Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (22)

22.

Джон Съмърс, по природа търпелив и въздържан, бе развълнуван. Крачеше нагоре-надолу из кабинета си в „Деравенелс“, обзет от смесица от разочарование и гняв. Понеже предната нощ не можа да заспи, бе станал с пукването на зората и пристигна в кантората по-рано от обикновено. Никой от колегите му още не бе дошъл, затова не можеше да им задава въпроси и да им се противопостави. Това бе повод за разочарованието му.

Предната вечер точно преди вечеря му съобщиха, че Едуард Деравенел е бил нападнат и се намира в болница с тежки наранявания. Кипящият му гняв бе предизвикан от тази неприятна вест.

В този момент не му бяха нужни проблеми, а един контузен Деравенел наистина представляваше проблем. Само някои от хората му да бяха замесени, горчиво щяха да си платят.

Най-накрая престана да крачи, приближи се до прозорците и погледна към „Странд“. При все че още нямаше девет часа, движението бе усилено: теглени от коне карети, омнибуси, файтони, няколко ръчни колички и множество забързани пешеходци, бутащи се един в друг, движеща се човешка маса в слънчевата мартенска утрин.

Джон Съмърс обърна гръб на гледката, отиде до бюрото си и седна. Сплете пръсти, загледа се към просторната, красиво обзаведена стая и се замисли за последствията от покушението над Деравенел. Очакваното отмъщение го плашеше.

На двайсет и осем Джон Съмърс бе привлекателен мъж, с приятно лице с ясни черти. По външност типичен англичанин, тънък и строен, жилест и атлетичен мъж, той имаше светла кожа, кестенява коса и светлозелени очи. Беше малко над среден ръст и се обличаше добре, но изключително строго, което отразяваше в известен смисъл консервативния му подход към живота.

Бе служител на Хенри Грант, както и баща му преди него. Всъщност семейство Съмърс бяха съюзници на клана Грант на фамилията Деравенел от Ланкъшър в продължение на повече от двеста години. И сега Джон Съмърс управляваше „Деравенелс“. Нямаше кой друг да се нагърби с бремето на разпрострялата се по цял свят компания. Набожният, макар и незлобив, вечно вманиачен на тема монаси и проповедници Хенри Грант не бе с всичкия си, а напоследък изобщо не можеше да си събере ума. Определено нищо не разбираше, при все че в миналото бе опитен в търговията.

Съпругата французойка на Хенри, Марго, си вярваше, че тя ръководи фирмата, но това бе плод на въображението й. Не се стесняваше да предлага съвети и идеи, много от които — абсурдни; Джон я оставяше да говори с гръмки фрази, но обръщаше съвсем малко внимание на изблиците и нарежданията й, ала бе достатъчно умен, да не й позволява да го разбере.

Марго Грант. Красива, дори омайна за повечето мъже, и опасна. Той поизправи гръб, както седеше на стола си. Възможно ли бе тя да стои зад нападението над Едуард Деравенел? Искрено се надяваше да не е.

Джон не харесваше Деравенел. Бе прекалено жизнен и красив, твърде бляскав, излъчваше очарование и дружелюбна сърдечност. Но не бе глупав или мекушав. Интуитивно Съмърс знаеше, че Деравенел е корав като стомана, за разлика от мнозина във фирмата, които го имаха за мързелив, богат безделник. Не и Нед, категорично не. Обичаше жените и охолния живот. Но бе енергичен, амбициозен и силен; човек, твърдо решен да победи, без значение в какво.

Ето защо Съмърс се боеше от него. А още повече се страхуваше от братовчеда на Деравенел, Невил Уоткинс. Голям магнат, притежаващ огромно състояние. Студен, твърд и безмилостен, станеше ли въпрос за бизнес. Като двойка бяха безподобни и Джон се плашеше от мисълта, че може да се обърнат срещу него. И двамата бяха неустрашими бойци, настървени да спечелят. Длъжен бе да спре устрема им, и то съвсем скоро.

