Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (29)

29.

Едуард Деравенел не се плашеше лесно. По-скоро винаги бе спокоен и се владееше. Този следобед, докато вървеше с отмерена крачка към кабинета на Джон Съмърс, се чувстваше в мир със себе си и света. И си даваше ясна сметка защо Съмърс е изпратил да го повикат. Имаше новина.

Когато стигна до вратата на кабинета на Съмърс, почука на вратата и направо влезе вътре; ни най-малко не бе изненадан да завари инспектор Лейдлоу, седнал вътре заедно с Роб Аспен. Очакваше да го намери там.

— Здравейте, инспекторе — поздрави той и погледна към двамината други. — Добър ден, Съмърс, Аспен.

Те го поздравиха, после Джон каза:

— Елате при нас. Чакаме Оливери, след което ще започнем.

Точно в този момент Алфредо почука на вратата и влезе с видимо измъчен вид.

— Добър ден на всички — поздрави ги някак безцеремонно, прекалено небрежно и седна на един стол до Едуард.

Инспектор Лейдлоу поизбута назад стола си, така че останалите четирима да бъдат в полезрението му.

— Е, господа, тук съм, за да ви съобщя, че не ви нося много вести. Извършихме много щателно разследване относно смъртта на Обри Мастърс и стигнахме до задънена улица.

— Какво точно означава това, инспекторе? — попита Джон Съмърс, преплете пръстите на ръцете си, както му беше станало навик и се смръщи на детектива с явно недоволство.

— Няма заподозрени. Не допускаме някой да му е дал дигиталис, понеже няма явна причина някой да е искал да го убие. Водел е еднообразен живот, доста обикновен. Бракът му не е бил щастлив, отношенията със съпругата му са били студени, но в живота му не е имало други жени.

— Но нали е страдал от сърце? — запита Роб Аспен. — Успяхте ли да откриете доктор Спрингър.

— Не е имал болно сърце, нито са му предписвали дигиталис, понеже не е имал нужда — обясни инспекторът. — Намерихме доктор Спрингър и той действително се оказа психиатър, един от последователите на доктор Фройд. Хвърли слаба светлина върху живота на господин Мастърс, при все че ни показа медицинския му картон. Обясни, че Мастърс бил обезпокоен от половата си неспособност, тревожел се, че този проблем може да повлияе на отношенията със съпругата му. Очевидно твърдо е бил убеден, че тя се чувства пренебрегната — после инспекторът добави: — Доктор Спрингър го е лекувал.

— Тогава дигиталисът ли е причина за смъртта му, или не? — малко нетърпеливо попита Алфредо. Бързаше, искаше срещата да стигне до някакво заключение, за да може да говори насаме с Едуард Деравенел.

— Да — отговори инспекторът.

— Тази сутрин извършиха аутопсията, нали? — обади се Едуард, впил поглед в служителя на Скотланд Ярд.

— Да, господин Деравенел, и мнението на съдебния патолог е смърт при злополука — Лейдлоу замълча за момент, после завърши: — По мое мнение не може да се направи друго заключение. Младшият ми партньор и аз считаме, че Мастърс неволно се е отровил с вегетарианската си храна от семена и грудки, тази, която явно консумира от години. Навярно отровата постепенно се е натрупвала. Поне така смята патоанатомът.

— Изследвахте ли тази вегетарианската смес? — Едуард наново изгледа твърдо детектива.

— Така постъпихме, но не открихме нищо, нямаше дигиталис. Виждате ли, имал е навика да си купува прясна храна няколко пъти на седмица, поне така ни увери госпожа Мастърс.

— А откъде я е купувал? — реши да попита Джон Съмърс.

— Там е бедата: не знаем — отвърна Лейдлоу и добави: — Съпругата му ни уведоми, че я донасял у дома в едноцветна, кафява хартиена торба без отличителни белези, така че няма представа от кой магазин я е купувал. Казах ви, опасявам се, че стигнахме до задънена улица. Случаят е приключен, господа. Не е имало престъпление по наше мнение.

