Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (21)

21.

Примигвайки на мъждивата светлина, Едуард за миг се запита къде е. Отново примигна и се помъчи да стане от леглото, но установи, че всяко кокалче от тялото му го боли.

Огледа стаята, така бяла, чиста и оскъдно обзаведена, и разбра, че е в болница. Потъна обратно във възглавниците и се опита да събере мислите си и тогава си припомни събитията от предната нощ: как си тръгна от Лили по-късно, отколкото бе възнамерявал, как вървя през градините на Белсайз Парк, как търсеше файтон; непознатият, който го спря и поиска да го упъти и после неочакваното нападение.

Вдигна ръка и предпазливо докосна главата си, усети бинтовете, после бавно плъзна пръсти по лицето си. Знаеше, че сигурно е натъртено, дори понасинено, защото бе отекло и го заболя, когато го пипна. Раменете и гърбът също го боляха; сега си припомни онези силни удари, как падна на колене и залитна напред, когато получи още удари по главата.

Кой го бе нападнал снощи? Крадци, за да го оберат? Или покушението бе организирано от противниците на Деравенел? Нямаше представа. Не знаеше кой го е намерил, нито как са го докарали до болницата.

След няколко секунди Едуард съумя да седне; отметна завивките си и спусна крака на пода. За миг се уплаши, че няма да може да се изправи, накрая успя, но веднага усети колко е слаб и че му се вие свят. Тежко се отпусна на леглото, питайки се как да извика някоя сестра. Искаше да й зададе няколко въпроса, да научи повече.

Главата му се замая и той падна върху възглавниците, но не му достигаха сили да повдигне краката си на леглото. Не бе съвсем сигурен колко дълго е лежал проснат в тази поза, наполовина в кревата, наполовина извън него. Навярно десет минути или повече. Ненадейно почувства полъх на хладен въздух, когато вратата се отвори, и го заля облекчение. Най-сетне сестрата.

— За Бога, господин Деравенел! Какво, по дяволите, правите? — възкликна един мъжки глас и след секунда, собственикът на гласа се бе надвесил над него със загрижено изражение. — Добре ли сте? — попита мъжът с любезен тон.

— Да. Само бях малко замаян, когато се опитах да стана.

— Не съм изненадан. Хайде, нека ви вдигна краката на леглото — докато говореше, му помогна да се настани удобно. После обясни: — Между другото, казвам се Майкъл Робъртсън. Вашият лекар, господин Деравенел.

— Досетих се — отговори Едуард и се опита да се усмихне. Реши, че докторът е на около четирийсет, тъмнокос, приятен на вид и облечен с бяла престилка върху тъмен костюм. На врата му висеше стетоскоп.

— Зле ли съм ранен? — попита най-после Едуард, като повдигна вежди.

Доловил тревожната нотка в гласа на пациента си, доктор Робъртсън побърза да го успокои:

— Според мен сте вън от опасност. Снощи ви докараха в безсъзнание. С тежко сътресение на мозъка. Но изглеждате много по-добре. Как е главата ви? Някаква тежест? Главоболие?

— Не, не ме боли, но чувствам главата си, сякаш е пълна с олово.

— Удариха ли ви в лицето, господин Деравенел?

— Не. Но ударите по гърба и раменете ми бяха много силни, така че паднах напред. Лицето ми се ожули в паважа. Очевидно съм припаднал. Обаче не вярвам да имам други контузии. Или имам?

— Не, не. Не и доколкото можем да преценим.

— Значи мога да си отида днес?

— Не бих казал, господин Деравенел. Необходимо е да ви задържа няколко дни под наблюдение, за да избегнем всякаква опасност. Искам да бъда абсолютно сигурен, че не сме пропуснали нещо.

Едуард замълча за миг, после попита:

— Съобщиха ли на майка ми, че съм тук?

— Да. Беше тук, в болницата, но господин Уоткинс ми каза, че майка ви и той ще отидат в дома ви, за да се разпоредят да ви приготвят нещо за ядене. Много скоро ще се върнат с някоя кошница. Между другото, братовчед ви няма търпение да говори с вас. В състояние ли сте да го приемете? Или предпочитате да поизчакате?

— Не, не. Наистина се чувствам добре, доктор Робъртсън. Бих искал да го видя. И нека ви поблагодаря за всеотдайните грижи.

Лекарят кимна и се наведе към Едуард. Майкъл Робъртсън постави слушалките на стетоскопа в ушите си и преслуша сърцето на младежа. После светна с фенерче в очите му и накрая постави хладната си ръка на челото му. Явно остана доволен, напълно удовлетворен. Кимна, отправи към Едуард кратка усмивка и бързо излезе.

 

 

— Не разбирам как се озовах тук — промълви Едуард и погледна Невил с леко смръщени вежди. — И как пък ти разбра? Портфейлът ми още ли бе у мен? Името и адресът ми са в него. Но сигурно крадците са го отнесли, нали?

