Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (8)

8.

— Не мисля, че има нещо неуместно в идването ми с теб в „Деравенелс“ тази сутрин, Нед — съобщи Невил Уоткинс, като се приближи до камината и застана с гръб към нея. — Смятам, че е напълно естествено да те придружа. В края на краищата в Карара загинаха баща ми и брат ми заедно с твоите.

— О, напълно съм съгласен с теб — побърза да отговори Едуард, поглеждайки смутено към братовчед си, после продължи: — Именно на теб Обри Мастърс реши да телефонира, след като получи трагичната вест. Обаче защо повдигаш този въпрос? — намръщи се Нед. — Нима очакваш някакъв проблем? Искам да кажа, ако отидем заедно?

— Ни най-малко. Просто прехвърлях всичко през ума си. Нормално е някой заядлив чиновник да изкаже на глас учудването си, че някакъв братовчед, който няма нищо общо с компанията, пристига на прага им заедно с теб, това е всичко. Винаги ми се е струвало, че неколцина от служителите на Хенри Грант стават малко докачливи стане ли дума за роднините на баща ти.

Едуард се засмя.

— Правилно, и най-вече френската кучка, както баща ми имаше обичай да я нарича. Тя най-многословно даваше израз на чувствата си.

Невил повдигна вежди, хвърляйки към Едуард мимолетен поглед. — Френската кучка — повтори той и изведнъж се разсмя. — Сега си спомням, че баща ти понякога промърморваше нещо за истинския баща на сина й Едуар. Сещам се, че се питаше способен ли е Хенри да се изяви, е, това е негов израз.

— Баща ми бе убеден, че Хенри е импотентен, освен това вероятно е и стерилен и не се притесняваше да го спомене и вкъщи. Бе твърдо убеден, че баща на сина им е някой от приближените на Грант.

— Това означава, че Едуар е копеле и следователно във вените му не тече кръвта на фамилията, което значи, че няма право да оглави „Деравенелс“.

Едуард кимна.

— Както и да е, не съм се обаждал на Обри Мастърс. А ти?

— Не. Нарочно предпочетох да не съобщавам за пристигането ни. Реших, че ще е по-интересно да влезем неочаквано, като гръм от ясно небе, така да се каже.

— Изключително добра идея. А, между другото, снощи Уил предложи да дойде с нас в Италия. Помоли ме да те попитам дали си съгласен. Смята, че може да ни бъде от помощ — погледна го въпросително. — Е, какво ще кажеш, Невил?

— Всъщност идеята е отлична, Нед. Кой знае на какво ще се натъкнем, а още един буден ум и чифт прозорливи очи могат да ни бъдат от полза. Впрочем, реших да възложа на агенцията „Томас Кук“ да уреди всичко около пътуването, имат опит в това отношение, само остава да добавя името на Уил.

В този момент на вратата на всекидневната се почука и Суинтън влезе, носейки на поднос кана с кафе и закуски, следван по петите от прислужницата Гъртруд, с друга табла в ръцете си.

— Кафе и препечени филийки, както поръчахте, господин Едуард — поясни икономът, докато бързаше към кръглата орехова маса, разположена близо до прозорците. — Желаете ли да ви донеса нещо, господин Уоткинс? — попита той Невил, който все още стоеше пред камината.

— Не, Суинтън, благодаря ти. Вече закусвах. Но с удоволствие ще изпия чаша кафе, ако е възможно.

— Няма никаква трудност, сър — Суинтън наклони глава и отново насочи вниманието си към масата. След като изпразниха подносите, икономът и прислужницата побързаха да излязат.

Едуард попита:

— Нали си планирал да стигнем в Италия през Париж, както предложи вчера във влака?

— Да. Можем да вземе ферибота, който има връзка с влака за Париж през Хавър, да пренощуваме във френската столица и оттам да продължим към Карара. Имаш ли някакви предпочитания относно хотела в Париж, Нед? Според мен най-добре е да отседнем в „Риц“ на площад „Вандом“, ако си съгласен.

Едуард кимна в знак на одобрение и се приближи до масата, Невил се присъедини към него, а миг по-късно Суинтън се върна с още една чашка и чинийка.