Джон неспокойно стана и излезе от кабинета си, понесе се по коридора, към приемната в противоположния край. Когато няколко секунди по-късно влезе в нея, включи кристалния полилей и хвърли поглед около себе си. По стените висяха сбирка портрети на мъже, управлявали компанията през вековете. В по-голямата си част бяха от йоркширския клон на Деравенел; бяха закачени само двамина от Грант — бащата на Хенри и дядо му. До преди шейсет години Деравенел от „Рейвънскар“ господстваха във фирмата. А това Едуард Деравенел искаше да стане отново. Както и Невил Уоткинс.

Като излезе от приемната, Джон рязко отвори вратата на елегантната трапезария, очите му се плъзнаха по старинните предмети и безценните платна, закачени на покритите с брокат стени. Колко разкошни обеди и вечери през годините бяха давани заради важни клиенти, политици и чуждестранни гости. Но не и в последно време — не бе възможно Хенри Грант да застане начело на парада, заради умствената си нестабилност. А привидно, пред външния свят именно Хенри бе начело на компанията.

Джон реши да се качи на първия етаж, където бяха кабинетите на директорите на различните отдели. Навярно Обри Мастърс вече бе пристигнал; можеше да го поразпита, да разбере поне той какво знае. Бе надежден съюзник.

Внезапно Джон промени решението си. Извади джобния си часовник и го погледна. Скоро щеше да пристигне секретарката му заедно с телефонистките и машинописките, чиновниците и другите членове на общия персонал. И със сигурност до десет часа ръководителите щяха да седят зад бюрата си.

Въпреки че бе успял да се успокои, Джон почувства странен пристъп на безпокойство. Не му трябваха главоболия като историята с Едуард Деравенел, в компанията имаше прекалено много проблеми за разрешаване. Надуши неприятности. Налагаше се да разследва покушението над Деравенел, да стигне до дъното на случилото се. Длъжен бе да сложи край на това внезапно… насилие.

 

 

— Какво, за Бога, ви става? — попита Джон Съмърс, като местеше поглед от Джеймс Клиф към Джак Бофилд и после още по-многозначително към Андрю Тротър. — Всички се смеете на нападението над Едуард Деравенел, радвате се на тази… катастрофа! Защото е именно това! Когато би трябвало да се мъчите да избегнете ужасното възмездие. Нима сте такива глупаци, че не разбирате какво ще последва?

— Нищо, съвсем нищо — отвърна Андрю Тротър, усмивка все още смекчаваше дългото му навъсено лице. — Това арогантно младо кутре изяде камшика и какво от това! Да се надяваме, че малкият негодник си е взел поука. Че се е научил на добри обноски.

В този миг на вратата се почука и Обри Мастър влетя вътре с разтревожено и извинително изражение.

— Извинете ме за закъснението. Движението по „Странд“ тази сутрин е ужасно, по-лошо от всякога.

— Няма нищо, Мастърс, идвай и сядай.

Обри Мастърс зае мястото си и после огледа колегите си. Веднага долови напрежението в стаята си.

— Какво се е случило, господа? — попита той и се намръщи.

Съмърс го уведоми за инцидента с Деравенел и после заключи:

— Искам да зная кой от вас стои зад нападението. И ще науча, каквото и да ми струва — очите на Джон се приковаха в Джон Клиф. — Дума не обелваш цяла сутрин. Колко нетипично за теб. Кажи ми какво знаеш?

— Интересното е, че не ми е известно абсолютно нищо — заяви Клиф с кротък глас. — Вярно е.

— Нима — бързо отговори Джон и го изгледа студено. — Обикновено не си придирчив, стига да съвпада с целите ти.

— С тези на компанията, не с моите собствени — изстреля в отговор Клиф и се засмя донякъде самодоволно. — Знаеш прекрасно, че съм абсолютно верен на „Деравенелс“ и работя за успеха й. И няма причина днес да ме заливаш с огън и жупел, нямам нищо общо с това малко… насилие — Клиф погледна към Джак Бофилд. — Хайде, признай си. Ти и госпожата напоследък сте доста близки, нали?

