Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (20)

20.

Бе късно, когато Едуард Деравенел напусна дома на Лили, много по-късно, отколкото възнамеряваше. И сега, докато прекосяваше градините на Белсайз Парк, устремен към главната улица, осъзна, че файтоните са нарядко в този район. Ни един не се виждаше.

Отново се огледа и забеляза, че пътят бе пуст, нямаше никакви превозни средства и тръгна пеша, като си мислеше, че за нула време ще намери файтон.

Закрачи бързо по посока на Примроуз Хил, която водеше към центъра на Лондон и умът му автоматично се върна към числата в бележника и заключението, което с Алфредо най-после бяха направили, че нещо не е наред с мините, където копаеха злато и скъпоценни камъни. Числото за Бирма не бе вписано в бележника, така че и двамата предположиха, че добивът на сапфири продължаваше без проблеми, както е било години наред.

Мъжът, който ненадейно изникна пред Едуард, сякаш се материализира от нищото.

— Извинете гос’ине — заговори човекът на гърлен кокни^[1]. — Мож’те ли ми каза как да ида до Емпстед? Изгубих се.

Едуард поклати глава.

— Съжалявам, опасявам се, че не мога — отговори той учтиво, както винаги. — Обаче, ако продължавате все на север, смятам, че ще държите правилната посока.

Ударът дойде изотзад, тежката полицейска палка го удари по рамото и после по гърба. Животинската сила на ударите го повали на колене и той извика, размахваше ръце из въздуха, докато падаше, опитваше се да хване непознатия, който го бе заговорил. Мъжът го нямаше и Едуард осъзна, че е изчезнал.

Върху него се стовари нов удар, този път по главата. Едуард политна напред и главата му удари земята. Бе зашеметен, изпадна в безсъзнание. Мъжете бяха общо трима — пешеходецът, отвлякъл вниманието на жертвата, и двама едри бабаити, въоръжени с полицейски палки. Те се съвещаваха в продължение на няколко секунди, единият от нападателите се наведе над Едуард, взря се в него, после се изправи.

— Май кат’ че не диша, като че’й мъртъв — прошепна той. — По ху’у да си плюйм на петите, преди стражарите да са довтасали.

Мъжете побягнаха надолу по пътя. Бе така пусто, че тропотът от ботушите им прогърмя и силно отекна в далечината. Ръмеше ситен дъждец, а студът тази вечер караше всички да си стоят по къщите.

Едуард остана да лежи на тротоара. Улицата бе празна, без пешеходци и карети. Дълго време никой не дойде.

Изпълнени с тревога, Невил и Еймъс Финистър седяха в чакалнята на болницата „Гай и Сейнт Томас“ и се молеха Нед да бъде добре, отново да се върне в съзнание. Бе жестоко пребит, но най-вече ударите по главата създаваха безпокойство.

Двамата мълчаха. Невил, с пепеляво лице, бе така разтревожен и притеснен, че не му се говореше, а Еймъс не смееше да се натрапва на обезумелия си от ужас работодател, потънал в мислите си.

Вратата на чакалнята внезапно се отвори и на нея застанаха Нан, съпругата на Невил, и Сесили Деравенел. Двете жени побързаха да влязат, а Невил незабавно се изправи и се приближи, за да ги поздрави. След като прегърна леля си през рамо, я поведе към един стол и я представи на Еймъс.

Нан вече го познаваше, тъй като бе чест гост в къщата им. Единствено тя се обърна към Еймъс и заговори:

— Благодаря ви, господин Финистър, за всичко, с което сте помогнали на господин Деравенел. Ако не бяхте вие, не зная какво щеше да стане с него.

— Имах късмет, че дежуреше мой човек и държеше под око господин Деравенел — промълви Еймъс. — Зная, че младият джентълмен ще се възстанови до няколко дни, чувствам го.

Сесили погледна внимателно към Еймъс и заговори с топъл глас:

— Искам да ви благодаря, господин Финистър, за всичко, което сторихте за сина ми. Все още не съм съвсем наясно какво се е случило снощи — тя отмести поглед от Еймъс към Невил. — Кой е нападнал Нед?

— Не сме сигурни, лельо Сесили. Полицията предполага, че нападението е случайно, повече прилича на грабеж. Когато са го намерили, Едуард е имал у себе си само дребни пари, никакви банкноти. Навярно са бързали, защото не са взели златния му часовник — Невил поклати глава. — Бедата е, че полицията не разполага с никакви улики.

— Защо говориш в множествено число… — попита Сесили, взирайки се в племенника си.

— Причините са очевидни, лельо. Едуард е необикновено висок, по-висок от повечето мъже, и е много силен. Затова според мен са нужни няколко души, за да го надвият.