— Благодаря ви много, инспектор Лейдлоу — учтиво каза Едуард и веднага стана, приближи се към детектива и стисна ръката му. — Аз, всички ние ценим това, което сторихте, за да разрешите случая, но предполагам, че завинаги ще остане мистерия, нали.

— Правилно, сър, така е — отговори Лейдлоу и се сбогува с тях.

Едуард последва детектива и го изпрати по коридора, както бе постъпил и преди, повеждайки го към главното стълбище. Когато стигнаха до него, Едуард каза на Лейдлоу:

— Инспекторе, ако ви е нужно нещо, помощ от какъвто и да е характер, моля обърнете се към мен. Проявихте голямо старание и чувство за такт. „Деравенелс“ и аз сме благодарни за усилията ви.

— На мен ми изглеждат нищожни, но благодаря за любезната покана. Съжалявам също, господин Деравенел, че не можахме да разнищим нападението срещу вас. И то не бе от липса на усилия.

— Друга мистерия — промълви Едуард и дари детектива с топла и сърдечна усмивка.

Минута по-късно, останал сам в кабинета си, Едуард посегна към телефона и вдигна слушалката. После веднага я върна на мястото й. Защо да се обажда сега на Невил? Не бе необходимо. Вестникарчетата скоро щяха да излязат на улицата, за да предлагат последните следобедни вестници и ще крещят заглавията им. По-добре да не разбуждат духовете, реши той и зачака Оливери да дойде в кабинета му.

Той пристигна след две минути.

След като седна на един стол, Алфредо отправи към Едуард дълъг въпросителен поглед и запита:

— Е, как мислите?

— Според мен инспекторът е дяволски добър полицай, който не е открил доказателства за убийство.

— Допускате ли Мастърс да е извършил самоубийство?

— Като се замисля, все повече се убеждавам. Навярно е сложил край на живота си, но нека приемем становището на патоанатома, какво ще кажете?

— Но, разбира се, стари приятелю — отвърна Алфредо с безизразно лице. — Обаче между нас казано, аз намерих достатъчно доказателства, за да наредя да го обесят, удавят и разкъсат на четири, ако беше жив. Наистина е крал, а Джак Бофилд и Джеймс Клиф наред с него. Както и служителите в мините.

Едуард се ухили.

— Значи хванахме за топките двама от още живите, а?

— Да, точно така. Отне малко ровене, но сега разполагаме с много повече доказателства да отстраним и тия двамата. Нямам търпение да съобщя на Невил Уоткинс.

 

 

Вики Форт нареди на файтона да я откара в Уайтчапел. Щом стигнаха „Хай стрийт“ тя слезе и напомни на кочияша да я почака.

Отдалечи се бързо от кабриолета, прекоси няколко невзрачни, пусти малки улички, докато се озова пред преобразена стара постройка, сега носеща името „Хадън хаус“. Почука на вратата и зачака, като поглеждаше нагоре към притъмняващото небе. Задаваше се буря и започваше да ръми.

След секунди вратата се отвори и една млада жена застана на прага и се усмихна, когато видя Вики.

— Госпожо Форт, колко се радвам отново да ви видя, и то така скоро! Фенела е в кабинета си, моля заповядайте — тя отвори вратата по-широко и покани Вики вътре.

След като закачи палтото й в дрешника в антрето, младата жена каза:

— Елате, ще ви заведа в кабинета й.

— Благодаря, Дора, но мисля, че зная пътя — отговори Вики и се засмя.

Фенела Фейн скочи, щом видя на вратата Вики, веднага заобиколи бюрото си и топло поздрави приятелката си.

— Нека седнем до камината — предложи Фенела. — Денят се оказа неприятно студен, освен това е и влажно.

— Не е много приятно навън — съгласи се Вики и седна на един от дървените столове, които Фенела бе придърпала до огнището. След като се покашля, заговори: — Ще мина направо на въпроса, Фенела. Взех решение. Искам да дойда и да работя с теб.

Лицето на Фенела грейна и тя възкликна:

— О, Вики! Колко се вълнувам. Наистина ще имам полза от теб.

— Това ме радва — отговори Вики и продължи: — Зная, че се преуморяваш. Мога да ти посвещавам по два дни всяка седмица. Искаш ли да идвам във вторник и сряда? Или сряда и четвъртък?

