Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (5)

5.

Бил Хаслинг стоеше до бариерата на гара Кинг Крос, потропваше с крака, за да прогони студа, и се загърна по-плътно в дългото си зимно палто от сива мериносова вълна с кожена яка от миеща мечка. Дрехата бе вталена и елегантна, правеше го да изглежда по-висок от неговите метър и седемдесет и три и с него двайсет и две годишният мъж имаше вид на преуспял човек.

Уил имаше приятна външност, топла и широка усмивка и светлокестенява коса. Произхождаше от известно семейство на поземлени аристократи от Лестършър. Баща му бе земевладелец със завидно положение, собственик на величествен дом, простиращ се над стотици хектари земя. Местен скуайър, едновременно и мирови съдия, той беше донякъде чревоугодник. Синът приличаше на баща си, също обичаше вкусната храна и виното, но за разлика от него, провинциалният живот не го привличаше. Ловът, стрелбата и риболовът не будеха у него никакъв интерес.

След дипломирането си в Оксфорд, той бе решил да се засели в Лондон, където се надяваше да работи в Ситито, вероятно на лондонската стокова борса. Обичаше столицата, особено каквато бе в онези дни. Намираше я пищна, бляскава и вълнуваща, едно примамливо място.

През трите години, откакто се бе възкачил на престола, крал Едуард VII бе станал още по-популярен, отколкото като принц на Уелс^[1]; цялата страна го обожаваше — аристокрацията, работническата класа и всички други прослойки.

Уил, както и цялата нация, скърбеше за кончината на кралица Виктория, но едновременно изпитваше и чувство на облекчение и очакване, откакто Едуард бе на трона.

Народът бе щастлив, че кралят бе върнал монархията в Лондон. Бе запалил светлините, широко бе разтворил вратите на Бъкингамския дворец, поканил бе приятелите си и танците бяха започнали. Уил и другарите му вярваха, че след напрежението и потисничеството на Викторианска Англия, започва нова ера — време за веселие, радост, свобода и себеизява. Що се отнасяше до него, нямаше търпение да вкуси от тези вълнения и наслади, след като завърши образованието си.

Потропа още веднъж с крака и се раздвижи, опитвайки се да надвие студа. Тази вечер се стелеше мъгла — Уил се надяваше, че няма да стане гъста като грахова супа. Напоследък често падаха такива мъгли, те разяждаха Лондон, улиците ставаха трудни за движение, било пеша, било с файтон.

Уил хвърли поглед наоколо, докато чакаше, изненадан да види железопътната гара толкова оживена, но повечето влакове на британските железници от север и североизток спираха точно тук привечер. Така че бе нормално мястото да гъмжи от народ, посрещащ влакове в този час.

В тази вечер чакаше обикновената смесица от хора. Няколко жени, придружаващи приятелка или съпруг, стояха близо до него край бариерата. Безлични дами с дълги, тъмни палта и прилепнали шапки, очевидно от средната класа. Забеляза няколко бомбета и меки шапки, но не и такета — странно как човек можеше да отгатне кой от коя класа произхожда само по това какво носи на главата си.

Сред множеството имаше малцина джентълмени или хора от работническата класа, отбеляза той, мъжете бяха главно от средната класа, както и жените.

След като оправи копринения шал, увит около врата му, Уил се заразхожда нагоре-надолу, а мислите му се върнаха към Едуард Деравенел — най-близкия му приятел, човека, когото считаше за най-добър другар. Бе силно загрижен за него, откакто посети градската къща на Деравенел на „Чарлс Стрийт“ в Мейфеър по-рано през деня.

Намерението му бе да провери кога точно пристига Едуард от Йоркшир, искаше да пътуват заедно до Оксфорд в края на седмицата, както вече се бяха уговорили.

Икономът, господин Суинтън, му бе отворил вратата и още докато го канеше да влезе, Уил разбра, че се е случило нещо ужасно. Мрачно изражение се бе настанило на лицето му и в къщата цареше траурна атмосфера. След като го поздрави, Суинтън му съобщи трагичната вест.