След като отново останаха сами, Едуард си взе парче препечен хляб и го намаза с масло и портокалов конфитюр. Докато го приготвяше, запита:

— По кое време е редно да пристигнем в „Деравенелс“, как мислиш?

— Към единайсет часа. По-късно всички ще припкат към частните си клубове и модни ресторанти, за да обядват.

— Начертал ли си някаква стратегия? — поиска да знае Едуард, килнал въпросително глава на една страна.

— Не съм съвсем сигурен, че наистина ни е нужна стратегия на този етап от играта — отговори Невил, отпивайки от кафето. — Единствено съм убеден, че трябва ти да поведеш разговора, понеже баща ти бе заминал по работа на компанията, когато загина. Тогава мога да се намеся със забележки и въпроси за моя баща и Томас. Преди всичко трябва да узнаем как е започнал пожарът, какви щети е нанесъл, за да разберем в какво състояние са били телата на бащите и братята ни, когато са ги открили. Длъжни сме също да научим как „Деравенелс“ възнамерява да ги върне в Англия за погребението.

— Да — лаконично се съгласи Едуард и седна на един стол. Внезапно скръб помрачи лицето му и той установи, че му е трудно да продължи да говори.

Невил също замълча, седеше и пиеше кафе и неговото лице бе засенчено от мъка, очите му станаха замислени и тревожни.

Двамата мъже не проговориха още дълго. Изпиха кафето в пълно мълчание, внезапно потиснати от мисълта, че пътуването им към Италия ще бъде трудно и изпълнено с печал.

 

 

Елегантният кабриолет на Невил обиколи „Бъркли Скуеър“, прекоси „Пикадили“, мина през „Трафалгар Скуеър“ и продължи по посока на „Странд“, където се намираше управата на компанията „Деравенелс“.

Великолепната, теглена от коне, карета най-сетне спря пред внушителните кантори на голямата световна търговска компания на „Странд“.

Когато двамата мъже слязоха, няколко чифта очи ги проследиха. И двамата бяха изискано облечени в тъмни костюми и черни палта, платът, кройката, стилът и безупречната изработка показваха, че дрехите са от най-високо качество и са шити на „Савил Роуд“.

Минувачи, забързани по собствените си дела в студената януарска утрин, спираха да погледат високите мъже, които уверено крачеха към входната врата на компания „Деравенелс“. Енергични и бляскави джентълмени, елегантни господа от висшата класа, така ги възприемаха, и то без каквото и да е раздразнение. Англия през 1904 година бе свят на класово разделение, всички го знаеха и го приемаха.

Двамата мъже преминаха през старинния главен вход и за миг поспряха в огромното, покрито с мрамор фоайе, високият му таван се извисяваше над главите им като катедрала. Набразденият с жилки мрамор в черно и тъмнокеремидено покриваше стените, издигащите се към тавана цилиндрични колони и просторния под. Импозантно и величествено, то навяваше мисли за пари и успех.

Един портиер, заел мястото си вътре зад малко бюро, изложено на зимния студ, забърза към тях. На часа разпозна Едуард Деравенел. Кой би могъл да забрави високия, красив младеж с блестящата червеникавозлатиста коса и искрящи сини очи. Синът на покойния Ричард Деравенел, а не бе ли баща му един от най-изисканите господа на света, помисли си портиерът, сетне учтиво поздрави:

— Добро утро, господин Едуард, господин Уоткинс. Господин Мастърс ме уведоми, че ще пристигнете. Моля качете се направо на първия етаж.

— Благодаря, Джонсън — отговори Едуард, като отправи към служителя топла усмивка. — Как е синът ви? Последния път, когато говорихме, му предстоеше да постъпи в колониалната армия в Индия.

Поласкан, че Едуард помни прежния им разговор, портиерът кимна и се усмихна с неподправена радост.

— Много е добре, сър, благодаря ви. Много мило от ваша страна, че помните моя Джак, сър.

Едуард леко наклони глава и двамата с Невил поеха нагоре по широкото двойно стълбище от стругован махагон, което се изкачваше към широка площадка в горния край.

