Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (37)

37.
„Рейвънскар“

Едуард седеше в един ъгъл на библиотеката, вглъбен в „Общият ни приятел“, един от романите на Чарлс Дикенс, който не бе чел преди. Издадена през 1865, тя бе една от последните книги на писателя. Едуард я харесваше, беше му интересна, при все че врявата в другия край на библиотеката започваше да го дразни.

Изведнъж той изправи гръб и тресна книгата на една малка масичка.

— Престани, Джордж! Нетърпим си — извика той и изгледа гневно брат си.

— Не аз вдигам шум, а Ричард! — кресна момчето и му отвърна със същия поглед.

— Защо си винаги така непоносим, Джордж? И такъв малък лъжец. Разбира се, че не е Ричард, чух твоя глас. Да не мислиш, че съм глух? Или не мога да различа гласовете ви?

Ненужното перчене на Джордж се изпари; той седна обратно на стола си с нацупен вид, а ъгълчетата на устата му увиснаха. В този миг мразеше по-големия си брат.

Ричард се обади:

— Няма нищо, Нед, не ми пречат силните му викове, въпреки че ме е яд като Джордж твърди, че не мога да играя шах.

— Не те виня, малка Рибке. А ти наистина умееш да играеш и то твърде добре. В края на краищата нали аз те учих, а ти много пъти си ме бил.

Уил се засмя.

— Все едно слушам братята си. Кълна се в Бога, сякаш в този момент съм си вкъщи.

— Но ти си вкъщи — бързо отговори Нед и се засмя. — Моят дом е и твой и винаги ще бъде, докато съм на този свят.

В този момент влезе Джесъп, който носеше поднос с кана кафе, чаши и чинийки. След като я постави на една масичка за списания, погледна към Едуард и попита:

— Питах се дали вие и господин Хаслинг ще желаете нещо полезно за храносмилането с кафето, господин Едуард? Да кажем коняк?

— Не бих отказал, благодаря, Джесъп. А ти, Уил? — погледна към приятеля си, доброто му настроение се бе завърнало.

— Защо не? Много благодаря.

Джордж се обади:

— Бих искал чаша бренди, Джесъп.

— За нищо на света! — бързо отряза Едуард. — Донеси, ако обичаш две чаши коняк, Джесъп.

Икономът кимна и забърза навън.

— Е, кога ще мога да пия коняк след обяд? — неочаквано войнствено попита Джордж, с тон, който Едуард добре познаваше.

— След дълго, дълго време — изстреля в отговор Едуард. — Когато пораснеш, не и преди това, мога да те уверя.

Джордж не отговори; отпусна се на стола си, намусеното му изражение не напускаше лицето му. Навъсен и мрачен, се затвори в себе си, както му бе обичай, щом осуетяха намеренията му.

Ричард, осъзнал внезапно тегнещото напрежение в стаята, заговори с умиротворителен тон:

— Много любезно от страна на чичо Невил, че ни покани в „Торп Манор“ на обяд на Петдесетница, нали Нед?

— Наистина. Чакам с нетърпение неделята, а съм сигурен, че и ти, също. Ще видиш Ан, а ти, Джордж, ще се срещнеш с Изабел — Едуард замлъкна, когато на прага се появи Джесъп.

— Да, Джесъп, какво има? — попита той.

— Търсят по телефона, господин Хаслинг, сър.

Уил остави вестника, който четеше, и се изправи, бързо прекоси помещението, като погледна Нед и сви рамене да покаже изненадата си. Каза:

— Извини ме, Нед, чудя се кой ли може да ме търси в този час?

Миг по-късно Уил вдигна слушалката на апарата в галерията.

— На телефона е Уил Хаслинг.

— Здравей Уил, Стивън е.

— Стивън! — възкликна той, изненадан да чуе зет си и леко се намръщи. — Всичко наред ли е?