Лицето на Джак Бофилд се изопна при това предателство и една малка вена запулсира на слепоочието му. Заговори с леден глас:

— Нямам нищо общо с покушението над Нед Деравенел. Всъщност никой в тази стая няма. Обаче Клиф е прав, че се сближих с господарката на тази търговска къща, и то повече от обичайното. Тя стои зад нападението, Съмърс. Помоли ме да наема някого да даде урок на Деравенел. Но аз отказах. Предполагам, че го е сторила сама. Не е трудно да намериш главорези.

Джон Съмърс се облегна на стола си и очите му пробягаха по лицата на мъжете, седящи от другата страна на бюрото му. Най-сетне погледът му се спря на Обри. Бавно изрече:

— Е, Мастърс, ти знаеш всичко, което се случва тук, защото всички ти се доверяват. Можеш ли да хвърлиш светлина по въпроса?

— Всъщност не, не мога. Но допускам, че Марго Грант има зъб на Деравенел. Имаха, така да се каже, лек сблъсък. Предполагам, че е решила да му поокастри бодлите. Е, чух този израз в кантората.

— След като неколцина посочват нея, се налага да поговоря с госпожата, когато пристигне днес, ако изобщо дойде.

— Тя вече е тук — обяви Обри. — Току-що я видях да влиза в кабинета си. Така де, в стаята на Хенри.

Джон Съмърс скочи от мястото си.

— Нека се разотидем, господа. Извинете ме — без да дочака отговора им, Съмърс забързано излезе от помещението и закрачи по коридора.

Когато стигна до кабинета на председателя, влезе, без да почука, и замръзна на мястото си. Марго Грант седеше зад огромното писалище, докато съпругът й Хенри се бе излегнал на канапето до прозореца.

Изненадан от неугледния вид на Хенри Грант, който определено не изглеждаше добре, Джон успя бързо да се овладее. Винаги с добри обноски, любезно поздрави:

— Добро утро, Марго — после припряно се приближи до канапето и отново заговори: — Добро утро и на вас, сър. Как се чувствате?

— Не съвсем зле, Джон — отвърна Хенри с някак немощен глас. — Вие как сте? А как е баща ви?

— Добре съм, сър, благодаря ви — отвърна Джон, без да обръща внимание на въпроса за починалия му баща.

Марго стана, заобиколи бюрото и се приближи към Съмърс, на лицето й играеше широка усмивка.

— Чухте ли вестта за Деравенел? — попита тя и се разкикоти, очите й весело светнаха.

Джон предпочете да не отговаря. Вместо това се обърна към Хенри Грант и промърмори:

— Бихте ли ни извинили, сър? Налага се да поговоря с Марго в моя кабинет. Желая да обсъдя с нея някои въпроси, свързани с работата, които не търпят отлагане.

Бледа усмивка пробяга по безизразното лице на Хенри Грант и той махна с ръка, сякаш ги отпращаше.

— Вървете, момчето ми, тръгвайте.

Като отвори вратата и се отдръпна от нея, Джон погледна Марго и я подкани с тих глас:

— След вас, моля.

Той остана мълчалив, докато вървеше заедно с нея по коридора към кабинета му и чак когато влязоха вътре и затвори вратата, се обърна към нея с надигащ се гняв:

— Зная, че вероятно вие сте виновна за покушението над Деравенел, така че моля ви, не отричайте. Убеден съм, че сте наели ония главорези, за да го пребият.

Тя го изгледа внимателно, тъмните й очи се впиха в неговите, приближи се към него и тихо отговори:

— Защо толкова се ядосвате, драги? Явно са го поотупали. Някой му е дал урок, а това ме радва. И с това се слага край. Край на Нед Деравенел. Вече няма да представлява проблем. Някой ни е направил услуга — тя ликуваше.

Като я хвана здраво за ръката и се надвеси над нея, с лице изпълнено с ярост, Джон Съмърс заговори с груб, но овладян глас:

— Ах, ти глупава жено. Това не слага край на нищо. Дава начало на война. Току-що освободи ужасни сили.

— О, Джон, не бъди толкова глупав, така мелодраматичен…

— Предстои катастрофа — просъска той и я изгледа свирепо с ненадейна неприязън. — Те ще си отмъстят. Нямам никакво съмнение.

Марго Грант изглеждаше озадачена.

