Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (28)

28.

Едуард стоеше на прага на оранжерията в къщата на Невил в Челси и наблюдаваше как братята му играят с братовчедките си Изабел и Ан.

Двете момиченца изглеждаха очарователно с тъмносините си вълнени рокли и големи бели сатенени панделки на главите. Братята му бяха елегантно облечени, с бричове до коленете и сака, черни чорапи и лъснати до блясък черни обувки.

Заобиколени от растения и цветя в слънчевата светлина, изливаща великолепието си през множеството прозорци, децата представляваха сцена, която предизвика усмивка на лицето на Едуард. Джордж оживено обясняваше нещо надълго и нашироко и определено бе приковал изцяло вниманието на Изабел. Ан сериозно разговаряше с Ричард, който кимаше с глава, истински развеселен. Сърцето на Нед леко трепна — бяха така млади, толкова уязвими.

Чул стъпки в коридора, Едуард се обърна и се усмихна на приближаващия се Невил.

Той застана до Нед на прага, постави ръка на рамото на братовчед си и двамата застанаха, загледани в децата. След минута Невил тихо заговори:

— Бъдещето, Нед… те са бъдещето на двете ни семейства, сплотени като едно и сме длъжни да ги защитаваме на всяка цена.

— Съгласен съм, напълно си прав — тихо отвърна Нед. — Трябва постоянно да ги пазим. Грант не биха се спрели пред нищо.

— За нещастие имаш право. Съжалявам, че трябваше да се оттегля, за да приема едно телефонно обаждане, и то точно, когато ти пристигна — Невил хвърли поглед около себе си. — Предполагам, че Сесили и Мег са отишли нанякъде с Нан.

Нед кимна.

— Във всекидневната са.

— Добре. Ще се отделим ли в библиотеката да изпием по чаша шампанско преди обяд? Уил и Джони са вече там и ни очакват.

— Защо не?

Двамата мъже тръгнаха по коридора, но точно преди да стигнат библиотеката, Едуард спря, хвана Невил за ръката, така че и той остана на място.

— Да, Нед, какво има? — попита той.

— Трябва да поговорим. На четири очи.

— Тогава кажи ми сега, докато сме насаме. Безпокои ли те нещо?

— Не, не, само се питам. За дигиталиса. Знаем, че Обри Мастърс е умрял от свръхдоза, но съм убеден, че отровата е била в храната му, във вегетарианската му вечеря, ако бъда точен.

— О, нима.

— Да. Нека ти разкажа за книгата „Пагубни цветя“ — Едуард набързо осведоми Невил за откритието си от предния ден и за заключението, до което е стигнал за наличието на напръстниче във вегетарианската смес.

— Разбирам мисълта ти — отвърна Невил и кимна. — Но спомена, че се питаш… за какво точно?

— Имаме ли ние нещо общо с отравянето на Мастърс с дигиталис?

Невил не отговори. Просто стоеше, висок, елегантен и невъзмутим, взираше се в Нед, сините му очи бяха спокойни, сериозното му лице не изразяваше никакви чувства.

Нед, облегнат на колоната, бе не по-малко спокоен. Чакаше.

След минута, продължила цяла вечност, Невил отговори:

— Обещах ти да отмъстя за убийството на бащите и братята ни, братовчеде.

Нед кимна разбиращо, лицето му бе лишено от всякаква емоция, очите му съсредоточено бяха приковани в тези на братовчед му. После протегна ръка, пое дланта на Невил и отрони с тих глас:

— Вярност навеки — повтори той семейния девиз.

 

 

Сесили Деравенел се наслаждаваше на обяда у племенника си в Челси. Прекрасната терасовидна къща с изглед към Темза бе очарователно място за този неделен обяд. И понеже се бе събрало семейството, на нея й бе още по-приятно. Колкото до Уил Хаслинг, тя открай време го възприемаше като член на семейството, като още един син, познаваше го от години и искрената му преданост и лоялност към Едуард стопляше сърцето й. Да, беше им близък, в това нямаше съмнение.

