Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (16)

16.
Лондон

Едуард Деравенел прекрачи прага на библиотеката на къщата на Невил в Челси, енергичен, жизнен и във видимо добро настроение. „Нед се чувства по-добре — помисли си Невил, — явно преодолява скръбта си. Готов е и може да продължи напред.“ Радваше се за младия си братовчед и с облекчение наблюдаваше промяната в настроението му.

На лицето на Едуард грееше усмивка, устните му се готвеха да изрекат извинение, когато спря по средата на стаята.

— Прости ми, че закъснях. Но тази сутрин трудно хванах файтон.

— Няма нищо, Едуард — Невил се приближи, за да поздрави братовчед си. След като се прегърнаха, отстъпи назад и се настани на един стол до огъня.

Едуард предпочете да остане прав, облегна се на горната част на камината и попита:

— Кога се очаква да пристигнат останалите?

— Алфредо Оливери ще бъде тук до десет минути, Еймъс Финистър — петнайсет минути по-късно.

— Всъщност не ми обясни кой е Еймъс Финистър — отбеляза Едуард, а на лицето му се появи нетърпеливо и твърде любопитно изражение. — Съобщи ми единствено, че работи за теб от няколко години, че безусловно му вярваш и за мен ще бъде безценен.

— Наистина ще бъде, не се съмнявам. Но скоро ще опознаеш Финистър. Преди да пристигнат, моля те, разкажи ми за миналата седмица. Бележките ти бяха повече от загадъчни, по телефона също бе неясен.

Едуард кимна и обясни:

— Няма много за разказване и ако съм откровен, седмицата беше ужасна. Освен това Обри Мастърс ме отвращава. Ще поставя Оливери на неговото място, ще го направя управител на миннодобивния отдел, ако победим.

— Когато победим, но, хайде, продължи.

— Мастърс е самомнителен, свадлив и се опиянява от собствената си значимост. А сам по себе си е тъп като галош. Повече от убеден съм, че е на този пост единствено заради връзките си със семейство Грант. Освен това бе намислил да ми отреди най-невзрачния кабинет в цялата сграда, докато не предизвиках голяма разправия. Настоях за работната стая на баща си, както е по традиция, но той не желаеше и да чуе. Нахвърлих се върху него с цялото си ожесточение, но срещнах упоритата му злонамереност. Бе неотстъпчив. Накрая помоли Джон Съмърс да стане арбитър на спора ни и за голям потрес на Обри, Съмърс се съгласи с мен. Обри побесня, но Джон Съмърс му е шеф. Спечелих. Получих кабинета на баща си.

— Значи Съмърс застана на твоя страна?

— Не бих го нарекъл точно така! — изстреля в отговор Едуард и погледна братовчед си многозначително. — Обаче настоя да ми дадат стария офис на баща ми, напълно пренебрегвайки възраженията на Мастърс. След това изчезна. Изобщо не го видях повече миналата седмица. Заминал бил за Уелс, така ми съобщиха.

— Възложи ли ти Обри Мастърс някаква работа?

— Абсолютно никаква. Остави ме да броя мухите. Ходех в кантората всяка сутрин и всички ме поздравяваха доста сърдечно, като изключим Мастърс, разбира се, който бе невероятно кисел, почти на границата на грубостта. Обаче длъжен съм да призная, че другите служители се отнасяха към мен с крайна вежливост и толкова. После забравяха, че съм там.

— Разбирам. Хммм. Е, не съм изненадан. Приемат те, защото нямат друг избор, имаш законно право да си там. Това е правило на компанията: синът заема мястото на баща си, получава кабинета му, става младши директор, макар и не член на борда, и започва да работи и да се издига. Само че, като че са те обявили за неспособен, не ти дават да изпълняваш никакви задачи. Наглед умно, от една страна, но крайно недалновидно, погледнато в перспектива. Прозрачно е, прозрачно като стъкло.

— Съгласен съм. Но докато умирах от скука, успях да науча някои неща.

Невил се облегна напред и загледа Едуард очаквателно.

— За кое?