— Да, наистина — бързо отговори Невил, като придърпа стола си по-близо до леглото, и сниши глас, когато добави, — но не става дума за крадци, убеден съм. Обаче по този въпрос — след малко, Нед. Понеже си клиент на един отличен шивач на „Савил Роуд“, той винаги пришива мъничка бележка с името ти на вътрешната страна на сакото. Ето как полицията установи самоличността ти и те докара в болницата. Но има и друго… говоря за това как на мен ми съобщиха, че си ранен и че се намираш тук.

Вдигнал поглед към Невил с изумително сините си очи на фона на израненото си лице, Едуард изглеждаше озадачен.

— Но, кажи ми, изгарям от любопитство.

Бледа усмивка на разкаяние пробяга по устните на Невил.

— С мое позволение Финистър наредил на един от хората си да те следи и да те държи под око. Снощи са те нападнали двама здравеняци. Превъзхождали човека на Финистър, така че не можел нищо да направи, за да ти помогне, освен да хукне да вика полиция. След като се увери, че все още си жив, естествено.

— Видял е нападението, така ли?

— Отдалеч. Също забелязал как един непознат те спрял и по-късно го видял да говори с двамата бабаити, преди всички да си плюят на петите — Невил поклати глава. — Странно, не мислиш ли, че и твоят баща, и моят, а и брат ми загинаха от фатален удар по главата.

Едуард затвори за момент очи и когато отново ги отвори, в тях се четеше покруса. Надигна се от възглавниците, приковал поглед в лицето на Невил.

— Същият начин на действие, това ли ми казваш? — мрачно промърмори той.

— Да. За мен няма съмнение, че са те нападнали хора, работещи за клана Грант. Навярно са им наредили да те проследят, както и Финистър. Добре, че е взел тази предохранителна мярка, защото човекът му бързо му е докладвал, а Финистър ми телефонира веднага, щом разбра. Аз, от своя страна, уведомих майка ти.

Едуард остана безмълвен, прехвърляйки наум казаното и най-после тихо рече:

— Зная, че се готвиш да ми внушиш, че имам нужда от надеждна защита, от няколко телохранители, за да ме пазят, и няма да приемеш никакви доводи против, братовчеде. Уил може да стане един от служителите ти, докато дойде да работи при мен в „Деравенелс“, а ти и Еймъс можете да потърсите подходящи мъже.

— Благодаря, Нед, че си толкова разумен. Зная колко досадно ще бъде, но за нещастие се налага. Не мога да допусна да ти се случи нещо — Невил протегна ръка, обхвана дланта на братовчед си и крепко я стисна. — Партньори сме, това засяга и двама ни. Обещавам ти, за теб ще бъда твърд като скала.

— И аз — за теб, Невил, ще бъда до теб, винаги, когато имаш нужда от мен… — той направи гримаса и се засмя. — Когато си движа лицето, ужасно ме боли. Но исках да довърша: не, че някога ще почувстваш нужда от мен.

— А, не говори така, не изкушавай провидението, никога не знаем какво ще ни поднесе животът и какви удари ще претърпим. Навсякъде дебнат нещастия, призраците им се спотайват зад всеки ъгъл. Чакат жертви.

Като чу тези думи, Едуард почувства как неволна тръпка пробяга по гръбначния му стълб, но не отвърна нищо. Косъмчетата на тила му настръхнаха.

Невил пусна ръката на братовчед си и седна с изправен гръб на стола си.

— Имам една хубава идея, Нед. Хрумна ми наскоро, че Джони може да дойде в Лондон — той, Уил и ти бяхте чудесна тройка, стари приятели сте.

— Наистина е така, а Джони винаги ми е бил много скъп. Откак се помня. Но можеш ли да минеш без него?

— Да, предполагам. Всички управители на северните кантори са добре квалифицирани. Ние, двамата, добре сме ги обучили. Освен това брат ми се нуждае от разнообразие. Ще му се отрази добре да остане известно време в Лондон и съм сигурен, че по-късно можем да му намерим място в „Деравенелс“.

— Повтарям, ако можеш да се справиш без него — отвърна Едуард и изведнъж се засмя, а ярките му, сини очи светнаха. Джон Уоткинс бе близък на сърцето му.

— Знаеш, че сме длъжни да си отмъстим — заяви Невил.

Едуард се втренчи в братовчед си.

— Сега ли?

— Не зная още. Не се тревожи за това. Нещо ще ми хрумне. Когато му дойде времето. Няма закъде да бързаме.

Изведнъж на вратата силно се почука, тя бързо се отвори с трясък. И преди Едуард да се опомни, майка му и Нан, братята му и сестра му се втурнаха в стаята, последвани от Уил Хаслинг.

Невил скочи, приближи се до леля си и я поведе към леглото, докато съпругата му Нан с помощта на Маргарет успокои децата.

— Джордж, хайде по-тихо — говореше Мег на по-малкия си брат, увиснал на ръката й. Ричард, естествено, бе тревожен, но мълчалив. Искрена загриженост хвърляше сянка върху сиво-сините му очи. Не можеше да преживее, че любимият му брат е ранен.

