Метаданни
Данни
- Серия
- Домът Деравенел (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Ravenscar Dinasty, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лили Христова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Барбара Тейлър Бредфорд
Заглавие: Династията Рейвънскар
Преводач: Лили Христова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Мариела Янакиева
Художник: Megachrom
ISBN: 978-954-585-808-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1420
История
- — Добавяне
27.
Той се спря, поставил ръка на дръжката на вратата на библиотеката и внимателно се заслуша, като се чудеше дали не греши. Не, не бъркаше. Чуваше как някой хлипа, но се поколеба за момент, преди да влезе. Не бе сигурен кого ще завари вътре, но който и да беше, явно бе силно разстроен.
Едуард тихо отвори вратата и надникна в продълговатата, елегантна стая. На сумрачната светлина зелените стени изглеждаха още по-мрачни в този ранен час. Независимо от това, веднага разпозна сестра си. Мег се бе привела над махагоновата маса за четене, обронила глава в дланите си и плачеше, сякаш сърцето й се късаше.
Изведнъж го заля обич и тревога за петнайсетгодишното момиче, затова влезе в стаята и леко затвори вратата зад себе си.
При все че бе висок и широкоплещест, Едуард се движеше гъвкаво и грациозно; бе изминал безшумно половината разстояние, преди Мег да вдигне глава и да го забележи.
Изведнъж тя скокна, притича през помещението и се хвърли насреща му. Той разтвори ръце и силно я прегърна, притисна я закрилнически към себе си.
Тихо, със спокоен и сърдечен глас се опита да я утеши, докато галеше косата й. Подобно на мнозина едри мъже Едуард Деравенел бе с меко сърце и нежен, особено към жените и по-младите си братя и сестри.
След няколко минути хълцанията отслабнаха и като се наведе над нея, той повдигна брадичката й и я погледна в очите.
— Твърде много сълзи за красиво момиче като теб, Мег. Е, за какво е всичко, скъпа моя? Защо плачеш така неутешимо?
— Не зная — започна тя с треперещ глас и поклати глава. — Струва ми се, че съм обезпокоена… — тя замлъкна, стисна устни и сълзите отново закапаха и като порой се спуснаха по страните на лицето й.
— Навярно и поуплашена, подозирам — като се наведе над нея, Едуард изтри сълзите й и я целуна по челото. После извади от джоба си носна кърпа и й я подаде с думите. — Хайде, издухай си носа, нека да седнем и да поговорим.
Тя кимна, взе кърпата, послуша го и се върна до кръглата маса за четене. Едуард я последва, хвърляйки поглед около стаята, и си каза колко тиха и приветлива е в тази слънчева съботна утрин. Стените бяха покрити с тъмнозелена дамаска, на чийто цвят контрастираха белите прозорци, гипсовите корнизи, вратата и мраморната камина и редицата боядисани в бяло библиотечни шкафове. Те бяха пълни със стотици томове, трупани от предците му. С тъмнозелените си копринени завеси, ориенталски килими и кожено канапе, покрито с мека индийска постилка, носеше определено мъжки дух, но не натрапчиво.
Едуард издърпа един стол близо до Мег и седна.
— Кажи ми какво те тревожи, скъпа моя. Може би ще мога да помогна.
— Като че ли беше прав, като каза, че съм изплашена, Нед. Напоследък се случиха толкова ужасни събития — прекалено тежки за нашето семейство, та да може да ги понеса. Татко и Едмънд бяха убити, чичо Рик и Томас — и те, после нападнаха теб. Можеха да те погубят с всички тези удари по главата — дълбока въздишка се отрони от устните й, преди да продължи. — Сякаш Грант са се зарекли да избият всички мъже от нашия клан, да ни оставят беззащитни — семейство само от жени.
Когато произнесе тези думи, кръвта на Едуард се смрази, но независимо от това той й се усмихна и я подкачи.
— Ти и мама сте амазонки, кралици воини. Никоя от вас не е безпомощна, Мег. Точно обратното — изрече го със спокоен тон, после, като забеляза, че тя се смръщва, добави: — Не се опитвам да омаловажа казаното от теб, но запомни, че всеки преживява трудни времена. Животът е много тежък, знаеш, и често ти нанася удари право в лицето. Най-важното е да се научиш как да оцеляваш, да отвърнеш на удара, да отстояваш своето. Така сме длъжни всички да постъпваме.