Уил бе потресен до такава степен, че слугата го попита дали желае да приеме чаша бренди. Той отклони поканата и после запита за повече подробности. За нещастие Суинтън не знаеше много и каза само, че господин Едуард е телефонирал тази сутрин, за да съобщи, че пристига в къщата в Мейфеър рано вечерта. Щял да пътува към града с братовчед си и възнамерявали да вземат следобедния влак от Йорк. И тогава господин Едуард му съобщил скръбната новина.

Когато Уил попита как са загинали господин Деравенел старши и господин Едмънд, икономът обясни:

— Служило се е при пожар в Италия. Господин Уоткинс старши и синът му Томас пътували с тях и също намерили смъртта си. Огромна трагедия и за двете семейства, сър — завърши Суинтън с разтреперан глас, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

Още по-потресен и ужасен, Уил поднесе съболезнованията си на иконома, който работеше при семейството още като момче, син на стар слуга в дома. Суинтън му поблагодари и двамата поговориха още малко.

След това Уил остави визитната си картичка на сребърния поднос на масичката в коридора и си тръгна. Разстроен и разтревожен, измина пеша разстоянието до апартамента си в Олбъни, настроението му се поразведри, докато крачеше покрай пазара „Шепърдс“, през площад „Баркли“ и площад „Пикадили“, в чиято близост се намираше Олбъни.

Докато вървеше, реши да отиде до гара Кинг Крос, за да посрещне влака от Йорк, да бъде там, в случай че Едуард се нуждае от него. С един замах съдбата да те лиши от баща, брат, чичо и братовчед бе такава трагедия и Уил бе абсолютно убеден, че ако подобна катастрофа го бе връхлетяла, щеше да има нужда от най-близкия си приятел и всичката помощ, която може да му предложи.

За Уил останалата част от деня бе тъжна. Крачеше из стаите си, остави храната си непокътната и установи, че не може да се съсредоточи. Седя часове наред втренчен в огъня и изпълнен със съчувствие към приятеля си, се питаше как да го утеши за загубата му.

В далечината Уил чу тракането на влака и се почуди дали е този, който чака. Като се приближи към бариерата, с облекчение чу как един мъж до него казва на събеседника си:

— Тъкмо вечерният от Йорк влиза в гарата.

Сирената на влака пропищя. Понеслите се около него пушек, пара и мъгла се смесиха. Затръшваха се врати. Настъпи блъсканица и оживление. Забързани носачи забутаха колички с багаж. Тълпи се изсипаха на перона.

„Такова оживление, толкова много хора“ — мислеше си Уил и проточи врат, търсейки Едуард Деравенел и Невил Уоткинс. За минути навалицата се пръсна, оредя и той изведнъж ги забеляза да вървят заедно по перона, последвани от носач с багажа им. Той реши да остане на мястото си. Стоеше точно зад бариерата, най-подходящото място, където със сигурност Едуард щеше да го види.

Трудно беше да не забележиш Едуард Деравенел. Бе красив, толкова висок, че се извисяваше над другите и изпъкваше сред всяко множество. Както и не можеше да объркаш неговия братовчед. Невил открай време проявяваше усет към изискани дрехи и бе винаги стилно и елегантно облечен. От години му се носеше славата на човек с вкус; мнозина дори го наричаха Бо Брумел^[2].

Тази вечер Невил напето носеше черна мека шапка, съвсем в стила на крал Едуард, и черно палто с астраганена яка. Личеше, че дрехите му са безукорно скроени в някое от най-добрите шивашки ателиета на „Савил Роуд“.

Въпреки че не бе така висок като братовчед си, Невил, без всякакво съмнение, бе впечатляващ, красив мъж, държеше се царствено, движеше се сякаш светът му принадлежи.