Едуард отвърна:

— Преди всичко за сегашното състояние на духа в „Деравенелс“. Изглежда е твърде нисък и твърде малко служители вярват, че компанията не е в криза, като най-вероятно работи на загуба. Също така успях да се уверя, че неколцина от работещите там са в нашия лагер, тъй да се каже. Започнах да разбирам по малко от работите в компанията. Освен това сега си давам сметка за нейната необятност, колко огромна е в действителност. Винаги съм знаел, че това е една от най-големите търговски фирми. Но, Невил, докато не се превърне в твое ежедневие, не осъзнаваш напълно значението на думата „световен“. В случая „Деравенелс“ може да се окачестви с тази дума.

— Да караме поред — прекъсна го Невил. — Кой те уведоми за настроението на служителите?

— Долових деморализацията почти веднага, само като разговарях с хората. Оливери ме напъти в правилната посока, ориентира ме към онези чиновници, които прецени като евентуални съмишленици и според които Хенри Грант трябва да бъде отстранен. Те бяха същите, които роптаеха, че компанията търпи щети и не е каквато е била някога — отговори му Едуард. — Колкото за мащабите й, татко винаги го е подчертавал, убеждавал ме е, че няма фирма като нашата. Но чак когато застанах пред огромната карта на клоновете ни и преброих червените флагчета, които бе забол в нея, наистина го осъзнах. „Деравенелс“ е по целия свят, изглежда, има клонове във всички страни.

— Почти да — Невил опря гръб на облегалката на стола си, събра в дъга дългите си пръсти, замисли се за миг и после тихо продължи: — Това, което ми съобщаваш, е много добра новина. Една компания с нисък дух поради лошото си управление, позволявам си да предположа, и която е на загуба, е много, много уязвима, Нед. Може да бъде взета на прицел и превзета. От нас. Абсолютно съм сигурен. Това е най-насърчителната информация и недвусмислено потвърждава казаното от Алфредо.

Икономът Харисън почука и отвори вратата.

— Извинете ме, сър, пристигна господин Оливери.

Невил кимна, изправи се и прекоси стаята, за да поздрави Алфредо Оливери, когото икономът въведе.

След като се ръкуваха, двамата мъже се приближиха до Едуард, който побърза да поздрави новодошлия. Бяха се сприятелили в Карара, а през изминалата седмица в Лондон, дружбата им стана още по-крепка.

Невил предложи:

— Желае ли някой от вас нещо за пиене?

И двамата мъже поклатиха глави, а Едуард промърмори:

— Може би чаша вино на обяд, но засега нищо, благодаря.

Алфредо се присъедини към мнението му, после заговори:

— След многобройни разговори в кантората, мога да твърдя, че навярно ще имате повече поддръжници и приятели, отколкото врагове в „Деравенелс“, господин Едуард. Може да ви е чудно, но съм сигурен, че съм прав.

И Едуард и Невил наистина се изненадаха, после Едуард каза:

— Вярно, забелязах, че неколцина от хората, на които ме представи, бяха изключително сърдечни, Алфредо, но все пак допусках, че имам повече врагове там.

— О, имате няколко — намеси се Алфредо — приятелчетата на Хенри Грант, наследниците на онези, които застанали на страната на клана Грант преди всичко заради предаността на бащите си към узурпатора. Нека не забравяме, че точно онова крило на фамилията Деравенел властва вече шейсет години. Дълго време.

— И то прекалено — промълви Невил и хвърли на Едуард многозначителен поглед.

Едуард попита:

— Кои са съюзниците ми в компанията? Бих искал да науча имената им.

Оливери извади един лист от вътрешния джоб на сакото си, отвори го и зачете:

— Роб Аспен, Дейвид Холтън, Кристофър Грийн и Франк Лейн. Тези хора ще бъдат със сигурност изцяло на ваше разположение, Нед. Показаха ми го ясно тази седмица и то по свое желание, мога да добавя. Освен това вярвам, че Себастиан Джонсън и Джошуа Кенет са доброжелателно настроени, което е във ваша полза. Със сигурност онези, които отдавна недоволстват срещу настоящото управление, са започнали да роптаят, а мнозина и на висок глас, че компанията търпи загуби под неспособното ръководство на Хенри Грант.