— Зная, трябва да съм смела — промълви тя. — Ще се постарая — тя съсредоточено изгледа брат си. — Безпокоя се за Джордж и Ричард и за теб, също, Нед, за твоята безопасност.
— Послушай ме, скъпа Мег. Никой от клана Грант няма да ме унищожи. Ще ги победя, не знаеш ли? — той й се усмихна и ярките му сини очи блеснаха. — Колкото до Джордж и Ричард, Грант няма да застраши децата. — Когато думите се отрониха от устата му, осъзна с тягостно чувство, че биха го сторили, ако им се наложи, за да постигнат целите си.
В желанието си да я успокои, той настоя:
— В пълна безопасност си, Мег, ти и момчетата тук, в къщата, заедно с майка и слугите. И с мен. Не забравяй, и аз живея тук.
— Ходиш на работа с тях и отново могат да ти посегнат.
— Да, денем работя в „Деравенелс“ и излизам нощем, но сега имам двама телохранители — Уил и Джони. Освен това, дълбоко се съмнявам, че Грант ще предприемат каквото и да е в близко бъдеще. Ще са много глупави, ако го сторят.
— Надявам се, че няма. Обичам те, Нед, както и Джордж, и Ричард — тя се усмихна. — А той те обожава, твоята малка Рибка.
— Да, зная, и аз чувствам същото към него, към всички вас и наистина не бива да се безпокоиш за онези от Грант.
— Кога ще престанат да ни причиняват зло?
— Скоро.
— Откъде знаеш?
— Ще ги принудим да спрат. Невил и аз ще сложим край на това.
— Защо ни карат да страдаме?
— Дълго е за обяснение. Преди всичко заради пари и власт. Преди шейсет години са ги откраднали от нас, от нашия клон на фамилията, и отчаяно са се вкопчили във властта. Но със сигурност ще я загубят, а ние ще я спечелим. Ще си поискаме каквото по право ни се пада.
Петнайсетгодишната девойка го погледна и очите й светнаха.
— Обещаваш ли ми, Нед?
— Заклевам се, Мег, и искам да освободиш главицата си от тези тревоги. Искам да ми го обещаеш.
— Обещавам — седна на стола и промълви с треперещ глас: — Мъчно ми е за татко и Едмънд.
— И на мен, и наистина разбирам болката и скръбта ти, Мег. Искам да ти доверя нещо — Нед се наведе по-близо и изрече полугласно: — Нося ги в сърцето си. Завинаги. И с теб трябва да е така. Хубаво е да се връщаш при тях, към спомените, когато бяха сред нас, когато бяха част от живота ни.
Тя бавно кимна.
— Така ще постъпя. И зная, че никога няма да ги забравя — протегна ръка, пое дланта му в своята и я стисна.
— Кълна ти се, че винаги ще те пазя — окуражи я Нед.
— А аз ще бъда до теб — отвърна тя и наистина го мислеше. Няколко години по-късно щеше да докаже верността си и лоялността никога нямаше да я напусне.
— Всичко ще бъде наред, цялото семейство ще бъде наред. Вярвай ми, от Грант няма да остане и спомен.
— Кога?
— Казах ти, скоро. Обаче виждам, че искаш да бъда по-точен. Невил е уверен, че до няколко месеца ще ги изместим. До лятото твърди, че аз ще управлявам „Деравенелс“. Сега, Мег, разкажи ми как минават дните ти тук? Харесва ли ти да живееш в Лондон?
— Предпочитам „Рейвънскар“. Иска ми се да бяхме там.
— Е, ще отидем за Великден, как ти се струва, момичето ми?
— Мама ли ти каза?
— Не. Сега го реших, на момента. Нека известно време бъде наша тайна. Разкажи ми сега за Пердита Уилис: допада ли ти както миналата година?
— Да. Всъщност, повече. Обича ботаниката, колкото и аз, и ми преподава толкова много нови и интересни неща. Учех от една особена книга, преди да се натъжа и заплача. Искам да я разгледаш, да видиш какви хубави илюстрации има — издърпа една голяма книга пред себе си и сподели: — Намерих я в библиотеката в „Рейвънскар“ и ме омая. Както и Ричард. Все твърди, че е негова, че му принадлежи.
— И защо? — попита Едуард, някак си развеселен от това как малкият Рибчо отстоява своето.