Очите й се плъзнаха около масата, спряха се за миг на племенника й Джони. Милият той, с такъв благороден характер, човек с чест и достойнство, любимеца на Нед. Погледна Невил. Колко си приличаха по външност двамата братя, определено носеха чертите на Уоткинс, както и самата тя: тъмна коса, светли очи, изящна костна структура.

Невил сега бе най-старшият мъж в семейството и на него щеше да разчита в много отношения. Досега брат й Рик бе управлявал делата й, но сега беше мъртъв и синът му щеше да я съветва по тези въпроси. Едва миналата седмица му спомена, че Нед се нуждае от издръжка. Той се съгласи. Тя имаше доверие на Невил, нямаше причини да не е така. В края на краищата бе неин племенник, най-богатият магнат в Англия, човек с власт. Това бе неговата тайна, властта му. По-точно тайната се криеше в любовта му към властта. Сам онзи ден го бе изтъкнал пред Нед, а той се бе разсмял и отговорил:

— Да не мислиш, че не зная?

Двамата се бяха засмели, с което темата бе приключена. Тя познаваше добре сина си, бе съвсем наясно, че преценките му и мъдростта му не съответстват на годините му. С Невил до себе си Нед щеше да успее да оглави „Деравенелс“, беше само въпрос на време. От казаното от него разбираше, че навярно ще стане по-скоро, отколкото тя очакваше. Нищо не й оставаше, освен да чака. Желаеше положението им да се промени, искаше децата й да бъдат в безопасност, недосегаеми за вероломните Грант.

Сесили се усмихна, когато очите й се спряха върху Ан, по-малката дъщеря на Невил. Бе нежно дете с деликатна красота, интелигентно и жизнено. Ан обожаваше Ричард; ходеше по петите му като вярно кученце. Ричард като че нямаше нищо против вниманието й, отнасяше се отзивчиво и я закриляше.

Ан седеше срещу Сесили и като че прочела мислите на леля си, заяви с ясния си, звънлив глас:

— Ричард и аз ще се оженим, лельо Сесили.

Всички на трапезата изненадани погледнаха към Ан, донякъде развеселени. Вълна от веселие премина през възрастните.

Ричард се обади:

— Но няма да е скоро, мамо. Чак като пораснем.

— Но, разбира се, Дик, разбираме това — промълви Сесили и се усмихна топло на най-малкото си дете.

Нед заговори:

— Браво, момчето ми. Правилно е отрано да предявиш претенциите си към младата дама. Само ми обещай едно.

— Какво е то? — тържествено попита Ричард, а сиво-сините му очи станаха сериозни.

— Обещай ми, че аз ще ти стана кум.

Ричард грейна, обръщайки лице към своя герой, и ентусиазирано кимна.

Да не остане назад, Джордж заяви на малкото момче с извънредно тържествен тон:

— А пък аз ще се оженя за Изабел.

Изабел вдигна поглед към него, силно се изчерви и не отговори нищо. Но изглеждаше доволна, при все и донякъде изненадана.

— Велики Боже, какви неочаквани съобщения — откликна Сесили, погледна средния си син, после се усмихна на Изабел.

Момичето отвърна на усмивката й, загледа Джордж с влюбени очи, а на лицето й се изписа еуфория. Погледна срамежливо към майка си.

Невил отбеляза с леко развеселен тон:

— Какви изявления, Сесили! А още никой не е поискал разрешението ми.

Нед отметна назад глава и избухна в смях.

— Нито на майка ми, нито моето — избъбри той, а непринуденият му смях зарази и останалите на масата.

Ричард доби леко смутен вид и хвърли умолителен поглед към брат си.

Нед отговори на часа:

— Когато пораснеш, Дики, можеш да поискаш от чичо Невил ръката на Ан и да се ожените. Колкото до мен, отсега ти давам позволението си.

— Ами аз? — настоя Джордж, който никога не допускаше да остане назад. — Даваш ли ми разрешението си, Нед? Преди всичко съм по-голям от Ричард, а Изабел е по-възрастна от Ан.