— Зная, че Джон Съмърс ми е враг, както и Обри Мастърс — започна Едуард и прикова поглед в Алфредо. — Кому още съм трън в очите?

— Джеймс Клиф, който е голям приятел на Съмърс и в много близки отношения с Марго Грант, както и със Съмърс. Бих добавил Андрю Тротър, Пърси Норт, Филип Девър и Джак Бофилд. Някои от тези мъже са част от борда заради многогодишните връзки на бащите им с клана Грант. Но приятелите ви Роб Аспен, Дейвид Холтън и Франк Лейн също са членове на управата.

— Изглежда като че ли силите са горе-долу равностойни — коментира със задоволство Невил. — Работата е, че трябва да опитаме да спечелим повече служители, не мислите ли, Оливери?

— Категорично, и не забравяйте, че аз също съм на ваша страна, въпреки че през повечето време съм в Италия. Но винаги можете да разчитате на мен. И дори да съм в Карара, мога незабавно да се върна, ако съм ви нужен в Лондон.

— Това ми напомня нещо — заговори Едуард, като се усмихна на Алфредо. — Когато победим в тази война, веднага ще се отърва от Обри Мастърс. Отсега ви предлагам поста му, Оливери. Ще ме зарадвате, ако го приемете.

Алфредо се засмя.

— Ако говорим за самоувереност, наистина я притежавате, Нед, и то в пълна мяра. Но съм съгласен с вас, непременно ще спечелим и, разбира се, приемам работата. Благодаря. От няколко години вече искам да се преместя в Лондон. Дори в един момент го обсъждах с баща ви и той се съгласи, че би било добре да съм тук. Но нищо не стана.

— Ами съпругата ви? Няма ли да бъде против преместването? — попита Невил.

— Ни най-малко. Тя е англичанка, както знаете, и макар че обича Италия не по-малко от мен, зная, че промяната за нея ще бъде добре дошла — Алфредо им се усмихна. — Колкото до мен, въпросът е решен.

— Новината, която ни съобщихте днес е най-малкото окуражителна — обърна се Невил към Алфредо, кимащ с глава, за да придаде сила на думите си. — Всички сме длъжни да съберем колкото можем повече сведения, за да натрупаме доказателства против Хенри Грант. Това е най-важното. Информацията ще се окаже най-силното ни оръжие, ще видите, и когато пристигне Еймъс Финистър, ще чуем какво е открил той. А, ето го и него — възкликна Невил, скочи и се завтече да поздрави Еймъс, който стоеше до вратата заедно с иконома.

След като двамата мъже се ръкуваха, Невил го представи:

— Едуард, ела да се запознаеш с моя добър приятел Еймъс Финистър. Това е братовчед ми, Едуард Деравенел, а другият ми гост е Алфредо Оливери, за когото ти споменах.

Еймъс с радост ги приветства и четиримата седнаха на столовете близо до камината. Невил пое ръководството на срещата и обясни:

— Преди да заминем за Италия, говорих с господин Финистър и го помолих да започне да души в задния двор на Хенри Грант, както и на неколцина други, ако сметне, че е необходимо. Искам да науча всичко, което си струва да се знае за враговете ни сред фамилията Деравенел, а Еймъс несъмнено е най-добрият частен детектив в Лондон, ако не и в цяла Англия.

Еймъс едва доловимо се усмихна, после погледна сериозно към Невил.

— Не зная дали бих се изразил толкова силно, господин Уоткинс.

— Но аз бих. Е, до какво успя да се добереш? Купища мръсотия, надявам се.

— Не толкова кал, колкото факти, сър, които са по-важни, какво ще кажете? Нека първо започна с това: по мое мнение Хенри Грант е не просто благочестив, праведен и набожен, както всички твърдят. Според мен е абсолютно нестабилен, а най-вероятно е напълно луд. Открих, че през изминалите две години е лекуван в две различни психиатрични клиники. И не става дума за санаториуми, както е твърдял навремето. Били са си лудници.

За миг настъпи тишина, после Едуард заговори тихо:

— Много странно, баща ми веднъж ми спомена, че намира Хенри за много неуравновесен, но никога не продължи да разисква този въпрос, нито добави каквото и да е. Не и пред мен.