— Защото на нея пише името му — тя разтвори книгата и показа на Нед избелелия етикет с името на собственика на една от първите страници. На красива гравирана медна плочка пишеше: Ричард Деравенел.
Свел поглед над страницата, която Мег му показваше, Едуард ненадейно осъзна колко е стара книгата. Съвсем от началото на викторианската епоха. Несъмнено бе безценна. В този миг Едуард си припомни историята за починалото момче и възкликна:
— Това е бил друг Ричард Деравенел, дори не и татко, много години преди нас. На плочката е неговото име, сигурен съм. Починал е горе-долу на твоята възраст, Мег, от тифус, доколкото зная. Цялото му име е било Ричард Мармадюк Деравенел. Книгата е била негова, за мен няма съмнение.
Едуард разгърна страницата и зачете:
— Какво необичайно заглавие — възкликна той. — „Пагубни цветя“… колко страховито — хвърли към сестра си озадачен поглед.
— Разказва за смъртоносни цветя, толкова отровни, че могат да убият човек. Много са, растат във всички градини. Но моля те, обърни внимание на илюстрациите, великолепни са.
— Повече от прекрасни са, Мег — отбеляза Нед, докато разгръщаше листовете на книгата. — Тези акварели са просто превъзходни, наистина.
Едуард се загледа в двете страници, които се разтвориха пред него. Вцепени се. Отляво имаше рисунка на издължено и стройно напръстниче, а от дясно с дебели букви бе изписано името му:
НАПРЪСТНИЧЕ (ДИГИТАЛИС)
Отново прочете заглавието, едва вярваше на очите си. Дигиталис, още веднъж прочете той и прикова очи към обясненията, които следваха по-долу. Изумен и развълнуван, Едуард зачете с широко отворени очи:
Обикновеното напръстниче расте във всяка викторианска градина. Любимо цвете е на всички. Високо и изящно, има много други имена, като „елфически напръстник“, „вълшебни ръкавички“, „самодивски камбанки“, „мъртвешки пръсти“, понеже цветовете му наистина приличат на пръстите на ръкавица. Странните му имена произхождат от Британските острови, където древните народи вярвали, че малките цветчета на растението представляват пръстите на елфи, и оттук идва името му „ръкавички“, тоест ръкавиците на малкия народ. Красивото и ярко напръстниче често е наричано „мъртвешки пръсти“, не само заради формата си, но и поради отровата, която се съдържа в него. Латинското му наименование дигиталис, означава пръст или напръстник. Прекрасен естествен елемент от викторианската градина, така нежен, изящен, но при поглъщане — фатален.
Мили Боже! Едуард седеше неподвижен, замръзнал на стола си, като не откъсваше поглед от книгата, не искаше да вдигне глава в този момент. Знаеше, че Мег нетърпеливо чака мнението му за книгата, иска да говорят за нея. От своя страна имаше нужда да помисли. От това ли е умрял Обри Мастърс? Напръстничета ли е ял? Нима са били смесени с вегетарианската му вечеря? Нещастен случай? Самоубийство? Убийство? Кое от всичките?
Мислите му препуснаха. Ако Мастърс е бил отровен, кой го е сторил? И как извършителят е успял да постави напръстничетата в храната му?
— Нед, Нед — възкликна Мег, — какво има? Защо толкова се заинтригува точно от напръстничето?
Най-после той вдигна глава и се насили да се усмихне.
— Защото е толкова странно, нали, такова красиво цвете, а тъй смъртоносно. Сега разбирам заглавието на книгата.
Уил Хаслинг чакаше Едуард в библиотеката на „Уайтс“, мъжки частен клуб в Уайтхол, където той и баща му членуваха. Смятаха го за най-известния клуб в Лондон и мнозина вярваха, че е първият, отворил врати, че в началото, през 1693, е бил шоколадова къща и че Поуп и Суифт[1] били сред редовните му посетители. Действително беше бастион, достъпен само за мъже, където членовете му ходеха да се хранят, пият, пушат, играят хазарт или билярд и да четат. Жени не пускаха. Всъщност нито една не искаше да влиза в него, за предпочитане беше мъжете да си имат място, където да ги оставят да правят каквото си знаят.
Докато чакаше приятеля си, Уил прелистваше „Таймс“, но му омръзна да чете и го върна на масата, където оставяха вестниците, след като са ги прегледали.
