивата като хитрина, но при теб тя бе искрена.

— О, да, така беше, Нед, но се радвам, че сега сме заедно. За мен имаш такова важно значение. Нека си легнем и ще ти покажа колко държа на теб.

Елинор бе винаги готова за него и след като го целуна и притисна ръцете му към стройното си, гъвкаво тяло, той усети, че тя все повече се разпалва под ласките му и се възбужда; затова бързо я облада, прониквайки в нея с лекота. Тя действително бе готова, отвори се под него като цвете и горещината на тялото й го възбуди още повече. Невъзможно му бе да се сдържа. Шепнеше в ухото й:

— Сега, Нел, хайде заедно с мен.

И тя свърши, устремена към него, а тялото й потръпваше от наслада.

Докато лежаха един до друг и тихичко разговаряха, тя изведнъж попита:

— Нали ще дойдеш в провинцията този уикенд?

— Да. Къде другаде бих желал да бъда, ако не до теб? — отвърна той, сигурен, че ще я посети в провинциалния й дом. Нямаше намерение да се отнася несериозно към нея.

 

 

Едуард бе прекарал в кабинета си в „Деравенелс“ само половин час, когато Уил Хаслинг почука на вратата и влезе.

— Ето къде си бил. Часът е почти три, така че нека отидем в заседателната зала, а Оливери и Аспен ще дойдат при нас след няколко минути. Как мина обядът?

— Приятно. Марсдън е мил човек, но не мисля, че ще можем да работим с тях.

— Къде обядвахте? В „Уайтс“ ли?

— Не, в неговия клуб, „Реформ“. Но много за кратко, той бързаше — отговори Нед, доволен, че наистина се бе видял с Марсдън да изпият по едно питие, преди да се втурне към апартамента на Елинор, за да обядват насаме. Така имаше алиби. Връзката им бе тайна; и двамата искаха да бъде така, поне за момента.

— Между другото — продължи Уил, — Невил приключи с плановете за пътуването до Париж и срещата с Луи Шарпентие. Наскоро телефонира и ме информира, че по-късно ще разполага с подробностите. Но заминава след няколко дни.

— Много добре. Да тръгваме ли към заседателната зала?

Откакто Едуард бе станал управителен директор на „Деравенелс“, Уил работеше като негов личен помощник. Освен това бе натоварен с нов проект на Едуард, който предстоеше да обсъдят.

След секунди Алфредо Оливери и Роб Аспен се присъединиха към тях и седнаха на масата за съвещания. Размениха поздрави и Едуард ги подкани:

— Е, споделете с мен новините.

— Не са кой знае какви — отговори Алфредо. — Хората ни в Персия потвърдиха, че компания на име „Онпег“ е още там и продължава сондажи за петрол. В Масджид-и-Сулаиман.

— Намира се в Югозападна Персия — обясни Раб Аспен.

— Но още не са се натъкнали на залеж, нали? — попита Едуард и се намръщи. — Уил, нали нищо кой знае какво не се е променило?

— Още няколко компании работят там, правят сондажи в различни части на Персия и според мен трябва да направим това, което винаги си искал — да изпратим наш собствен екип да поогледа и да проучи — отвърна Уил.

— Тогава нека го обмислим — съгласи се Едуард, винаги сигурен в себе си и в способностите си в бизнеса. Бяха му служили добре през изминалите три години. Отново бе разширил полето на действие на „Деравенелс“, бе поправил нанесените щети под управлението на Грант в миналото и подсигурил бъдещето й. Искаше да направи компанията по-могъща от всякога.

— Е — започна той, — кой ще отиде? Какво ще кажете да сте вие, Оливери? Искате ли да отскочите до пясъчните пустини на Персия?

— Ако желаете да отида — усмихна се Алфредо. — Знаете, че обичам приключенията.

— Аз също ще отпътувам, ако смятате, че ще бъда от полза — намеси се Роб Аспен.

— И аз съм в играта. Персия ме привлича — заяви Уил.

— А, не, ти не, Уил. Опасявам се, че се налага да останеш тук. Е, приятели, нека го обсъдим по-късно — предложи Едуард. — Да изготвим печеливши планове. Убеден съм, че в бъдеще петролът ще се превърне в търсена стока. И ние трябва да участваме в откриването му. Да притежаваме собствени петролни полета, те са от огромно значение…

 

 

— При никакви обстоятелства няма да го допускаш до леглото си — каза Джослин Уиланд, отправяйки сериозен, предупредителен поглед към дъщеря си Елизабет. — Известно ти е, че се слави като донжуан. Станеш ли интимна с него, край. Скоро ще те захвърли.