Без много да му мисли, Фенела отговори:

— Вторник и сряда е много по-добре, вторник е скоро след изминалия уикенд. По няколко контузени жени идват за помощ в понеделник и вторник — Фенела тъжно поклати глава. — Разбираш ли, Вики, мъжете им прекарват в кръчмите голямата част от неделята и като се върнат пребиват от бой съпругите си — Фенела сгърчи лице и продължи: — Някои от тези жени не са приятна гледка. Насинени очи, счупени кости.

— Притежавам някои сестрински умения — припомни Вики на приятелката си. — Спомена ми онзи ден, че ти е нужна жена, която да готви яхнии, супи, всякаква храна. Аз съм доста добра готвачка — тя се усмихна, — но ще правя каквото искаш, дори ще мия пода. Чувствам, че съм длъжна някак да помогна. Толкова нищета има тук, в Ийст Сайд.

— Вики, можеш да помогнеш много, дори и ако поемеш част от документацията, ще бъде като божия благословия. Сега, бих искала да ти спомена, че има няколко малки правила. Може ли да ти ги обясня?

— Да, разбира се, ако обичаш.

— Когато започнеш да работиш тук, няма да те наричат госпожа Форт, а госпожа Вики. Така жените ще се чувстват по-уютно, като не използват фамилното ти име, а едновременно няма да им се налага да те наричат по малко име. Иначе биха се чувствали неудобно, би им звучало прекалено фамилиарно. Същото се отнася и за титлите. За тях не съм лейди Фейн или лейди Фенела, а госпожа Фенела, а Дора не е лейди Дора, а госпожица Дора. Две други правила. Съпрузите им могат да ги посещават, ако жените останат тук за няколко дни. Но е задължително да бъдат напълно трезви и да ги изчакат в приземния етаж. И накрая, не сме особено настойчиви, ако дамите не желаят да споделят как са пострадали. Защитават мъжете си със зъби и нокти, ако ме разбираш. О, и още нещо. Понякога водят със себе си и по някое детенце — позволяваме му да остане, докато майката отново е добре. Мисля, това е всичко.

— Разбрах и ще дам всичко от себе си. Ще вложа сърцето си, Фенела, мога да те уверя.

— Зная, скъпа моя, и мога само да ти благодаря от дъното на сърцето си, че доброволно предлагаш труда си. Как е Лили? Не съм я виждала наскоро.

— Отлично се чувства, Фенела, и ме помоли да ти предам поздрави.

— Много благодаря, поздрави я и от мен. Тя е такъв прекрасен човек. И миналата седмица получих няколко вързопа дрехи от нея, всичките годни за носене. Могат да се преправят и да се опростят. Изпратих й бележка, за да й благодаря — Фенела ненадейно се изправи и продължи: — Кога ще можеш да започнеш да ни помагаш, Вики, скъпа?

— Ще бъда тук следващия вторник сутринта, така удобно ли е?

— Да, и между другото, винаги помни да си наемаш файтон да те взима, когато си тръгваш късно следобед. Тук са нарядко и трудно се намират.

Няколко минути по-късно, запътила се към кабриолета, който я очакваше, Вики се замисли за приятелката си.

Фенела бе вдовицата на лорд Джереми Фейн, убит при ловен инцидент преди няколко години. Сега тя бе на двайсет и седем и веднъж бе доверила на Вики, че като помага на измъчените жени в Ийст Енд, донякъде облекчава скръбта си и дава смисъл на живота си. При все че работеше в „Хадън хаус“, благотворително начинание, чийто основоположник бе леля й, доскоро Фенела се бе затворила във вдовството си. През изминалите девет месеца отново започна да общува с хората, като живееше в два напълно различни свята. Вики й се възхищаваше, уважаваше твърдостта, силата и благородството на духа й. Възнамеряваше да даде всичко от себе си в „Хадън хаус“.

 

 

Едуард се настани на удобен стол в салона за пушене в „Уайтс“ и зачака Невил да се появи. Джони, Уил и той бяха пристигнали двайсет минути по-рано, но двамата бяха решили да „ударят някоя и друга топка по масата“, както Джони се изрази, и се запътиха към билярдната.