— Мили Боже! — Невил погледна към Едуард, след това към Еймъс, явно слисан. — Със сигурност това е достатъчна причина да поискаме да го отстранят от председателството на „Деравенелс“, нали? — загледа настойчиво Нед, а очите му бяха пълни с въпроси.

— Слушайте — намеси се Алфредо, — чувал съм да се говори, че е смахнат, че кукувица му е изпила ума, че е откачен, побъркан… окачествяваха го с подобни епитети. Но да, ако наистина е бил в лудница, това предполага нещо повече, нали?

— Така е — накрая отговори Нед. — Според мен си прав, Невил, умопомрачението оправдава отстраняването му от борда и от компанията. И не само от „Деравенелс“, а от която и да е. Никой няма да може да оспори моето право, подсказва го здравият разум, ясно е като две и две четири.

— Предполагам — промърмори Еймъс, — навярно никой не е допускал, че е умствено неуравновесен, вероятно са сметнали, че е донякъде неспособен, примирили са се и са го оставили на мира.

— Може би — съгласи се Невил. — Иначе Съмърс и бандата му щяха да го сменят на часа, можем да бъдем сигурни в това.

Алфредо се изправи и в продължение на няколко секунди се разхожда напред-назад пред камината, после се обърна към Невил и каза:

— Трябва да призная, че тази новина е смъртоносна за него, сигурен съм. А за нас е мощно оръжие — като се обърна към Еймъс, попита: — Имаш ли доказателства? Слуховете и злонамерените намеци няма да бъдат достатъчни, за да убедят борда на „Деравенелс“. Нужно ни е неопровержимо доказателство, че е бил затворен в две лудници. Иначе ще ни се изсмеят в лицето.

— Съществува доказателство, господин Оливери, но се опасявам, че още не го държа в ръцете си — отговори Еймъс.

— Но можеш ли да се сдобиеш с него? — запита Невил и погледна очаквателно Еймъс.

— О, да, разбира се, естествено, че ще мога, господин Уоткинс. Но предполагам разбирате, че ще се наложи… да го открадна. Ще трябва да се обърна към един… от познатите си, който е, така да се каже, специалист в тази област, ако схващате мисълта ми, за да проникне с взлом в две различни психиатрични болници и отмъкне болничните картони.

— Тогава действай. Веднага — нареди Невил без никакво колебание.

— Има ли как някой да се досети, че ние сме откраднали документите? Не мога да не попитам — Едуард многозначително погледна Еймъс.

Той бързо отговори:

— Не, няма как, понеже въдворяването му е ставало тайно или по-точно, са пуснали слуха, че е в религиозно уединение. Прав ли съм?

Едуард кимна.

— Така е.

— Значи никой няма да се усъмни във вас — продължи Еймъс. — Освен това може някой да ви е донесъл картоните, все едно върши добро дело. Човек, който иска да поправи злината, заради благоденствието на компанията.

— Колко скоро може да ги получите? Понеже определено съм съгласен с братовчед ми, че трябва да се сдобием с тях — попита Нед детектива.

— Кога ли? Не съм сигурен. Ще отнеме време да изготвя план, да събера подходящите хора. Не мога да си позволя грешки.

Алфредо се върна на празния си стол. Обръщайки се към Едуард, каза:

— В този момент не бива да имаме никакви скрупули. Просто не можем да си ги позволим. Залогът тук е голям и не се касае само да получите възмездие, господин Едуард, както и вие, господин Уоткинс, за смъртта на близките ви хора, на карта е поставена една огромна компания, оцеляването й. Фирма, даваща препитание на хиляди хора по целия свят. Длъжни сме да мислим и за тях, те също трябва да получат справедливост.

Първи заговори Невил. Тихо отвърна:

— Да, прав сте, Оливери, би било престъпление да допуснем „Деравенелс“ да пропадне след осемстотин години активна дейност. Освен това тя принадлежи на господин Едуард, най-малко ръководството се пада нему. Това е наследството му и целта ми е да се уверя, че ще получи това, което по право му се пада, и че „Деравенелс“ не само ще надживее крадливите Грант, но под наше ръководство ще стане по-голяма и по-преуспяваща.