До известна степен това бе истина, сега, когато баща му бе мъртъв. Наследяваше всички компании, които дядо му бе оставил на Рик Уоткинс, а баща му ги бе управлявал с небивал успех години поред. Освен това самият Невил бе преуспял човек; значителното му състояние се дължеше на собствените му усилия, а към него се прибавяха парите, които съпругата му — богата наследница, бе донесла като зестра. Уил знаеше, че го смятат за един от най-могъщите магнати в Англия.

Посрещаните, застанали пред Уил, се завтекоха към пристигащите, а той се взираше в оредяващия перон. Едуард го видя и бегла усмивка пробяга по прекрасното му лице.

Уил му махна, приближи се до портала и стисна ръката на приятеля си, когато той премина през него.

Невил кимна, подаде му ръка и когато приключиха с поздравите, тримата мъже тръгнаха към изхода на гарата, който водеше към улицата.

— Хубаво е, че дойде, Уил. Предполагам, че си говорил със Суинтън? — бързо запита Едуард, повдигайки вежди.

Уил кимна.

— Днес ходих на Мейфеър, за да разбера кога ще се връщаш от Йоркшир. Икономът ви ми съобщи потресаващата вест. Нед, ужасно много съжалявам. Такава страшна трагедия…

— Да — лаконично отговори Нед.

Уил се обърна към Невил и продължи:

— Моля те, приеми съболезнованията ми, Невил. Зная, че сърцето ти кърви, също както и на Нед.

— Благодаря, Уил — малко рязко отвърна Невил, после се прокашля. — С файтон ли дойде?

— Да. Кочияшът ме чака.

— Каретата ми трябва да е навън. Искаш ли да пътуваш с нас, или предпочиташ да се качиш на файтона, който те е докарал?

— Естествено бих искал да тръгна с теб и Нед — отговори Уил. — Ще платя на кочияша и ще го отпратя, той ще се радва да изкара допълнително пари тук, на гарата.

Когато стигнаха до изхода, видяха, че там чакат няколко частни карети, ведно с редица файтони. Уил ги обходи с поглед, за да открие онази, с която бе пристигнал; побърза да плати на кочияша, докато Невил и Едуард показваха на носача къде да остави багажа.

Не след дълго тримата се настаниха удобно в елегантната карета на Невил и се понесоха през Лондон, отправяйки се към Мейфеър и градската къща на „Чарлс Стрийт“, където живееше семейство Деравенел.

След откъслечен разговор, продължил няколко минути, и тримата потънаха в мълчание. Уил, който седеше в каретата срещу Едуард и Невил, скоро осъзна, че спътниците му са потънали в собствените си мисли.

Уил реши, че и двамата имат много да прехвърлят през ум и да взимат решения. На няколко пъти понечи да каже нещо, после внезапно възпираше думите си. Не желаеше да нарушава усамотението, от което очевидно се нуждаеха, и да се натрапва в скръбта им. Лицата им бяха печални: Едуард, който по природа бе словоохотлив и преливаше от жизненост, бе видимо мрачен; лицето на Невил бе непроницаемо, лишено от всякакво изражение. Очите му бяха като буца лед.

Уил се отпусна на тапицираната седалка на каретата, вглъбен в криволиците на собствените си мисли. През прозореца забеляза, че леката мъгла се е сгъстила, но не бе станала толкова плътна, че кочияшът да не може да намери пътя. Уил затвори очи и се унесе, единственият звук наоколо беше чаткането на конските подкови по пътя.

Малко по-късно отвори очи и видя, че Едуард съсредоточено го наблюдава. Приятелят му заговори:

— Надявам се, Уил, че ще ми направиш компания за една лека вечеря, както и ти, Невил?

Преди Уил да успее да каже и дума, Невил поклати глава.

— Трябва да се върна в Челси. Налага се да се посветя на плановете ни за пътуването, но ти благодаря, Едуард.

Едуард хвърли поглед към Уил.

— А ти, приятелю?

— Разбира се, че ще вечерям с теб, Нед, и ще ти помогна с каквото мога.