Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (25)

25.

Всяка сутрин, когато пристигнеше в кантората на фирмата, Едуард посвещаваше по няколко часа в проучване на книгите, брошурите и свитъците, които му бе дал Оливери. Както Алфредо бе предвидил, Едуард придобиваше по-сериозни познания за различните отдели на „Деравенелс“.

Почти веднага установи, че го привлича миннодобивния отдел, откри, че особено се интересува от диамантите и другите скъпоценни камъни. Само за няколко седмици натрупа огромна информация за един вид камъни — брилянтите.

Открай време бе надарен с феноменална памет, която, когато бяха в Оксфорд, Уил наричаше фотографска. Истина беше, че прочетеше ли нещо два пъти, Едуард го наизустяваше.

— От теб може да излезе прекрасен актьор — веднъж отбеляза Уил, а приятелят му се засмя, но се съгласи, защото знаеше, че притежава артистична природа.

Тази сутрин го бе погълнала книгата за Жан-Батист Таверние, търговец и пътешественик, пътувал от Париж до Индия през седемнайсети век, отправял се най-често към прочутите рудници в Голконда, сега изчерпани. Таверние бил първият, донесъл диаманти в Европа от субконтинента Индия. Луи XIV купувал брилянтите от Таверние, а и други придворни можели да си ги позволят.

Докато продължаваше вглъбено да чете, Едуард си водеше записки в един бележник. Напоследък го заинтригуваха големите и съвършени диаманти, на които даваха имена. Откри, че един от тях е наречен „Великият Мазарини“, по името на кардинала, който го бе притежавал. Преди смъртта си духовникът го бе завещал на Луи XIV.

Ненадейно вратата на кабинета на Едуард рязко се отвори и когато вдигна поглед, видя Алфредо да се втурва вътре с разтревожено изражение.

По природа със светла кожа, Алфредо бе пребледнял като платно до такава степен, че луничките му още по-ясно изпъкваха на носа и скулите му. Едуард разбра, че се е случила сериозна беда и сърцето му се сви. Нямаше как да не му мине през ума дали най-сетне не са изгонили Алфредо от компанията, или най-малкото са му наредили да се върне в Карара.

Алфредо спря пред бюрото му, застана неподвижно и се втренчи в Едуард, очевидно развълнуван. Като че бе загубил способността си да говори.

— Какво се е случило? — запита младият Деравенел.

— Обри Мастърс е мъртъв.

Онемял от изумление, Едуард се вторачи в другаря си. Бе поразен от неочакваното съобщение и усети, че го побиват ледени тръпки.

Алфредо тежко се отпусна на един стол.

Едуард се надвеси над бюрото.

— Кога е починал?

— Във вторник, всъщност вчера.

— Кой ви предаде вестта?

— Роб Аспен. Преди няколко минути се появи в кабинета ми и заяви: „Мастърс вече не е сред нас, отиде си.“ Бях стъписан не по-малко от вас. Имах уговорена среща с него в понеделник следобед, но той ме уведоми, че се налага да я съкратим, понеже имал неочакван ангажимент, за който трябвало да побърза. Но бе по-сърдечен от обикновено, което ми се стори малко странно. Както и да е, тръгна си припряно. Вчера се сблъсках с него в коридора и при все че сякаш бе погълнат от нещо, изглеждаше в добро здраве.

— Съобщи ли ти Аспен от какво е умрял Мастърс?

— Не знаеше — Алфредо вдигна ръце в безпомощен жест и добави: — Сигурно е инфаркт или мозъчен удар, нещо такова.

— Каквато и да е причината, случило се е внезапно — отбеляза Нед и свъси вежди. — А как Аспен е научил новината? От кого?

— Направо от извора, естествено. От Джон Съмърс. Той се пада някакъв роднина на Мастърс, трети братовчед или нещо такова. А, както знаете, и двамата са близки на Хенри Грант. Оттам идва и предаността им към каузата на Грант и по същата причина и двамата работят тук. Е, за Мастърс е по-точно да кажа „работеше“.