От другата страна на линията се долови моментно колебание, после Стивън Форт отговори с напълно овладян глас:

— Опасявам се, че не. Станала е страшна катастрофа, ужасна злополука, Уил. С Вики и Лили. Днес са били ранени…

— О, Боже мой, не! — пресече го Уил и по-силно стисна слушалката. — Какво е станало? Кажи ми какво се е случило? Сериозно ли са пострадали?

Стивън заговори, на моменти гласът му трепереше, докато обясняваше за инцидента в Хайд Парк този следобед, а Уил тежко седна на близкия стол и сърцето му се свиваше, докато слушаше злополучните новини.

 

 

След като затвори телефона, Уил остана седнал за миг, в опит да се овладее. Най-сетне малко неуверено стана и обръщайки се, видя Нед, който излизаше от библиотеката, за да тръгне през дългата галерия.

— Много се забави на телефона, Уил, започнах да се тревожа, че нещо не е наред… — Нед млъкна, като видя лицето на Уил и възкликна: — Пребледнял си като платно! Нещо се е случило — Едуард побърза напред, хвана приятеля си за ръката, видя мъката, отразена в очите му, и усети как цялото тяло на Уил трепери.

— Какво има? Моля те, сподели с мен.

Уил кимна и преглътна.

— Нека се уединим някъде, трябва да поговорим насаме.

— Да идем в трапезарията — отговори Едуард и поведе Уил през галерията, докато се питаше какво, за Бога, бе станало, та така да го разтревожи. Надяваше се да не е нещо свързано със смъртта на баща му.

След като влязоха в трапезарията, Уил седна на един стол и направи знак на Едуард да се настани срещу него.

Той го стори и отново го помоли:

— Кажи ми какво те тревожи, Уил, моля те.

— Става въпрос за Вики — започна Уил и пое дълбоко дъх, в опит да се успокои — и за Лили. Претърпели са катастрофа днес следобед и…

— О, Боже мой! Зле ли са пострадали? — попита Едуард, накланяйки се напред с очи, приковани в Уил, внезапно обзет от опасения.

— Кракът на Вики е счупен, както и едно от ребрата й, а лицето й е много зле насинено — започна Уил и установи, че гласът му трепери. Преглътна, после продължи: — Лили е със счупено рамо и фрактура на две ребра…

— Слава Богу, че и двете са живи! — прекъсна го Едуард, заля го облекчение. — Счупените кости заздравяват.

— Нед, Лили има сътресение на мозъка… — Уил замълча, поклати глава и добави с глас, който едва се чуваше: — Толкова ми е мъчно… — отново поклати глава и трескаво прошепна. — Загубила е бебето, Нед.

— О, не, не — промълви Нед с глас, не по-силен от шепот, и затвори очи. След няколко секунди ги отвори и се втренчи в Уил, а гласът му звучеше ужасено. — Тя така силно желаеше детето. Наистина — скри лице в дланите си и зарида.

Уил се изправи, приближи се до Нед, наведе се и сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам, ужасно много съжалявам.

Нед се вкопчи в ръката на приятеля си, задържа я за момент и после, като поизправи рамене, погледна Уил в очите.

— Лили и Вики ще оздравеят, нали? Нищо не ми спестяваш, нали, Уил?

— Не… всъщност — заговори приятелят му и гласът му се прекърши — Лили е в безсъзнание.

Едуард не отрони и дума, само втренчи поглед в Уил и отново очите му плувнаха в сълзи, които този път не потекоха. Устните му трепереха, когато попита:

— Но хората излизат от кома, нали, Уил? Нали тя ще дойде в съзнание?

— Стивън силно се надява, звучеше оптимистично. И двете са в най-добрите ръце. Стивън е разпоредил да ги преместят в частната клиника „Мастерсън“ на „Харли стрийт“, където получават необходимите грижи и най-доброто медицинско обслужване.