— Не разбирам…

— Както виждам, не — изстреля той. — Трябва да изясним и още един въпрос. Ето какво. Моля те, не води Хенри в кантората, докато здравето му не се подобри. И ако това действително стане и решиш да го доведеш, моля те погрижи се да е прилично облечен, а не така раздърпан.

— Джон, моля те, нека не се караме, поне ти и аз. Знаеш, че не искам да те тревожа. Аз съм твой приятел, съюзник…

Спомнил си за отношенията им, той кимна и заговори не така ядовито:

— Зная, че си искала да направиш нещо добро, Марго. Сега, ако ме извиниш, налага се да поработя.

Тя го изгледа, все още стъписана от гнева му преди минути. Без да каже нещо повече, тя рязко се завъртя на пети и излезе.

След като остана сам, Джон Съмърс се втренчи във вратата и стисна очи за момент. Когато ги отвори, поклати глава и се върна на бюрото си.

Защо, в името на Бога, винаги биваше сразен от женския чар? Но все така ставаше и не можеше да вини никого, освен себе си. Слава Богу, че не бе станал интимен с нея. Взаимоотношенията му не надхвърляха фазата на флирта, на който трябваше да се сложи край.

 

 

Този ден Обри Мастърс си тръгна рано от „Деравенелс“.

Веднъж седмично ходеше да се среща със снабдителя си, а днешния ден изглеждаше подходящ да напазарува от малкото магазинче своите корени и семена. Следобедът бе слънчев, малко студен за март, и той с бърза крачка тръгна нагоре по „Странд“, като полагаше усилия да забрави проблемите си в работата.

Джон Съмърс бе бесен на Марго Грант, това бе повече от очевидно и той не можеше да го вини. Тя все се месеше във всичко и това не се виждаше правилно на Джон и други висши служители в „Деравенелс“. Той самият я намираше за дразнеща, освен това в компанията нямаше място за жени, както и Марго Грант нямаше работа там. Това, че е съпруга на Хенри Грант изобщо не бе причина да присъства в мъжкия свят на търговията.

Мислите на Обри промениха посоката си и от Марго Грант се насочиха към Алфредо Оливери. Той беше друга загадка. Открай време не харесваше този човек, винаги бе смятал, че е честолюбив, амбициозен и обсебен от мисълта за собствената си значимост. Бе работил за компанията през целия си живот и бе убеден, че това го прави особен, че му дава някакви привилегии.

Преди години Обри се питаше да не би той да ламти за неговия пост и това опасение отново изплува в съзнанието му. Прекалено дълго се застоя в Лондон, като непрекъснато удължаваше престоя си в централата. Обри не можеше да спре да се пита защо го прави; редно бе Оливери да се върне в Италия и да си изпълнява задълженията. Възможно ли е да е предател? Неочаквано подозрение разтърси Обри. Беше ли Оливери таен съучастник на Едуард Деравенел? На негова страна ли беше? Беше ли сменил лагера? Колкото повече го обмисляше, толкова повече му звучеше правдоподобно. Защо иначе ще се мотае из кантората? Освен това бе подразбрал, че помага на Деравенел да научи подробности за отделите на компанията, от минодобива до винарството.

„Да, със сигурност се домогва до поста ми и несъмнено се е съюзил с Нед Деравенел. Навярно са се сближили в Карара. Трябва да намеря начин да дискредитирам Алфредо Оливери — мислеше си той — да го отстраня от компанията, и то колкото се може по-скоро. За мен това е от първостепенно значение.“

Толкова увлечен бе Обри Мастърс в плановете и кроежите си, така бе погълнат от мислите си, че не забеляза, че една добре облечена двойка се движи зад него и го следва от разстояние нагоре по „Странд“.

Той продължи по обичайния си маршрут, прекоси „Трафалгар скуеър“ и си запробива път през навалицата. Съсредоточен в пътя си, отново не обърна внимание, че още някой върви след него. Това беше млада жена, спретнато облечена, но не така елегантна като другите преследвачи. След като набързо размени няколко кратки думи с тях, младата жена тръгна след тях, отново на разстояние. Обаче се стараеше винаги да й бъдат в полезрението, както й бяха наредили.