— Майко, нямам намерение да ставам интимна с Едуард Деравенел! Как можа да си помислиш подобно нещо? — Елизабет я изгледа накриво.

— Защото, ако бях на твоята възраст, щях да го вкарам в леглото си, преди да успее да мигне.

— Майко! Сериозно!

Джослин Уиланд се усмихна.

— Зная, че противореча сама на себе си, но той е твърде необикновен и ще добавя, неустоим за повечето жени. Защо ти да си по-различна?

— Не съм, права си, майко, но не съм и глупачка. Надали ще легна с него сега, щом искам да се оженя за него. Това е целта ми. Само брак би ме удовлетворил.

Джослин засия към най-голямата си дъщеря.

— Радвам се да чуя, че подхождаш правилно към него. В края на краищата сексът си е секс и може да бъде много приятен. С подходящия мъж. Но тук залогът е по-висок, Елизабет. Да не забравяме, че си вдовица с двама малки синове и не дотам голям приход от имота на Саймън. Баща ти и аз ще те издържаме, така както е редно. Обаче храня големи надежди за теб, надежди за подходящ брак.

— Зная, майко, и няма да те разочаровам. Зная как да владея чувствата си.

— Голяма красавица си и повечето мъже биха минали през огън и вода, за да те имат, скъпа моя. Но само онзи, който сложи венчален пръстен на ръката ти, ще те притежава.

Елизабет кимна, изправи се, прекоси малката всекидневна в къщата й на „Кадоган скуеър“, загледа се в потъналия в зеленина площад и се замисли за Едуард Деваленел. Отчаяно го желаеше. След миг заговори:

— Знаеш, че не съм го виждала много. Само два пъти… когато дойде на чай.

— Не те ли покани някъде, скъпа? — попита майка й и леко смръщи вежди. — На опера? На концерт? На вечеря в „Риц“? Този хотел стана най-популярният сред елита на обществото, откакто го отвориха миналата година.

— Не, не ме е канил да излизаме — повтори Елизабет.

— Колко странно. И как се държа, когато дойде на чай? За какво говори? Какво се случи?

Елизабет прикова поглед в майка си, леко се намръщи, питайки се да й каже ли истината, или не. После тихо отвърна:

— Говори ми нежно, целуна ме по бузата втория път и по устните, опита се да ме докосва… Но аз го отблъснах.

Джослин винаги можеше да говори открито с най-голямата си дъщеря, много повече, отколкото с другите си деца, та сега сниши глас и попита:

— Беше ли настойчив? Възбуден?

Елизабет кимна.

— И то много, а последния път, когато бе тук, си тръгна ядосан, понеже беше… необуздан, изпитваше безумно желание да ме има.

— Разочарованието му, че не постига своето, явно си казва думата.

— Съгласна съм. Нарече ме изкусителна, и то с много ядосан тон.

Джослин избухна в смях.

— Продължавай да го съблазняваш, но изобщо не го допускай до себе си. Интуицията ми подсказва какви са мъжете като него — мъж, чийто ангел хуква към нови поля, щом е обрал цветята от поляната, на която е застанал.

Елизабет се засмя на това сравнение, после призна:

— Влюбена съм в него до полуда, майко.

— Владей се, Елизабет. Запази любовта си за по-късно, когато той се ожени за теб. Дотогава не му давай това, което иска. Чуваш ли ме?

— Да, разбира се. Имаш обещанието ми.

— Правил ли е опит да те види отново?

— Тази сутрин ми изпрати бележка — Елизабет хвърли поглед към настолния часовник върху рафта над камината. — Ще дойде след няколко часа, тази вечер. Между шест и седем.

— Покани ли те да вечеряте?

— Не, в бележката ме уведомява, че ще дойде за по питие.

— Идеално. А ако поиска да вечеря с теб, му отговори, че не можеш. Предпочитам за момента да не те виждат с него. Той е най-желаният мъж в Лондон и не искам да си кажат, че е получил, каквото е искал от теб и после те е изоставил, тоест нищо не е излязло…

— Разбирам.

— Вярвам ти, скъпа. Бъдещето ти зависи от целомъдрието ти.