Двамата се качиха по стъпалата до първия етаж, където се намираха кабинетите на ръководителите, наредени един след друг по дълъг коридор, завършващ с грамадни двойни врати, които водеха към заседателната зала на компанията. В съзнанието на Едуард изплува образът на това помещение. Като малко момче често мечтаеше, когато порасне един ден, да седне на председателското място в залата. Изведнъж почувства особено потискащо чувство, представяйки си кабинета на баща си. Не бе съвсем сигурен, че би могъл да понесе да влезе в него днес, при все че навярно щеше да се наложи. Да отлага би било абсурдно, нали? Въпреки това отхвърли идеята. Щеше да му донесе още спомени и нова болка.

На половината път по покритите с червен килим стъпала Невил спря, а ръката му се отпусна на махагоновите перила.

— След като приключим с поздравите смятам, че е разумно веднага да започнем с въпросите, Нед. Да избегнем всякакво отлагане. Знаеш какъв може да бъде Обри.

— Бъбрив и досаден, меко казано — отвърна Едуард. — Но нямаш причини за безпокойство. Също като теб, и аз нямам търпение да стигнем до дъното на историята. Да се надяваме, че ще научим по-важните подробности, че ще ни даде задоволителни отговори. В края на краищата именно той търгуваше с Италия.

Невил кимна и двамата продължиха нагоре по стълбите. Бяха напрегнати, изпълнени с опасения; ужасяваха се, че скоро щяха да заговорят за смъртта на любимите си близки и ще научат за мъчителния начин, по който са загинали в пожара. Макар че не го бяха обсъдили помежду си и двамата съзнаваха, че това е жестока и отвратителна смърт.

Двете стълбища завършваха с широка площадка, напомняща по размери и форма на стая. В средата на празното пространство бе поставено голямо бюро и зад него седеше привлекателна млада жена в черен костюм с дълга пола и бяла блуза.

Тя вдигна поглед, а двамата мъже пристъпиха към писалището, очите й автоматично се насочиха към Едуард, когото незабавно разпозна.

— О, господин Едуард, добро утро — промърмори тя, като го удостои с полуусмивка. Искаше й се да изрази съчувствие за смъртта на баща му, но знаеше, че няма да е редно да прави каквито и да е лични коментари. Не бе нейна работа.

— Добро утро, Матилда. Това е господин Уоткинс и сме тук, за да се срещнем с господин Мастърс.

Тя погледна Невил, позна го, после стана от мястото си.

— Ще уведомя господин Мастърс, че сте тук, сър — и забърза към противоположния край на коридора.

Едуард и Невил съблякоха палтата си и ги окачиха в дрешника, а минута по-късно Матилда се върна.

— Господин Мастърс веднага ще ви приеме — съобщи тя и ги поведе по коридора, покани ги в кабинета и затвори вратата след тях.

Обри Мастърс заобиколи бюрото си, за да поздрави Едуард и Невил. Бе предвзет, топчест човечец, наближаващ петдесетте, тъмнокос, с румено лице и близко разположени кафяви очи.

Припряно се приближи, сграбчи ръката на Едуард и възкликна:

— Едуард, момчето ми, заповядай, влез и седни! — обърна се към Невил, ръкува се и с него и посочи към другия стол пред писалището си. — Добре дошли в „Деравенелс“, господин Уоткинс, мина доста време от последното ви идване тук. Повече от година, ако правилно помня.

— Истина е — отговори Невил и се отпусна на стола. Очите му останаха приковани в Обри Мастърс, който се върна зад бюрото си, за да заеме мястото си.

— Моля, приемете съболезнованията ми, господин Едуард, за ужасната загуба, която ви сполетя, и вие също, господин Уоткинс — започна Мастърс. — Тази трагедия е като черен облак над компанията през изминалите няколко дни, откакто получихме страшната вест. Всички са дълбоко потресени и натъжени…

— Благодаря — обади се решително Едуард, рязко прекъсвайки Мастърс. — Братовчед ми и аз ценим любезността и съчувствието ви и сърдечно ви благодарим, че спестихте на майките ни ненужните, допълнителни душевни страдания. Да получат новината по телефона щеше да бъде невероятно мъчително и за двете.

— Да, така е и затова ми се стори, че да натоваря Невил с тежката задача бе уместно и правилно — отговори Обри Мастърс и се наведе напред над бюрото, сключил ръце.

— Вярно е, проявили сте тактичност — намеси се Невил, а очите му преценяващо оглеждаха Мастърс, сякаш да добие впечатление за него.