Тъкмо се обръщаше, за да се върне на стола си и Едуард като вихър влезе в помещението, но забави крачка, като забеляза, че присъстват неколцина от по-старите членове. През почивните дни обикновено клубът беше пуст, понеже всички заминаваха за провинцията.
— Съжалявам, че закъснях — извини се Едуард и стисна ръката на Уил.
— Няма нищо, но да влезем ли да обядваме? Умирам от глад.
— Ами, хайде.
Двамата млади мъже напуснаха библиотеката, прекосиха просторното фоайе с мраморен под и тъмни махагонови мебели и влязоха в трапезарията.
След като се настаниха и си поръчаха по чаша шампанско, Уил погледна към Едуард и заговори:
— За мен е приятна изненада. Не се надявах да те видя днес, особено след като сме поканени утре да обядваме с Невил и Нан.
— Зная, но освен нас и Джони, ще присъстват Нан и дъщерите й, майка ми, братята и сестрите ми. Ще бъде неделен семеен обяд и честно казано, не мисля, че ще имаме възможност да си поговорим насаме.
— Какво имаш предвид, Нед? Тревожи ли те нещо?
— Не бих казал, че ме тревожи, по-скоро ме гложди.
— Не съм съвсем сигурен, че те разбирам.
— Майка ти отглеждаше ли напръстничета в градината си, когато беше малък?
— Да, и тези цветя още растат в „Комптън Хол“ — Уил изглеждаше озадачен, затова попита: — Накъде биеш?
— Садила е дигиталис и той продължава да краси цветните градини.
Напълно объркан, Уил поклати глава.
— Хайде, Нед, не говори със заобикалки.
Кратко и точно, Нед му разказа за книгата от „Рейвънскар“ и какво е открил за обикновеното напръстниче тази сутрин.
— Листата и семената на това растение са много отровни и смятам, че някак са попаднали в храната на Обри Мастърс. Нали никой не знае да е боледувал от сърце?
— Не — отговори Уил и замълча, защото сервитьорът се приближи с чашите им с шампанско. Когато останаха сами, чукна чашата си в тази на Едуард и каза: — Наздраве.
Едуард бързо продължи:
— Тази сутрин телефонирах на Невил, за да обсъдя с него въпроса, но бе заминал за един ден в провинцията заедно с Нан. Затова ще му разкажа утре преди обяд, ако е възможно.
Настъпи миг тишина и двамата се спогледаха.
Накрая Уил попита:
— Допускаш ли, че нашата група има нещо общо с дигиталиса в храната на Мастърс? Ако изобщо е имало нещо нередно в нея.
— Не зная. Пък и как ще попадне?
— Бог знае — промърмори Уил и поклати глава.
Късно същия следобед, когато пристигна в дома на „Чарлс стрийт“, Едуард тръгна да търси майка си. Откри я в стаята на баща му да работи на бюрото и когато отвори вратата и влезе вътре, Сесили вдигна поглед към него.
— О, здравей, скъпи — поздрави го тя, усмихвайки се на най-големия си син. — Приятен ли бе обядът с Уил?
— Да, много приятен, благодаря. В неподходящо време ли ти се натрапвам, майко, или имаш няколко свободни минути? Като че си потънала до гуша в сметките.
— Не, могат да почакат, аз също се надявах да си поговорим, Нед.
— За нещо конкретно ли? — попита той, влезе и седна на стола в близост до бюрото.
— Не, за общи теми, нищо определено. А ти?
За миг очите му се спряха на купчината сметки върху бюрото. След секунда той отговори:
— Защо татко никога нямаше пари? Все пак беше на висок пост в „Деравенелс“ — помощник-управителен директор. Сигурно е получавал прилична заплата.
— Всъщност, не. Естествено даваха му заплата, но не беше толкова много, в което мога да те уверя.
— А баща му и дядо му? Не са ли му оставили някакви пари?
— Те също получаваха ниски заплати, а и от време на време Грант ги лъжеха с дивидентите, точно както мамеха и баща ти впоследствие. Наистина имаше малка годишна рента от баща си, която сега получавам аз. Баща ти някак успяваше да плати за поддръжката и ремонтите на „Рейвънскар“, но не и на прислугата.
— Ти им плащаш надниците, зная, майко, както и издържаш домакинството. Разбирам всичко това — Едуард поклати глава. — Толкова нечестно, нали? Грант ни крадат от цяла вечност. Лишават ни от парите ни, но за щастие не и от духа и гордостта ни.