С уиски със сода в ръка Едуард се понесе по течението на мислите си, насочени главно към „Деравенелс“ и плановете си да я оглави.

Долавяше откъслечни думи от разговора между останалите мъже в помещението и вътрешно се усмихваше. Мъжете сплетничеха със същото удоволствие като жените.

Трима джентълмени, седнали на масата до него, пушеха пури и си почиваха след работния ден и разговаряха на твърде висок глас. За миг той наостри уши.

— Кралят заминава за Биариц, като ще помъкне сума ти благородници и слуги със себе си, естествено — говореше единият от тях.

— И, несъмнено, госпожа Кепъл — подметна другият.

Чу се лек кикот и после третият възкликна:

— Чухте ли какво казал наскоро Чърчил? Че госпожа Кепъл трябва да бъде избрана за първа дама на креватната камара.

И тримата мъже се засмяха, дори Едуард се развесели, но се наложи да сподави кикота си. Кралят и дългогодишната му любовница често ставаха обект на шеги.

Чу се нов глас:

— Нортклифският „Дейли Мейл“ определено подкрепя Болфор^[1] и правителството му.

— Болфор няма да изкара дълго.

— Торите трябва да останат на власт.

— Вече не съм съгласен, старче. Между впрочем, мисля да си купя автомобил.

— Мили Боже, много смело от твоя страна.

— О, напълно безопасни са.

— Ще си купиш един от моделите на Форд, така ли?

— Още не съм решил, приятелю. Двама английски инженери, господата Ролс и Ройс, ще представят собствен модел. Може да го изчакам.

— Търси английското, е мнението ми. Това е най-важното, да знаеш. Длъжни сме да подпомагаме възхода на империята. Нали сме най-великата държава на света?

— Пия за това, Монтегю.

— Киплинг е издал нова книга. Да се чудиш как тия писатели създават шедьовър след шедьовър: Голсуърти също има нов роман, а Бърнард Шоу е поставил още една пиеса.

— Продуктивни, само така можем да ги наречем.

Едуард се абстрахира от разговора на съседната маса и потъна в собствените си мисли, припомнил си, че е обещал на малкия си Рибчо нова книга от Ръдиард Киплинг. Трябваше да я поръча още утре. Наближаваше и рождения ден на Лили. Искаше да й купи някакво красиво бижу; не знаеше как ще успее, освен ако не вземе заем от майка си. Пари. Страшно му бяха нужни…

Всички разговори изведнъж замлъкнаха и в помещението настъпи пълна тишина. Едуард погледна към вратата и се усмихна. Невил бе застанал до нея и оглеждаше присъстващите като монарх, правещ оглед на поданиците си. Елегантно облечен, както винаги, и с изключително самочувствие, той уверено влезе в стаята, кимайки на мъжете, които го поздравяваха. Пристигането му предизвика раздвижване на духовете.

Едуард стана и стисна ръката на братовчед си, когато Невил спря до масата му.

— Къде са другите? — попита той и седна.

Едуард също се настани на стола си и обясни:

— Отидоха да изиграят една партия билярд.

Невил кимна, направи знак на сервитьора, поръча си уиски като Едуард, после се облегна на стола си.

— Желаеш ли една пура?

— Не, благодаря — отвърна Едуард и продължи: — Инспектор Лейдлоу днес дойде в „Деравенелс“ — хвърли на Невил остър поглед.

— Допускам, че е редно. Заключението на патоанатома е във всички следобедни вестници — отговори Невил. — Смърт поради злополука, така четох.

Очите им се срещнаха и настъпи миг мълчание.

Най-после Едуард промълви с тих глас:

— Да, така ни съобщи и инспектор Лейдлоу. Каза, че не е извършено престъпление, също изтъкна, че няма причина Обри Мастърс да е извършил самоубийство, поне доколкото е успял да установи. Инспекторът описа живота на починалия като сив и монотонен.

Невил кимна, сви устни и доби замислен вид.

— Парите, които е откраднал от „Деравенелс“ трябва да се намират някъде, Нед. В банковата му сметка, предполагам, която понастоящем принадлежи на съпругата му. Освен ако в живота му не е имало друга жена или не е уредил нещо различно. Може и да са скрити.