„Да, и е наследница на огромно състояние — помисли си Нед, — ако Нан не роди син.“

— Разбира се, че имаш позволението ми — най-после отговори Нед и се усмихна на Джордж. Но не можеше да не си каже, че брат му проявява доста съмнителни качества, едно от които бе алчността. „По-добре да го държа под око — помисли си Нед. — Може да причини неприятности, когато порасне.“

 

 

Музиката го заливаше на вълни, успокояваше сетивата му; почувства как бавно напрежението изчезва от раменете му и накрая се отпусна на мястото си. Какъв благословен покой… да забрави тревогите, да се потопи в света на тези вълнуващи звуци — музиката бе като магия, отнасяше го в някаква друга вселена.

Едуард бе заедно с Лили в концертната зала „Бекстейн“ на „Уигмор стрийт“ и слушаше неделния вечерен концерт. Обичаше музиката също като нея, а тази вечер тя бе прекрасна. Избраният опус бе Концерт за пиано номер две в до минор на Рахманинов, любим и на двамата.

Втората част бе към края си, кресчендото го поглъщаше; той се остави да потъне във водовъртежа му, да се потопи във великолепието му. Толкова много тревожни мисли, които пробягваха през съзнанието му, се стопиха и той изцяло се отдаде на музиката.

Изведнъж тя свърши. Всички се изправиха на крака и ръкопляскаха. Лили се наклони към него и прошепна:

— Не беше ли вълнуващо, скъпи?

— Поразително — отговори той. — Благодаря ти, че ме доведе.

Тя му се усмихна с обожание и прошепна:

— Кого, ако не теб? Кажи ми.

Той само се засмя. С покровителствен жест я изведе от залата и я поведе към улицата, където ги чакаше каретата, която тя бе наела за вечерта.

За да се отърве от Джони и Уил, своите телохранители, тъй като искаше да остане насаме с Лили тази вечер, предния ден обясни на майка си точно къде отива и добави:

— Приятелката ми е наела карета. Ще бъда в пълна безопасност, майко.

След кратък размисъл тя се съгласи, извини се и излезе от стаята. Върна се минута по-късно и му подаде десет гвинеи^[1].

— Но, майко — запротестира той, ала тя с жест спря думите му, обяснявайки му, че трябва да получава издръжка всяка седмица и че го е уредила с Невил.

— Заведи госпожа Овъртън на вечеря след концерта и бъди джентълмен, както винаги, Нед.

Така че се отправиха да вечерят в хотел „Савой“ и той бе развълнуван, че за първи път може да заведе някъде Лили и сам да плати.

Когато седнаха в каретата, й разказа за обяда предния ден у Невил и тя искрено се забавлява с историята как Ан обявила, че тя и Ричард възнамеряват да се оженят. Смяха се по целия път до хотел „Савой“, развеселени от детските лудории.

Хората обръщаха глави след тях, когато влязоха във фоайето на хотела. Бяха прекрасна двойка, той — така висок и мъжествен, тя — красива и изящна, елегантно облечена с моден костюм в тъмно синьо-виолетово. Когато се настаниха в салона с изглед към Темза, Нед поръча уиски за себе си и лимонада за Лили.

Вече седнали, Нед попита:

— Как се чувстваш, скъпа Лили?

— Здрава съм, Нед, благодаря. Моля те, не се тревожи толкова за детето. Наистина сутрешните прилошавания са неприятни, но иначе съм добре. Честна дума.

Той й се усмихна и докосна с пръст бузата й.

— Така и изглеждаш — в прекрасна форма.

Докато отпиваше от уискито със сода, Едуард й разказа за диадемите, които майка му притежаваше и как се готви да ги изпрати на някои бижутери, за да ги оценят и продадат.

— Настоява да го стори, Лили, за да финансира покупката на къща за мен. На „Мейфеър“. Разбрах, че вече е огледала една на „Бъркли скуеър“ и смята, че е идеална за мен. Иска да имам собствен дом.

Лили кимна, усмихна се и му съобщи, че е харесала една за себе си на „Саут Одли стрийт“, която обмисля да закупи. Но знае, че няма да е уместно. Последното, което би поискала е той да си помисли, че се опитва да се прилепи за него, заради детето, което очаква.