— Истина е. И така продължава вече шейсет години, да бъдем точни — отговори огорчено тя.
— Ще поправя това — възкликна той. — Кълна ти се.
— Надявам се, че ще успееш и не от алчност, а защото „Деравенелс“ по право принадлежи на йоркширския клон на фамилията, винаги е било така. Мисля, че е дошло време за малко справедливост.
— Невил и аз ще го постигнем, майко, не се безпокой.
Сесили се облегна на широкото кожено кресло и замислено погледна сина си, после заговори:
— Самата аз мислех за пари. Искам да ти купя къща в Лондон, на Мейфеър, близо до тук и се питам как да го направя. Всъщност, възнамерявах да го обсъдя с Невил.
— Но, майко…
— Никакви „но“, Едуард. Голям мъж си, имаш личен живот и смятам, че е време да имаш собствено домакинство, свой отделен дом. Не си ли съгласен?
— Е, да. В известен смисъл. Уил ми спомена същото няколко пъти и днес на обяд ми съобщи за свободен апартамент в Олбъни. Питаше се дали се интересувам.
Сесили поклати глава.
— Този апартамент в Олбъни няма да е подходящ за теб, не е достатъчно голям. Не, според мен къща на Мейфеър ще бъде по-удобна при дадените обстоятелства.
— Но тя ще струва скъпо, не искам да харчиш от наследството си…
— Тихо! — тя вдигна ръка. — Имам идея как по друг начин да платя за къщата. — Стана, заобиколи бюрото и продължи: — Ела с мен, Нед, искам да ти покажа нещо.
В мазето бе мрачно, особено когато майка му забърза към рафтовете с вино. Изведнъж Нед осъзна, че тя се е отправила по посока на избата, затова попита:
— Електрическата крушка не е много ярка. Да отида ли да поискам от Суинтън свещи?
— Няма нужда, има няколко близо до избата, както и кутия кибрит.
Когато настигна майка си, тя вече палеше свещите, обяснявайки:
— Искам да отвориш избата, Нед, нека ти кажа кода.
След секунди тежката врата на просторната изба се отвори и Сесили пристъпи към Едуард и посочи към две тъмнозелени кожени кутии и една друга, по-голяма, изработена от тъмносин бокс. До тях се намираше и по-малка, четвърта в избледняло червено.
— Нека ги занесем горе, където светлината е много по-силна. Ще взема синята и червената кутия, те са по-леки, Нед.
— Боже, зелените са по-тежки, отколкото предполагах! — Нед тръгна през мазето след майка си и добави: — Ако са това, което мисля, сигурно са чистилището.
Сесили се засмя, но не отговори нищо, докато се изкачваше към антрето.
— Предлагам да отидем във всекидневната, там светлината е по-подходяща — отбеляза тя и тръгна напред. Като остави двете кожени кутии на един стол, посочи на Нед канапето. — Сложи онези там. Нед, скъпи, отвори ги, моля те.
Той я послуша и ахна, когато извади първата диадема.
— Велики Боже, майко, невероятна е! — извика той, поставил бижуто между дланите си, завъртя го леко, като наблюдаваше как диамантите проблясват на светлината, стотици камъни, уловили цветовете на дъгата. — Страхотно, майко, диадемата е неповторима!
— Уникална е — промълви тя. — Принадлежеше на майка ми.
Нед я върна обратно в кутията и извади втория накит. Отново възкликна при красотата му.
— А чия е тази?
— Моя — отговори майка му. — Баща ми я купи за сватбата ми, а третата диадема ми остави най-добрата приятелка на майка ми, Клариса Мейс. Тя нямаше деца и ми я завеща заедно с това диамантено колие — докато говореше, Сесили му показваше двата накита и той доби изумен вид.
— Майко — заговори накрая, — тук има малко състояние!
— Зная. Пазих тези диаманти за черни дни, а сега ще ги продам и ще ти купя къща. С останалите пари ще платя на слугите ти.
— О, майко, срамота е да продаваш тези скъпоценности, те са семейно наследство. Ами Мег? И тя ще има нужда от диадема за сватбата си.
— Ти ще й я купиш, Нед, когато му дойде времето. Тези ще бъдат продадени, за да имаш собствен дом. Тонът й не допускаше възражения.