Сесили се вкопчи в ръката на сина си.

— Нед, о, Нед, главата ти. Бедното ти, изранено лице. Понесъл си такъв побой — поклати глава и при все че обикновено бе така сдържана, усети, че очите й се пълнят със сълзи.

— Не съм пострадал много, мамо. Лекарят каза, че нищо ми няма. Ще се изправя на крака и ще си тръгна оттук съвсем скоро — Нед я прегърна, после погледна Ричард и му направи знак да се приближи. — Жив и здрав съм, малка Рибке. Уверявам те.

За първи път през този ден Ричард се усмихна, изтича до леглото и хвана Нед за другата ръка.

— Мама ни каза, че са те нападнали крадци, Нед.

— Изплаши ли се? — попита Джордж. Беше се откопчил от ръката на Мег и сега стоеше до Ричард, близо до леглото.

— Как ще се изплаши! Разбира се, че не е! — възнегодува Ричард, поглеждайки през рамо брат си. — Нед никога не се бои, нали, Нед?

— Не ми остана време да се страхувам, както се оказа — отвърна Нед, а гласът му бе пълен с обич.

Мег се приближи към братята си и като сведе поглед към Нед, попита:

— Нужно ли ти е друго, освен храната, която мама и Нан ти донесоха?

— Да се прибера вкъщи и да бъда под нежните ти грижи, скъпа Мег. Но доктор Робъртсън настоява да остана тук през нощта. За да бъде сигурен, че старото ми канче още работи.

— Има ли усложнения от раните ти по главата? — попита майка му и на лицето й се изписа тревога.

— Не, майко. Само като предпазна мярка. Много добре знаеш как постъпват в болниците — обърна глава и очите му срещнаха погледа на Уил: — Благодаря ти, че дойде, стари приятелю. А какво си донесъл?

— Готви се за пикник, Нед. Суинтън щедро те е запасил, поне така ми заяви. Попитах главната сестра дали не може да ни намери една малка маса, та да можем да разопаковаме храната и тя с радост ни услужи. А, ето я.

 

 

По-късно следобеда, след като привършиха веселото пиршество, всички си тръгнаха, с изключение на Невил и Уил Хаслинг. Те искаха да останат при Едуард, защото имаше важни въпроси за разискване и освен това, понеже полицията щеше да дойде и да му зададе няколко въпроса, Невил сметна, че са длъжни да останат с него по време на разпита.

Невил тъкмо бе свършил с подробните си обяснение към Уил и го покани да стане един от служителите му, когато доктор Робъртсън влезе в стаята. Придружаваха го униформен полицай и един детектив.

След като се представиха, цивилният агент пристъпи напред и попита:

— Ще имате ли нещо против да ни разкажете какво точно ви се случи, ако обичате, господин Деравенел? Разполагаме с доклада на дежурния полицай за побоя в Белсайз Парк, но само толкова. Не казва нищо особено.

— Разбира се, инспектор Лейдлоу, на драго сърце — отговори Нед. — Късно следобед гостувах у една приятелка в Белсайз парк. Останах и за вечеря и така се застоях повече, отколкото бях възнамерявал. Тръгнах си около девет часа и вървях по главния път, като търсех превозно средство. Проблемът беше, че наоколо нямаше файтони. Изненадах се. Обаче не можех нищо да направя и реших да повървя. Насочих се към Примроуз Хил, където се надявах да намеря файтон. Спря ме един пешеходец, който ме запита как да стигне до Хемпстед. Точно когато му отговарях, някой ме удари изотзад. Първо по раменете, после по главата. Паднах напред. Загубих съзнание. Това е всичко, което зная, инспекторе. Докато не се събудих днес тук.

Инспектор Лейдлоу стисна устни.

— Опасявам се, че няма много, за което да се захванем, сър. Можете ли да опишете минувача, който ви е попитал за пътя?

— Среден на ръст, светли очи, обикновено лице. Носеше платнено таке, шалче, о, и изтъркано наглед палто. Невзрачен човек, като се замисля. Сещам се, че си казах, че явно не му върви.

— Ами говора? Можете ли да го определите?

— О, да, несъмнено. Лондончанин. Кореняк.

Инспекторът кимна с глава и остави бележника си.

— Разбирам, че са ви взели портфейла, господин Деравенел, но нищо друго. Даже не и златния ви джобен часовник, нито златните ви копчета за ръкавели. Та, въпросът ми към вас, сър, е: наистина ли беше обир? Или нападението върху вас бе, как да е изразя… от личен характер?

— За Бога, инспекторе, откъде мога да зная! — възкликна Нед с учуден вид.

— Някакви врагове, господин Деравенел?

— Никакви, доколкото ми е известно.

— Разбирам, сър. Е, по всичко личи, че удряме на камък, тъй да се каже. Ако си спомните нещо, каквото и да е, моля, обадете ми се, сър.

— Непременно ще го сторя, инспекторе.