— Утре първото, което трябва да направя, е да отида в Лондон — заяви тихо Нед, извади носната си кърпа и избърса мокрото си от сълзите лице.

— Зная. Също и аз. Ще заминем заедно. Можем призори да хванем първия влак, тръгващ от Йорк.

— Съжалявам за Вики, Уил. Нали не е пострадала повече, отколкото ми казваш?

— Не. Вики има само контузиите, за които ти споменах и това е всичко.

— Как е станала катастрофата? Нищо не ми съобщи за нея.

— Зная, но исках първо да те уведомя за нараняванията им и да обясня състоянието на Лили и… — той рязко спря; не можеше да го повтори, не му даваше сърце да спомене загубата на бебето.

Едуард сякаш разбра и без да му го казват, и промълви:

— Винаги съм си представял, че детето ще е момиче, не зная защо, но така беше… — замлъкна насред изречението и се облегна на стола си, погледна към Уил и смръщи вежди. Яркосините му очи се бяха зачервили. — Кажи ми как се е случило, моля те.

— Днес Вики и Лили обядвали с Фенела в къщата й на „Кързън Стрийт“. След обяда Лили и Вики отишли на разходка с каретата из Хайд Парк, защото денят бил така прекрасен, а освен това Лили щяла да закара Вики до дома й в Кенсингтън. Изведнъж някакъв грамаден кон, огромен катраненочерен жребец, се разбеснял на главната алея и ездачът не успял да го овладее. Препуснал напред, подплашил дребните сиви кончета на Лили и те се втурнали напред, опитвайки се да избягат от развилнелия се кон. Понесли се много бързо, с висока скорост и ландото се преобърнало — Уил поклати глава, ясно се виждаше, че страда. — Стивън ми обясни, че този модел карети имат висок център на тежестта и когато се движат с висока скорост не са особено маневрени, така че лесно могат да се наклонят настрани и да се преобърнат.

— И точно това се е случило, нали? — попита Едуард с разтревожен глас. — Всемогъщи Исусе! Лили и Вики са извадили късмет, че не са загинали на място.

— Зная — съгласи се Уил. — За щастие полицията се озовала след минути там, където е станало произшествието и повикали линейка. Закарали Лили и Вики в болницата на „Хайд Парк Корнър“, а по-късно Стивън поискал да ги преместят в частната клиника.

Едуард пое дълбоко дъх, после го изпусна и рязко тръсна глава.

— Виждал съм в последно време в парка някои безотговорни ездачи, особено като съм минавал по „Ротън Роуд“. Мнозина от тях не са твърде стабилни на седлото. И друго, питам те Уил, що за мъж е този, дето не може да овладее коня си?

Уил остана смълчан, мислейки за фактите, които премълчаваше: питаше се дали да му съобщи всичко, казано му от Стивън.

Като че прочел мислите на приятеля си, Едуард попита:

— Всичко ми каза, нали? Има ли още нещо, което трябва да зная?

Когато Уил не отговори, Едуард повтори:

— Има ли още нещо? Моля те, не ме дръж в неведение. Прекалено сериозно е. Не ме карай да си въобразявам, че е нещо дребно, особено що се касае до Лили и състоянието й.

— Да, има още нещо, Нед, но не става дума за контузиите на Лили — най-после отговори Уил. — Отнася се до Вики, но не за раните й. Работата е… е, тя има хипотеза, Нед, относно инцидента.

— Хипотеза ли? — повтори Нед и се намръщи озадачен.

— Не е много убедена, че е станало случайно, допуска, че е преднамерено причинен.

— Преднамерено ли? Как може да бъде преднамерено? Каза ми, че конят станал неуправляем… — Едуард замълча и прикова сините си очи в Уил. — И двамата яздим достатъчно добре, и предполагам, че можем да причиним всякакви неща на един кон, за да се разбеснее и да побегне в кариер. А, ако му дадем някакво вещество или пък наркотик, можем да предизвикаме у него възбуда или уплаха, нали?