— Лейдлоу изрично изтъкна, че около него не е имало други жени, доколкото му е известно. Но това не означава, че парите са у Милдред Мастърс. Може да си е открил сметка в друга банка, за която тя да няма и понятие — предположи Едуард.

— Нищо чудно. В този случай парите най-вероятно са загубени, Нед, освен ако не е оставил разпореждания на банката или в завещанието си как да се разпредели състоянието му. Съмнявам се „Деравенелс“ да види и едно пени. Само да разполагахме с документация за личните му финанси… — Невил замълча и поклати глава.

— Съгласен съм, не се надявам да сложим ръка върху тях — промърмори Нед, раздразнен от тази мисъл.

— Може и да си прав — съгласи се Невил. — C’est dommage^[2].

Невил вдигна уискито си, което бе пристигнало преди няколко секунди.

— Наздраве, Нед.

Едуард повдигна чашата си и докосна тази на братовчед си.

— Наздраве — повтори той.

— Къде желаеш да вечеряме днес? — смени темата Невил, понеже не желаеше повече да обсъжда смъртта на Мастърс.

— Където ти е приятно — отговори Едуард. — В „Савой“? „Рулс“?

— А, ето идват Джони и Уил! Нека ги попитаме за предпочитанията им.

 

 

Марго Грант се втренчи в Джон Съмърс и извика:

— Смърт поради нещастно стечение на обстоятелствата ли? Това заключение е пародия. Обри е бил убит. Зная го, чувствам го със сърцето си. O, mon dieu, какво изопачаване на фактите.

— Марго, скъпа, моля те, успокой се. Днес инспектор Лейдлоу дойде при мен и ми обясни всичко. Скотланд Ярд е провел много щателно разследване и са напълно сигурни, че не е извършено престъпление.

— Глупости! Зная, че са го убили. Те са го извършили! Те са го погубили.

Джон се облегна на канапето и я погледна в очите. Тя седеше зад бюрото в библиотеката в къщата си на „Гросвенър стрийт“ и както обикновено, изглеждаше невероятно красива и сладострастно примамлива. И толкова властна. В момента някак и обидена. Когато се разгневеше, гласът й ставаше пронизителен, френският й акцент личеше по-силно и винаги търсеше сигурност.

След като си пое дълбоко дъх, Джон заговори:

— Няма доказателства Деравенел да са извършили каквото и да е. Лейдлоу е съгласен със заключението на съдебния лекар, че е нещастен случай. Знаеш не по-зле от мен, че Обри Мастърс имаше необичайни хранителни навици, убеден съм, че неволно е погълнал дигиталис.

— Не го вярвам.

— Ако не е станало по невнимание, значи е било нарочно, самоубийство — предположи Джон, гласът му бе равен и твърд, в унисон със спокойния му характер.

— Самоубийство. Не, никога не би го извършил! Non, non, jamais^[3].

Джон не отговори нищо, защото мислеше за несъответствията, които наскоро откри в сметките, отнасящи се до отдела по минодобив. Все още не можеше да разбере какви ги е вършил Мастърс и кой още е замесен. Ако съществуваше проблем, беше именно в това. Реши да не го споменава, та да не увеличава тревогата на Марго. Днес настроението й бе особено непостоянно и той нямаше намерение допълнително да разпалва страха й.

Изведнъж вратата се отвори и Хенри Грант застана на прага, облечен със стар тъмносив, кадифен халат, с чехли на краката и разрошена коса. На лицето му имаше отсъстващо изражение, а очите му блуждаеха.

— А, Марго, ето те и теб — заговори Хенри и повлече крака из стаята — изглеждаше по-стар от годините си.

Марго рязко се изправи, прекоси помещението и го хвана за ръката.

— Ела, Хенри, седни, Джон е тук, дошъл е да те навести.

Хенри се обърна. Лека усмивка разтегли устните му, когато забеляза братовчед си. Тръгна към него, протегнал ръка.