— Не възнамерявам да лицемернича и да твърдя, че съжалявам за смъртта му — заговори Едуард, — защото ми е безразлично, че е напуснал този свят. В крайна сметка бе враг на баща ми, както и мой неприятел. И, откровено казано, през последните дни се питах дали не е замесен в неуредиците в миннодобивния отдел. — Нед замълча и още повече се приближи към Алфредо Оливери. — Знаете за какво говоря, за отклоняването на средства в Индия, Южна Америка и Южна Африка.

Алфредо кимна.

— Съгласен съм с вас. Имах същите подозрения.

На вратата се почука и Джон Съмърс влезе, преди Едуард да успее да каже и дума.

Той поспря на прага за миг, после поздрави:

— Добро утро, господа.

Двамата му отвърнаха едновременно, а Едуард го покани:

— Заповядайте, Съмърс.

Джон влезе в кабинета, приковал очи в Едуард и заговори:

— Предполагам, че навярно сте чули ужасната вест за Обри Мастърс.

Алфредо отговори тихо:

— Да. Преди малко Роб Аспен ме посети в кабинета ми и ме уведоми, а току-що аз я споделих с господин Деравенел.

Едуард попита:

— От какво всъщност е умрял Обри Мастърс?

— Не знаем, поне до този момент. Съпругата му ми телефонира тази сутрин, за да ми съобщи за смъртта му. Във вторник вечерта се прибрал у дома жив и здрав и в цветущо здраве. Сам си приготвил вечерята, както обикновено своята вегетарианска храна и я изял сам в кабинета си. Около час по-късно излязъл залитащ и се оплакал от болки в гърдите. По-късно изведнъж му прилошало. Явно е получил нещо, което госпожа Мастърс описа като конвулсии. Накарала икономката да телефонира на лекаря, докато полагала усилия да помогне на съпруга си. Но за жалост, без всякакъв успех. Докторът пристигнал много бързо, но вече Мастър си бил отишъл.

— Вероятно е било удар — предположи Едуард.

— Невъзможно е да разберем каквото и да е сега — отговори Джон. — Лекарят наредил да откарат трупа му в болницата, където сигурно ще му правят аутопсия.

— Значи може би ще разберем нещо по-късно днес — предположи Алфредо.

— Надявам се. Междувременно смятам да отида в къщата им на „Хайд Парк Гейт“ и да поостана при братовчедка ми Милдред. Струва ми се, че съм единственият й роднина, без да броим сестра й. Ще се върна в кантората, веднага щом пристигне от Глостършър.

Последните обяснения бяха предназначени за Алфредо, който отвърна:

— Да, разбира се, а бихте ли искали да възложа на Роб Аспен да замести Обри… — замлъкна, после продължи: — Да поеме делата, върху които работеше Мастърс.

— Да, би било уместно, в действителност добра идея, Оливери — отговори Джон. — Под твоето ръководство, естествено. А, между другото, струва ми се, че се налага да отложиш завръщането си в Италия. Поне за момента.

 

 

По-късно през същия ден Едуард за кратко се срещна с Невил в кабинета му на „Хаймаркет“. Уил Хаслинг и Джони Уоткинс придружаваха Едуард. Четиримата мъже седнаха в широката заседателна зала и заобсъждаха смъртта на Обри Мастърс.

— Толкова внезапна смърт може да се дължи на няколко причини — започна Джони. — Може да е предизвикана от сърдечен удар, масивен инсулт, мозъчен кръвоизлив или отрова.

— Като говорим за отрова, той действително яде доста необичайни храни — намеси се Едуард. — Може например да е изял някакви отровни гъби. Не помните ли, че когато бяхме деца едно конярче в „Рейвънскар“ изяде отровна гъба и тежко заболя. За щастие бе само една, затова оживя.

— Казваше се Сами Белтър, добре го помня — отговори Джони и лицето му се сгърчи. — Бедното момче беше страшно зле.

— Не спомена ли Еймъс, че Мастърс ядял семена, шушулки и всевъзможни странни корени? — Едуард попита Невил.

— Да, действително и навярно Обри Мастърс е погълнал нещо, което го е убило. От друга страна, може да е получил инфаркт или мозъчен удар. Вижте, само градим предположения. Губим си времето. Съвсем скоро ще научим от какво е починал. Какво още съобщи Съмърс? — попита той, рязко променяйки темата.