Въпреки че пътят пеша от „Странд“ до „Пикадили“ бе относително дълъг, Обри са наслаждаваше на следобеда. Докато крачеше по широкия булевард, за миг хвърли поглед наляво и забеляза колко зелен е Грийн Парк, напълно заслужил името си^[1]. Пролетта не бе далеч.

След като зави по „Хаф Муун стрийт“, за секунди Обри се озова на „Кързън стрийт“. Замисли се дали да не се отбие в любимата си бръснарница и да си купи шише одеколон за след бръснене, но после промени решението си. Прекалено нетърпелив бе да стигне до пазара „Шепърдс“.

Точно в този момент младата жена, която го следваше, също зави зад ъгъла на „Хаф Муун стрийт“. Бързаше да настигне Обри Мастърс. Беше се позадъхала, когато го потупа по рамото и каза:

— Сър, моля да ме извините.

Сепнат и раздразнен, Обри енергично се извъртя, на устните му напираха остри думи. Но когато погледът му се спря на едно от най-красивите момичета, които бе срещал, словата му останаха неизречени. Неподправената й красота го омая и той се чу да пита с любезен глас:

— С какво мога да ви бъда полезен, млада госпожице?

— Съжалявам, че ви притеснявам — извини се тя и като се усмихна, показа прекрасни бели зъби, — но не съм от тази част на града и се загубих. Търся пазара „Шепърдс“, но не мога да го намеря.

Поразен от милата й усмивката и нежния й глас, Обри грейна насреща й и възкликна:

— С радост ще ви помогна. По една случайност аз самият отивам към пазара „Шепърдс“. Така че елате, нека вървим заедно.

Момичето отново се усмихна.

— Какво облекчение. И колко мило от ваша страна, сър да ме заведете — тръгна в крак с Обри и продължи: — Нали пазарът „Шепърдс“ е голям? Продават ли много неща?

— Да, така е, но на площ е доста малък, струпан на едно място, така да се каже — погледна към нея и хубостта й отново го порази. Тя беше пиршество за очите. — Предполагам, че търсите да си купите някои красиви неща? — промълви той с глас, който сам не можеше да разпознае.

Младата жена поклати глава.

— О, не, сър, надявам се да намеря магазин, в който се продават семена, грудки и други вегетариански храни. За майка ми. Много е зле. Стомахът я боли и един приятел я посъветва да се откаже от месни храни и да яде по-леки неща. Сега иска да хапва зеленчуци и тям подобни.

— Колко странно! — отговори Обри и очите му светнаха. — Аз самият съм вегетарианец, така се случи, че и аз отивам точно в този магазин, който търсите.

— Каква съм късметлийка — каза тя и спря. Протегна ръка и добави: — Нека ви се представя, сър. Казвам се Филида Блу.

Докато се ръкуваше с нея, усмихнат до уши, Обри отвърна:

— А моето име е Обри Мастърс. Радвам се да се запознаем, госпожице Блу.

— Моля, наричайте ме Филида. Всички ми казват така.

Докато вървяха заедно нагоре по „Кързън стрийт“, Обри разказа на младата жена за продуктите, които купува от магазина и похвали достойнствата на зеленчуците и зърнените храни, компетентно я осведоми за ползата от вегетарианството. След няколко минути навлязоха в покритото с калдъръм землище на пазара „Шепърдс“, където сред сергиите, ресторантчетата и кафенетата се намираше любимият магазин на Обри Мастърс.

— Ето го, Филида — обяви той, отвори вратата и я пропусна да влезе.

— Здравейте, господин Мастърс! — обади се един мъж иззад тезгяха. — Очаквах ви днес — измери с очи младата жена и също като Обри, не можеше да спре да й се усмихва. Каква красавица, с тези златни къдри, големи сини очи и закачливи устни. Не бе виждал по-апетитно парче.

Забелязал реакцията на продавача, Обри някак собственически измърмори:

— Това е госпожица Блу, Финиъс. Търси храни за майка си. Но първо аз ще я разведа.