— Точно така каза и Стивън. Всеки добър ездач, който познава конете, може да прави с тях каквото иска, особено ако преди това е дал нещо на животното.

— Да не би Вики да намеква, че целта е била Лили?

— Да, страхувам се, че е така.

— Да не подозира кликата на Грант?

— Точно тях е споменала, Нед. Когато Стивън ми го съобщи, го попитах защо тя ще си мисли подобно нещо. Отговори ми, че на Вики не се понравил погледа на мъжа на коня. Описа го като тъмнокос, с черни, жестоки, самоуверени очи. Имал дълъг белег на едната буза. Приличал на чужденец.

— Наемен убиец?

— Така смята… казала, че ездачът я изгледал продължително, но още по-упорито се бил втренчил в Лили. Вики обясни, че сякаш излъчвал необяснима злост и я накарал да потрепери.

Ужасен студ скова Едуард. Внезапно, дълбоко в себе си, осъзна, че Вики е права. Наклони се напред и втренчи поглед в Уил.

— Но откъде ще знаят, че Лили ще мине през парка? Отговори ми на този въпрос.

— Според мен е сравнително лесно да се отгатне, Нед — отвърна Уил. — Да предположим, че ежедневно са следили Лили, както знаем, че шпионират тебе. Когато тази сутрин е напуснала „Белсайз Парк Гардънс“, веднага са забелязали ландото й и са тръгнали след нея. Тя отива до „Кързън стрийт“, до къщата на лейди Фенела. Вики, която живее в Кенсингтън, пристига с файтон, който освобождава. Когато след обяда Лили си тръгва, взима със себе си Вики в каретата. Всеки съобразителен частен детектив предварително би се сетил за това. Отрано ще предположи, че Лили ще откара Вики до тях и ще минат през парка на път към Кенсингтън. По главната алея. Ездачът ги е причаквал някъде, докато дамите са обядвали, готов да действа, ако изведнъж се появят. Ако не дойдат, нищо не губи.

— Инсценировка, това ли искаш да ми кажеш?

— Да — отговори Уил, — а жените са толкова предсказуеми, нали знаеш. Повечето биха поискали да се разходят из Хайд Парк в този прекрасен ден, а една дама, чиито добри маниери са в кръвта й, винаги ще откара приятелката си у дома. Ако някой действително е предизвикал катастрофата, е разчитал на предвидимото им поведение.

 

 

В тишината на нощта, когато вечерната врява бе стихнала, Едуард лежеше в леглото си, без да може да заспи. Знаеше, че докато Лили бе в опасност, сънят ще бяга от очите му.

Потресаващата злополука бе изместила всичко останало от съзнанието му; можеше да мисли единствено за любимата си Лили и за загубата на бебето, което носеше.

Почувства още по-силно болката и му бе пределно ясно, че тя ще бъде съкрушена. Неотдавна му бе споделила колко иска да има дете.

— Съзнавам, че не мога да имам теб, Нед, поне не завинаги. Един ден ще ме напуснеш, за да започнеш нов живот… и тази е една от причините да желая детето ни… така ще запазя част от теб, докато съм жива.

В онази нощ той разбра, колко силно го обича; тази нощ осъзна най-накрая колко много я обича той.

Умът му работеше на пълни обороти, изпълнен с тревожни мисли. Ще излезе ли от комата? И ако това стане, ще бъде ли увреден мозъкът й? Ще остане ли осакатена от физическите си наранявания? И още, и още… мяташе се и се въртеше, неспокоен, изпълнен с опасения.

Други демони обладаха съзнанието му и изведнъж се замисли за контузиите на Вики и застрашеното й здраве. После се заизмъчва заради подозренията й относно катастрофата, преценяваше доколко е възможно да се окаже права.