— Че ще остане с Милдред Мастърс, докато сестра й пристигне от Глостършър и че трупът ще бъде подложен на аутопсия. Също помоли Оливери да възложи на Аспен да изпълнява различните задачи на Мастърс под негово ръководство — Едуард се облегна на кожения стол и завърши с широка усмивка: — Освен това нареди на Оливери да остане в Лондон още известно време.

— Това е хубава новина! — възкликна Уил.

— Нали — обади се със смях Джони.

— След колко време ще излязат резултатите от аутопсията, Невил? — тихо попита Едуард.

— Да ти кажа, нямам никаква представа — отвърна той. — Навярно няколко дни. Освен ако не познаваме патолога, който я извършва. А случаят не е такъв.

— Значи казваш, че се налага да чакаме — прекъсна го Уил.

— Точно така — потвърди Невил, — но от какво е умрял не ни интересува, нали? Междувременно искам да ви уверя, че няма да изпратя съболезнованията си на скърбящата вдовица, ако наистина скърби. Финистър ме увери, че топлотата е напуснала този брак.

— И аз няма да изкажа съчувствени думи — заяви Едуард с остър тон. — Като вземем предвид факта, че не получихме никакви съболезнования, когато бащите и братята ни бяха убити в Карара, Невил.

— Е, господа, ще се отправим ли към моя клуб за по някое и друго питие преди вечеря? — предложи Невил. — Струва ми се, че ще бъде напълно уместно да вдигнем чаши при сегашните обстоятелства — поклати глава, после отбеляза: — Жалко, че Оливери не е тук.

— Вярно, съгласен съм — промълви Едуард. — Но майка му е в болница и той искаше да я навести. Но можем да вдигнем тост и за него. В крайна сметка изглежда, че може да наследи поста на Мастърс.

— Нищо чудно — съгласи се Уил. — Да си го кажем, тази внезапна смърт може да се окаже в наша полза.

 

 

В седем часа същата вечер Едуард пристигна в къщата на Лили в Белсайз парк. Докато слизаше от каретата, каза на Уил и Джони:

— Приятна вечеря и се върнете около десет, ако обичате. Съгласни ли сте, момчета?

Джони се ухили на братовчед си и му отдаде чест.

— На вашите заповеди, сър.

Едуард се засмя и изкачи стъпалата към предната врата. На почукването отвори Лили, а не икономката, и го посрещна със сияеща усмивка.

— Радвам се, че успя да дойдеш тази вечер, Нед. Липсваше ми.

Когато вратата се затвори зад тях, той съблече лодена си, засмя се и отвърна:

— Видях те в събота следобед на чая у Вики, за Бога!

— Но не бяхме сами — напомни му тя с нисък глас, хвана го под ръка и го поведе към всекидневната. — Желаеш ли малко уиски?

Нед поклати глава.

— Не, но ти благодаря. Изпих няколко чаши в клуба на Невил.

Както обикновено се приближи до камината, застана с гръб към нея и се загледа в домакинята. Тя седеше на канапето и той не можеше да не си каже колко е хубава в бледосинята копринена рокля с перли на врата и ушите. Прииска му се да имаше пари, за да й купи подарък.

— Имаш твърде замислен вид, скъпи. Нещо случило ли се е?

— Не, Лили, няма нищо и аз съм тук при теб. Само те гледах и си казвах колко си красива и си мечтаех да имам пари, за да ти купя диаманти и смарагди, да те покрия със скъпоценни камъни.

Като поклати глава и му отправи всеопрощаващ поглед, Лили се засмя.

— Не ставай глупав, няма нужда да ми купуваш нищо! Имам всичко, което може да поискам — потупа канапето и добави: — Ела и седни, кажи ми как мина денят ти.

Той изпълни желанието й, седна на малкия диван и я изгледа изпитателно.

— Приличаш на разцъфтяла роза, Лили, кожата ти е безупречна, очите ти блестят… очарователна си. И някак различна — наведе се напред, целуна я по страната и отново се облегна. — Е, попита как е протекъл денят ми и мога да те уверя, че беше малко трескав. Обри Мастърс е починал снощи, много внезапно.