— Господин Уоткинс и аз много държим да разберем какво точно се е случило с бащите и братята ни в Карара, Обри. Предоставена ни беше само най-мъглява информация за гибелта им и се надяваме да ни посветиш в повече подробности.

След като се изкашля няколко пъти, Обри кимна.

— Съжалявам да ви го съобщя, но не разполагам с много факти, Едуард. Всичко, което зная, е, че миналата неделя вечер в хотела е избухнал пожар. Съобщиха ми го в понеделник с телеграма от Карара.

— А кой ви изпрати телеграмата? — попита Едуард, овладял емоциите си. Преоткриваше вродената си антипатия към Мастърс, който никога не е бил кой знае какъв любимец и на баща му. В него имаше нещо непочтено и Едуард бе убеден, че верността му може да се купи и винаги така е било. Младият човек сега се питаше докъде се простира честността му. Съществува ли изобщо такава? Като че това качество не бе съвместимо с оглавяващия миннодобивния отдел.

Обри Мастърс, на свой ред втренчен в Едуард, заговори с най-самоуверения тон, на който бе способен:

— Алфредо Оливери ми съобщи за трагедията.

— Той не управлява ли търговските ни дела в Карара?

— Да. Работи заедно с шефа на кариерата.

— Разбирам. Нали има и друг управител във Флоренция? — запита Едуард. — Фабрицио Делароза.

Мастърс кимна.

— Делароза се грижи за цялата ни търговия в Италия и работеше в тясно сътрудничество с господин Ричард, ъъ, с баща ви.

— Той ли се свърза с вас?

— Да — Обри се поизправи на стола си, съсредоточи се върху посетителите си, като местеше поглед от Деравенел към Уоткинс, доловил изведнъж враждебността им. Питаше се защо. Обзе го паника. Беше ли забравил нещо? Научили ли са нещо, което той не знае? Прочисти гърлото си и заяви с ясен и твърд глас: — Вижте, казах ви всичко, което зная, господин Едуард.

— Много ли са били обгорени от огъня? — попита Невил и преглътна, за да не позволи мъката му да излезе наяве.

— Съжалявам, но не ми е известно. Оливери ми съобщи с телеграма, че са ги намерили в хотела и че телата са отнесени в болницата във Флоренция. И ще ги държат там до пристигането на близките. Тоест вие, разбира се.

— И това е всичко, което знаете? — усъмни се Едуард и недоверието пролича в гласа му.

Мастърс изглежда се смути от този въпрос.

— Няма много какво още да се знае — промърмори той с объркан и разтревожен вид.

— Заедно ли са били? В приемната ли са били, или във фоайето? Или в спалните си? Колко е продължил пожарът? Защо не са ги спасили, преди да стане прекалено късно? Какво гласи докладът на полицията? — заговори твърдо Едуард на Обри Мастърс с присвити очи. — Искам да разбера повече за целия случай, както и братовчед ми.

— О, Боже, изглежда допуснах грешка.

— Какво искате да кажете? — бързо попита Едуард и прикова сините си очи в Мастърс.

— Навярно трябваше веднага да замина за Италия, да проуча случилото се, вместо да оставя това на италианските ни управители.

— По всичко личи, че сте били длъжен — изстреля студено Едуард и му хвърли свиреп поглед.

Последвалата тишина в стаята беше оглушителна.

Едуард, разочарован, седеше неподвижно на стола си. Беше ли наистина Обри Мастърс безхарактерен мухльо, или бе хитър лицемер? Не бе сигурен, но взе решение веднага да напусне кабинета му. Нищо повече не можеха да научат с Невил, ясно бе като бял ден. Щом пристигнат в Италия, през следващите няколко дни, щяха сами да узнаят фактите.

 

 

Братовчедите напуснаха канторите на „Деравенелс“ и излязоха на улицата, където Невил даде разпореждания на кочияша на своята карета. Двамата мъже пресякоха „Странд“ и влязоха в „Савой Корт“, общия вътрешен двор на хотел „Савой“ и на театъра със същото име в съседство.

Невил забави крачка, когато наближиха театъра, и се обърна към Едуард с думите:

— Благодарение на оперетите на Джилбърт и Съливан, Ричард Д’Оили Карт^[1] е успял да построи този театър и хотела, както знаеш. С печалбите от тях е натрупал същинско състояние.