Нед подхвана:

— Изглежда се готвеше да ми кажеш нещо, Лили, но после се отказа. Какво беше?

— Нищо — излъга тя и продължи: — Ще погледнем ли менюто, поогладнях.

Той кимна и даде знак на сервитьора, който след миг застана до тях. Подаде им листата, препоръча някои блюда и се отдалечи.

Лили заговори:

— Мисля да взема писия от Довър: лека е.

— Също и аз. А какво би искала за първо?

— Всъщност нищо. Е, може би чаша бульон. Установих, че ако ям нещо тежко, после страдам от лошо храносмилане.

Той се усмихна, наклони се към нея и прошепна:

— Бедната ти… Нямам търпение да видя детето ни, да я прегърна.

— О, вече си определил пола, така ли? Момиче, а?

— Ами знаеш колко обичам жените — отговори той, преди да успее да се спре; искаше му се да си отхапе езика, изведнъж доби виновен вид и някак безпомощно поклати глава.

Като умна жена, Лили се засмя.

Едуард продължи:

— Как ще кръстим детето? Лили ли?

— Бих искала да я нарека на теб, така че предпочитам Едуина.

— Едуина Лили, как ти се струва?

— Или Едуард, ако е момче, съгласен ли си, Нед?

— Както ти поискаш, скъпа. Обожавам те, нали знаеш.

Сервитьорът се върна и взе поръчката им, те се облегнаха назад, щастливи, че са заедно в този елегантен ресторант, радваха се един на друг и на споделената вечер, на непринудеността на отношенията им.

След първото блюдо внезапно Лили заяви с тих, съвсем приглушен глас:

— Нед, искам да те помоля за нещо. За мен е много важно да го обсъдя с теб и тази вечер трябва да получа отговор.

Обезпокоен, той бързо я погледна и възкликна:

— Какво има, Лили? Нещо не е наред ли? Какво, за Бога, става?

— Не зная как да започна, защото темата е болезнена, но се опасявах… — тя пое дълбоко дъх. — Нека започна отново. Както знаеш съм единствено дете, а родителите ми са покойници. Нямам други близки, само неколцина добри приятели, най-вече Вики. И понеже съм сама на този свят, напоследък нещо ме тревожи. Знаеш, че понякога жените умират при раждане. Безпокоя се, че може да умра. И тогава какво ще се случи с детето? С нашето бебе. Искам да зная какво мислиш по въпроса, Нед. Непоносимо ми е да си представя, че ще го дадат за осиновяване.

Поразен от думите й, той също бе ужасен от мисълта, че Лили може да умре и детето им ще бъде дадено за осиновяване и да го загуби завинаги. Не се наложи дълго да мисли, преди да й отговори:

— Няма да умреш, уверявам те. Ти си здрава, млада жена и добре се грижиш за себе си. И двете ще сте добре. Но ако наистина нещо ужасно се случи с теб, ако починеш при раждането, а бебето оживее, знай, че няма да допусна да го дадат за осиновяване. Никога. Моля те, повярвай ми. Заклевам ти се, че ще взема детето и ще го отгледам.

— Сам ли ще го сториш? Как ще се справиш? Ами другите жени? Един ден ще се ожениш. Една съпруга не би ахнала от радост при перспективата от незаконна дъщеричка или син. Права ли съм?

— Да, така е. Но съм убеден, че майка ми с радост ще се грижи за детето с помощта на гувернантка. И естествено през цялото време ще го виждам. Така доволна ли си?

— Да, определено! И това е отговорът, който се надявах да ми дадеш, Нед. Разбираш ли, познавам жените, зная как детето на чужда жена може да стане преграда за любовта — Лили широко му се усмихна и стисна ръката му. — Ако нещо се обърка, тогава майка ти може да вземе нещата в свои ръце. Толкова съм щастлива, че го предложи.

Той пое дланта й в своята и я стисна.

— Лили, нека да не приказваме, че ще умираш… подобна мисъл ми е непоносима. Нека тази вечер да бъдем щастливи, щастливи, че сме заедно.