— Моля, чувствайте се като у дома си — отговори Финиъс. Обри му обърна гръб и се усмихна на младата жена, като й намигна.

Тя се усмихна в отговор, последва Обри и каза:

— Посъветваха ме да взема сушени гъби, леща, палмово нишесте и всякакви ядки. И разбира се сушени билки, както и корени.

— Да, да, ще ви помогна, скъпа — отговори Обри. Младото момиче го привличаше така силно, че чак се изненада от себе си. Тя изглеждаше току-що минала двайсетте, наполовина на неговата възраст и бе така прелестна, че разбуди в него нещо отдавна заспало. Запита се как да уреди отново да се срещнат. Непременно трябваше пак да я види.

 

 

— Лапна въдицата — докладва три часа по-късно Филида Блу, когато се присъедини към модно облечената двойка в кръчмата на „Мейдън лейн“, точно зад „Странд“.

— Разкажи ни — подкани я мъжът и й се ухили.

— Фасулска работа — отвърна Филида и се усмихна на човека и спътницата му. — Нагълта стръвта с все куката и влакното. После ме заведе на кафе и иска да се срещнем следващата седмица. По същото време и на същото място, Чарли.

— Добро момиче.

Жената погледна джобния си часовник.

— Време е да вървим. Скоро всички трябва да бъдем в театъра.

— Заради минутка-две няма да закъснеем, Сейди — отговори Чарли. — Оттук пътят не е много.

Като погледна към Филида, отбеляза с гърлен смях:

— Ти си чудесна малка актриса, Мейзи. И то добре обучена.

— Дължа го на теб. И благодаря, че днес ме пазихте.

 

 

Джон Съмърс бе толкова неспокоен тази вечер, че му бе непосилно да изяде отличната храна, която готвачът му грижливо бе приготвил. Най-после хвърли бялата ленена салфетка върху масата и бързо се оттегли в библиотеката.

Малко по-късно икономът му Фелоус почука на вратата и влезе.

— Всичко ли е както трябва, сър?

— Всичко е наред, благодаря ти — отвърна тихо Джон.

— Готвачът е разтревожен, сър. Допаднаха ли ви ястията?

— Да. Предай похвалата ми на готвача, Фелоус, и моля те, налей ми коняк, ако обичаш.

Когато най-сетне остана сам, Джон Съмърс се настани на коженото кресло пред ярко пламтящия огън с чаша бренди в ръка.

В мислите му се въртяха събитията от деня. В много отношения очите му се отвориха. Вече бе наясно как точно стоят отношенията с подчинените му, научи повече за тях, разбра кои са слабостите им. Най-после. Определено бе изумен, че коравосърдечието не е чуждо на Марго Грант. Осъзна също, че тя по-скоро създава неудобства. От друга страна Хенри Грант разчита на нея и я обича, ако любовта бе чувство, присъщо на така объркан и обезумял човек.

Джон въздъхна и се загледа в малкия портрет на Джорджина, който стоеше на масата до камината. Ако само преди няколко години годеницата му не бе загинала при злополука, всичко щеше сега да бъде различно. Щеше да има съпруга и семейство и те щяха да облекчат самотата му. Осъзнаваше, че понякога животът му е непоносим: Джорджина му липсваше така силно и нямаше довереник, близък приятел, с когото да може да споделя. Бе безкрайно самотен. Имаше само братята си, живеещи в Съмърсет, но не бе особено близък с тях.

Отпи продължителна глътка бренди, после остави чашата на близката маса, затвори очи, заляха го безброй мисли. Едно нещо взимаше превес в съзнанието му. „Слава Богу, че не попадна в сексуалния капан, наречен Марго Грант. Измъкна се на косъм“, каза си той. Изпита жалост към Джак Бофилд, очевидно новата й жертва.

Джон знаеше, че е допуснал да изостави работата си през изминалите няколко месеца. Проблемите на компанията нямаше да изчезнат. Трябваше да се разрешат. Проклет да бъде, ако допусне търговска къща „Деравенелс“ да фалира. Някак ще съумее да намери умно решение. С помощта на предани служители щеше да издигне компанията до върха. Бе длъжен да го стори.