— О, мили Боже! — очите на Лили се присвиха и тя бързо заговори: — Не оглавяваше ли миннодобивния отдел? Онзи, с когото имаше сериозно пререкание за кабинета на баща ти?

— Именно той.

— Беше ли болен?

— О, не, доколкото ни е известно. Джон Съмърс ни уведоми, че снощи Мастърс е получил болки в гърдите и докато пристигне лекарят, се споминал.

— Мастърс не беше много мил към теб. — Лили бавно поклати глава. — Майка ми все казваше, че Господ забавя, но не забравя — бе краткото й заключение.

Преди Едуард да успее да отговори, се чу леко почукване на вратата и госпожа Дейн надникна в стаята.

— Вечерята е готова, мадам — осведоми я икономката и го поздрави. — Добър вечер, сър.

— Добър вечер, госпожо Дейн — отговори Едуард с усмивка, изправи се и подаде ръка на Лили, за да стане.

Когато тръгнаха по коридора към трапезарията, Лили отрони:

— Помолих госпожа Дейн да приготви любимите ти блюда — печено агнешко бутче с картофи и поръчах от „Фортнъм и Мейсън“ да доставят най-вкусната шотландска сьомга и руски хайвер от белуга, аз…

— Лили, страхувам се, че ме глезиш! — прекъсна я той, обгърна с ръка раменете й и те влязоха заедно в стаята, усмихнати един на друг.

 

 

След вечеря се оттеглиха във всекидневната и в продължение на няколко минути Лили се засуети да налива на Едуард чаша кафе и бренди „Наполеон“. Мимоходом спомена небрежно:

— Мисля да купя къща в Кент, не е далеч от „Стоунхърст Фарм“ и е наистина очарователна. За щастие е в добро състояние, а не развалина като фермата на Вики, когато я купи.

Едуард я погледна, а веждите му се съединиха в неравна линия.

— Винаги е благодат да не се налага да се занимаваш с твърде много ремонти. Но Лили, защо, за Бога, искаш да притежаваш къща в Кент? Никога не съм допускал, че харесваш провинцията. Или че обмисляш да се преместиш там.

Лили веднага разбра, че той е силно озадачен и бързо отговори:

— О, наистина ми е приятно да прекарвам част от времето си извън града, стига да имам приятели наблизо. Но има и друга причина да купя къщата — тя се прокашля, седна на малкото канапе и продължи: — Има нещо, което искам да ти съобщя, но моля те, не се разстройвай. Аз ще се погрижа за всичко, от теб няма да очаквам нищо, обещавам.

Едуард попита в недоумение, като се намръщи отново:

— Лили, за какво говориш?

— Бременна съм, Нед — заяви тя тихо със спокоен, непоколебим глас. — Очаквам детето ти — нашето дете.

Той зяпна изумен насреща й и изведнъж го заляха силни чувства, обзе го щастие. Широка усмивка се разля по лицето му.

— Лили, скъпа! Ще имаме бебе! Ето защо си така различна — усмивката му стигаше от ухо до ухо. — Напълняла си, не много, но наистина си малко пухкавка. Не че имам против, очарователно е.

Той се изправи, отиде до нея и седна на малкия диван, прегърна я и я целуна с много обич.

— Дете. Е, представи си, ще имаме дете.

— Не ми се сърдиш, нали? — тревожен облак премина през очите й.

— Как бих могъл да ти се сърдя? — отдръпна се, настойчиво се взря в лицето й и промълви: — Отговорен съм колкото и ти за създаването на това дете, винаги ще го обичам и ще изпълня дълга си.

— Не се налага, искам да кажа финансово — увери го Лили. — Освен това разбирам, че не ти е възможно да се ожениш за мен, прекалено възрастна съм за теб. Някой ден ще трябва да сключиш добре обмислен брак. Но, естествено, ще бъда щастлива, ако можеш да виждаш детето ни, да прекарваш време с нас, да ни навестяваш — нежна усмивка озари лицето й. — Трябва да разбереш, че никога няма да имам каквито и да е претенции към теб, Нед. Никога.

Лицето му доби странно изражение, той взе ръката й, поднесе я към устните си, целуна я и я задържа между дланите си.

— Ти си най-изключителната жена, която съм срещал. Много си ми скъпа, моя мила Лили.