— Да, естествено, разбирам какво искаш да кажеш — след като си пое дълбоко дъх, продължи тъжно: — Щеше да ми съобщиш, ако имаше нещо ново, така че приемам, че няма.

— Опасявам се, че не — Невил утешително докосна ръката й.

Сесили прехапа устната си, изведнъж очите й се напълниха със сълзи и внезапно тя се изправи, отиде до прозореца и остана там, взряна навън, докато се овладее.

Като се върна на стола си, се обърна към Еймъс:

— Ще бъдете ли така добър да ми разкажете цялата история, господин Финистър? Страхувам се, че съм малко объркана, предполагам, защото съм твърде разтревожена.

— Не е изненадващо, госпожо Деравенел, при сегашните обстоятелства. Ще се радвам да ви направя съпричастна, така да се каже. Ами ето: от време на време господин Уоткинс и аз сме обсъждали възможността, че може би Едуард е в опасност, поради напрежението с клана Грант. През повечето си свободно време синът ви е с Уил Хаслинг, но решихме, господин Уоткинс и аз, че когато е сам, се налага да има телохранител. Моят човек е дежурен всеки ден, но невинаги има нужда от него. Вчера, късно следобед, когато господин Едуард е напуснал кантората, е бил сам. От господин Хаслинг нямало и следа. Човекът ми незабавно последвал господин Едуард, който се отправил към Белсайз Парк и…

— За да посети госпожа Овъртън? — прекъсна го Сесили.

Макар и изненадан да чуе точно това, Еймъс кимна и продължи:

— Моят служител се завъртял из квартала, поразходил се наоколо. Господин Едуард останал в къщата около три часа и си тръгнал малко след девет. Снощи бе много тъмно и както личи, районът е бил пуст, не е имало нито пешеходци, нито файтони. Човекът ми веднага си дал сметка за това. Движел се на близко разстояние отзад, когато двама много едри мъже се нахвърлили върху господин Едуард и…

— Били са по-силни от телохранителя — тихо довърши Сесили.

— Точно така, госпожо Деравенел. Когато ония — били общо трима — побягнали от местопрестъплението, Хари Форбс, служителят ми, изтичал при господин Едуард и с облекчение установил, че е жив. Тръгнал да търси полицай. За късмет открил един на Примроуз Хил. Повикали и други на помощ и докарали господин Едуард тук.

Сесили кимна.

— Благодаря ви, господин Финистър, сега ми е ясно — след като хвърли поглед към Невил и се опря на ръката му, Сесили промълви: — Може ли да излезем за момент, бих искала да поговоря с теб, Невил.

— Разбира се — той помогна на леля си да стане от стола и двамата напуснаха чакалнята и се отправиха към коридора.

Когато най-после останаха сами, Сесили се приближи до Невил и го погледна в очите.

— Това е работа на клана Грант, нали?

— Боя се, че е така — потвърди Невил и лицето му се сгърчи. — Цялото покушение е организирано крайно непохватно, некадърно и затова е ясно като бял ден. Оставили са часовника му в джоба на сакото му, както и бележника. Взели са само пари. За да прилича на обир.

— Но той никога не е носил много пари у себе си — изтъкна Сесили. — Най-често Суинтън плащаше за файтона от отредените за домакинството пари, когато Нед идваше у дома.

— Грант са, за мен няма съмнение. Кой друг би могъл да бъде?

— Как ще постъпим с тях, Невил? Те представляват заплаха.

— Ще потърсим отплата. Според мен трябва да им върнем заслуженото. Да им дадем да разберат, че в наше лице с Нед ще срещнат достойни противници. Обаче искам да премисля внимателно всичко, да не действам прибързано или да се втурвам през глава. Трябва да сме потайни и не бива да предприемаме нищо, с което да привличаме вниманието на полицията. Съгласна ли си?

— Да, определено, ще оставя всичко в твои ръце, Невил. Ти си най-умният човек, когото познавам… приличаш на брат ми, твоя баща.

— Майкъл Робъртсън — представи се лекарят, когато няколко часа по-късно точно преди обяд, влезе в чакалнята.

Когато приближи до Невил, който се изправи и тръгна към него, се усмихна.

— Невил Уоткинс, доктор Робинсън. Братовчед съм на господин Деравенел. Изражението ви ме окуражава да се надявам, че той е дошъл в съзнание.

— Да, наистина е така. Обаче, понеже в момента спи и считаме, че му е нужен сън, нека известно време не го безпокоим.

— Разбирам — Невил доведе Сесили до лекаря и я представи. — Майката на господин Деравенел, доктор Робъртс, госпожа Сесили Деравенел.

След като се ръкува с лекаря, Сесили попита:

— Беше ли синът ми в кома?

— В кома — не. Но бе в безсъзнание и все още има сътресение на мозъка, ала мога да ви уверя, че ще се възстанови напълно, госпожо Деравенел.