Едуард кимна.

— И баща ми е казвал същото. Беше приятел на Ричард и обичаше оперетите, особено „Микадо“ и „Пинафор“.

— Не са ми по вкуса. Предпочитам Моцарт.

След като се настаниха на масата, Невил поръча бутилка сухо бяло вино и се облегна на стола си, като изпитателно погледна братовчед си.

— Не харесваш много Обри Мастърс, нали, Нед? — попита най-после той.

— Не става въпрос дали ми допада или не… не съм сигурен дали мога да му имам доверие. Никога не е бил любимец на татко и докато стояхме в кабинета му, се запитах дали е глупак, или лукав двуличник.

— Ако е склонен към притворство, тогава е страшно добър актьор. Лично аз мисля, че е дребен хапльо. Което ме довежда до основния въпрос. Как е стигнал до този пост? Кой го е направил директор на миннодобивния отдел?

— Хенри Грант, естествено. Обри Мастърс му е роднина, втори братовчед, доколкото зная.

— Пак шуробаджанащина, а? — Невил поклати глава. — Не се ли изненада, че от Хенри Грант няма ни вест, ни кост, дори не ти изпрати съболезнованията си.

— Не особено. Виждаш ли, преди да отпътува за Италия, баща ми спомена, че Хенри Грант е нещо неразположен, не е особено добре със здравето и от два месеца се е оттеглил в религиозно уединение в Къмбрия. Така че предположих, че все още е там и никой не си е дал труда да му съобщи за трагедията.

— Ако е така, струва ми се крайно нелепо да го държат в неведение.

— И на мен също. Но няма значение. Сега ни предстои по-важна работа, Невил. Трябва да заминем за Италия веднага, щом е възможно. Уил и аз сме готови да отпътуваме веднага. Само кажи кога.

— Тръгваме в събота, Нед. Всичко се урежда от агенцията „Томас Кук“, както ти споменах по-рано тази сутрин. Само трябва да им потвърдя за хотела днес.

— Споменах ти, че одобрявам „Риц“.

Невил кимна и взе менюто.

— От дни насам хапвам по няколко залъка, а зная, че и с тебе е същото. Наистина мисля, че е редно да си поръчаме прилично ядене, дори и само да поддържаме силите си.

— Прав си. Бедата е, че изобщо не съм гладен. Изгубих апетит.

Едуард последва примера му, проучи менюто, после го остави и каза:

— Знаеш ли, благочестивият Хенри Грант може и да пречиства душата си и да се отдава на религията, но съпругата му е тук в Лондон. Лесно биха могли да изпратят писма със съболезнования до нас и семействата ни, не смяташ ли?

— Вникни в същината, Едуард. От тази кучка не може да се очаква нищо добро. Нека сега си поръчаме нещо за ядене и да си починем. Този следобед ни предстои да подготвим плановете си. Длъжни сме да намерим начин да разнищим цялата история. Трябва да разберем дали е имало предателство и после да действаме хладнокръвно.

— Надявам се двамата управители в Италия да ни дадат повече информация, особено Алфредо Оливери, понеже живее в Карара. Баща ми винаги го е харесвал и често говореше за него с най-топли чувства.

— Значи ще се обърнем към него и няма съмнение, че ще разполага с доклада на полицията. Или поне ще има достъп до него. Това ще бъде началото.

— Бих казал, че Обри Мастърс бе изключително надменен в отношението си и това ме вбеси — сподели Едуард.

— Зная. Мога да чета по очите ти, дори когато лицето ти остава каменно, Нед. Все едно, сигурен съм, че има как да победим клана на Деравенел от Ланкъшър — каза Невил и продължи: — Предричам, че ще те поставя на креслото на Хенри Грант за по-малко от шест месеца.

За миг Едуард остана безмълвен, после запротестира:

— Прекалено млад съм, Невил. Нека не забравяме, че дори нямам деветнайсет.

— Нека си припомним, че Уилям Пит младши бе само на двайсет и четири, когато стана министър–председател на Англия.

— Но…

— Никакво „но“, Нед. Ти ще управляваш „Деравенелс“.

— Но само, ако си до мен — възкликна Едуард.

— Ще бъда, не се безпокой за това, братовчеде — обеща Невил Уоткинс.