Едуард вярваше на преценките на Вики, винаги я бе уважавал, възхищаваше й се, считаше я за твърда като скала, също като брат си Уил. Ако подозираше непочтена игра и зла умисъл, значи беше така. Как да разбере, как да се увери замесена ли е фракцията на Грант в „Деравенелс“, или се касае за ужасно произшествие?

Когато часовникът в коридора пред стаята му удари четири, Едуард най-после отметна завивките и стана. Влезе в банята, обръсна се и се изкъпа; върна се в спалнята, облече дрехите си за пътуване и слезе на долния етаж. Предната вечер бе опаковал някои вещи и малкият му куфар бе във вестибюла, в съседство с дългата галерия, до него стоеше багажа на Уил.

Мина по коридора към кухнята и влезе в личните владения на госпожа Ладъм. Но естествено тя не бе там, нямаше и четири и половина сутринта. Пусна крана на мивката, наля си чаша студена вода и я отнесе в кабинета на баща си.

Като седна на бюрото, взе лист хартия и започна да пише на майка си. Преди всичко й поблагодари за проявената загриженост предната вечер и искреното й съчувствие. Сесили Деравенел бе необикновена жена; показа състрадание, обич и разбиране към скръбта му и когато й довери, че при катастрофата Лили е загубила детето, което носеше от него, майка му се разплака.

Когато стигна до края на писмото, я уведоми, че ще остане в Лондон, докато Лили бъде извън опасност и се възстанови. Чак тогава ще мисли за връщане в „Рейвънскар“, най-вероятно през юли или август, за да остане известно време със семейството си.

Тъкмо запечата плика и телефонът на бюрото звънна, той веднага го вдигна.

— „Рейвънскар“ — каза той. — Говорите с Едуард Деравенел.

— О, Нед, ти ли си… ъъ… всъщност очаквах да вдигне Джесъп, обажда се Стивън.

— Добро утро, Стивън. Искаш да говориш с Уил ли? Или търсиш мен?

Настъпи миг на колебание, болезнена тишина и някак дълбоко в душата си Едуард Деравенел разбра какво се готви да му съобщи Стивън Форт. Инстинктивно потърси опора.

— Извинявай, че звъня в този час, но Уил ме уведоми, че призори заминаваш за Лондон и не исках да те изпусна. Нед, налага се да ти съобщя най-лошото… — гласът му потрепери и той не можа да продължи.

Едуард попита:

— За Лили ли става въпрос?

— Да — прошепна Стивън.

— Мъртва е, нали?

— Съжалявам, ужасно съжалявам, Нед.

— Благодаря, че се обади — отвърна Едуард с дрезгав глас. Затвори телефона, без да може да промълви и дума. Седеше, вперил поглед в кабинета, стаята, която винаги бе обичал, а сега му се струваше чужда. Заслепен от сълзи, се изправи на крака, преобърна в бързината случайно изпречилата се масичка, без да си дава труд да я вдигне.

Като отключи френските прозорци, заслиза по стъпалата, които пресичаха спускащите се надолу градини, летеше като вятър и не спря, докато не стигна до древната крепост на издатината, надвесена над Северно море.

Като влезе в кръглата развалина, някогашна кула, просветна и изведнъж зората пукна. Чиста кристална светлина посребри линията на хоризонта, плъзна нагоре и озари със сиянието си небето.

— Лили! Лили! — извика силно той и вдигна очи към синевата. После се облегна на каменната стена и плака за нея и детето й, докато не му останаха вече сълзи.

Като се посъвзе и изтри лицето си с ръце, го скова вледеняващ студ, а сърцето му стана къс стомана. Стоеше, гледаше морето и проклинаше фамилията Грант. Тези отвратителни негодници убиха баща му и брат му, чичо му и братовчед му, а сега жена му и детето му.

— Заклевам се в Бога, че няма да намеря покой, докато не унищожа Грант от Ланкастър — изкрещя той срещу вятъра. След това се обърна и закрачи към параклиса да се помоли за Лили и детето, което не успя да види.