Джон веднага стана, ръкува се усмихнат с Хенри, давайки си вид, че му е приятно. Но бе обезпокоен и ужасен. Повече от всякога оглавяващият „Деравенелс“ приличаше повече на изкукуригал стар глупак, отколкото на индустриален бос. Не биваше да го виждат. Бе изключително важно.

— Добър вечер, Хенри — поздрави го Джон и поведе домакина си към канапето. Заедно седнаха и Джон продължи: — Как се чувстваш тази вечер? Малко по-добре, надявам се.

— О, да. Чаках отец О’Донован, но навярно ще закъснее. Е, хубаво, няма нищо. А как е баща ти? Не съм го виждал наскоро.

Преди Джон да успее да отговори, Марго се намеси:

— Е, Джон, Хенри, ще вземете ли по едно coupe^[4]? Малко шампанско ще ни се отрази добре, да? Здравословна напитка, баба ми така ме учеше — и без да чака отговор, тя натисна звънеца на бюрото си.

— Би било чудесно — най-сетне отговори Джон.

Хенри не каза нищо, бе потънал в мълчание на другия край на канапето, а очите му вече бяха затворени. Бе се отнесъл в благочестивите си видения.

Икономът се появи на вратата.

— Мога ли да ви услужа, мадам?

— Oui^[5], Търнбул. Шампанско, ако обичаш.

Той кимна и излезе.

Марго се приближи към съпруга си:

— Хенри, Хенри, уморен ли си? Спиш ли? — тя загрижено се надвеси над него.

Хенри Грант се сепна и се поизправи.

— Уморен съм, да. Смятам да се прибера в стаята си.

— Ще ти помогна — любезно промълви тя.

— Не, не, ще ме придружи Джон — безпомощно се обърна към братовчед си, после се поусмихна. — Моля те.

— Разбира се, Хенри — отвърна Джон, пое ръката му и го изведе от библиотеката.

Марго стоеше по средата на стаята и вътрешно кипеше. Мъже. Бяха невъзможни. Хенри бе набожен, неспособен идиот, а Джон Съмърс бе глупак. Вярваше на думите на онзи тъп полицай Лейдлоу, осланяше се на заключението на патоанатома. Тя беше права. Знаеше го. Семейство Деравенел бяха убили Обри Мастърс и им се бе разминало.

В този момент Джон се върна в стаята, последван от Търнбул, носещ сребърна шампаниера на поднос от същия метал и кристални чаши.

След секунди двамата се чукнаха с искрящото вино и заедно седнаха на канапето. Марго положи чудовищно усилие да потисне гнева си и заговори по-меко с лека усмивка:

— Довери ли ти Хенри някакви тайни, Джон?

Той поклати глава и бързо отвърна, смръщвайки вежди:

— Искаше да говорим за Едуар. Съобщи ми, че иска да го заведа в Итън, за да посети сина си — Джон внимателно я наблюдаваше с преценяващ поглед, винаги се чувстваше странно, когато споменаваше момчето, което можеше да бъде копеле, негов полубрат. — Ти какво ще кажеш?

— Превъзходна идея — отговори тя, ни най-малко обезпокоена. — Напоследък не бе проявявал интерес към Едуар. Ще изпълниш ли молбата му?

— Естествено. Но и ти ще ни придружиш, нали? — без да дочака отговор, се наведе към нея и я целуна по устата. — Ще ми бъде непоносимо, ако откажеш — добави той.

— Непременно ще дойда с вас. Животът ми е непоносим без теб. Имам нужда да се срещаме насаме, cheri, да бъда с теб — тя сниши глас. — Искам да споделя леглото ти, да падна в обятията ти. Ах, Джон, без теб животът ми е празен и нещастен.

Той остави чашите им с шампанско на страничната масичка. Премести се по-наблизо, привлече я в прегръдките си и започна страстно да я целува. Тя му отвърна с пламенност, по-силна от неговата, после ненадейно се отдръпна. Обгаряйки с дъха си страната му, прошепна:

— Тук не е безопасно. Нека излезем. Сега. Заведи ме у вас… моля те. Моля те.

Той изпълни молбата й, копнееше за нея така силно, колкото и тя — за него. След минути се качиха в каретата и препуснаха из града.