Едуард премисли за миг, после се обърна към Невил:

— Открадването на документите, доказващи, че Хенри Грант не е с всичкия си е само първата стъпка. Със сигурност ни предстои много по-ожесточена борба, за да изтръгнем компанията от ръцете им. Лесно могат да възложат председателството на Марго Грант на мястото на Хенри, докато синът им Едуар стане пълнолетен.

— Няма да посмеят — възкликна Алфредо и разпалено тръсна глава. — Вярвайте ми. Да, тя засега успява да участва в ръководството, но не е лъжица за нейната уста, няма нужния авторитет.

— От надеждни източници знаем, че не е особено популярна — съобщи им Еймъс. — Мнозина от работещите във фирмата не я харесват. Само Съмърс, Клиф и Норт са й верни поддръжници, нейни близки приятели. О, и между другото, носи се слух — говорят, че синът й е полубрат на Джон Съмърс, че Марго е забременяла именно от баща му, а не от благочестивия, стар Хенри.

— Стар ли? Че той е само на трийсет и девет — възрази Едуард.

Невил ги изгледа и заяви:

— Много по-възрастен в сравнение с теб. Значи старата история отново изскочи на бял свят? — гръмогласно се разсмя, после се прокашля и добави, обръщайки се към Еймъс: — Не е лоша идея да си поговорим с ония твои приятелчета. Нека очерним името на клана Грант, това ще ни даде предимство.

Харисън се появи на вратата.

— Обядът е сервиран, сър — обяви той.

 

 

Нан Уоткинс седеше сама в оранжерията, отпиваше ментов чай от една висока чаша и отхапваше от малък сандвич със сьомга. Бе щастлива да обядва сама в обляното от слънце остъклено помещение, пълно с палми, екзотични каучукови дръвчета и безценните й бели орхидеи. Едно тихо, спокойно място сред оживения им дом.

Дъщерите й обядваха на горния етаж в детската стая с гувернантката, а Невил забавляваше гостите си в трапезарията. Самата тя бе обсъдила менюто с готвачката и се надяваше, че изборът й ще им допадне.

Бе посочила предпочитаните от Невил ястия, както обикновено, с желание да му достави радост. Първото блюдо бе лека зеленчукова супа с фиде, за която знаеше, че се харесва и на Алфредо Оливери; второто се състоеше от печена писия с магданозен сос, картофени крокети и грах. За десерт бе поръчала на готвачката да приготви любимия му хлебен пудинг с изобилие от сметанов карамел и стафиди, който всички обичаха. Бе оставила избора на вино на съпруга си.

Нейният съпруг. Невил Уоткинс. Мъжът, в когото се бе влюбила от пръв поглед, когато бе пристигнал в дома на родителите й в Глостършър. Бе дошъл да говори по работа с баща й, а в крайна сметка се ожени за нея. Тя така и не успя да се съвземе от изненадата. Че този поразително красив и изключителен мъж изобщо е благоволил да я погледне, не преставаше да я удивлява.

В това отношение Нан бе несправедлива към себе си — смяташе, че е кльощава и бледа и ни най-малко привлекателна. В действителност бе крехка и много красива с блестяща кафеникавозлатиста коса, огромни одухотворени сиви очи, закачливи и примамливи според повечето мъже. Освен несравнимия си тен, притежаваше бяла кожа, добре оформени гърди и прекрасни дълги крака. Именно женствеността и вродената й деликатност привличаше другия пол. На часа всички пожелаваха да я закрилят, както в действителност правеше и Невил Уоткинс. Той не само я намираше за прекрасна, но скоро откри, че е и много страстна жена, партньорка, която го желае, копнее за него и му го показва, както никоя друга досега.

Нан го знаеше, понеже той й се бе доверил; бе споделил колко силно го възбужда сексуално. Усмихна се, като си припомни как се любиха рано тази сутрин. Бе му се оплакала предната нощ, че й е отнел съботата — ден, който принадлежеше само на тях, и той я събуди рано с нежни целувки и разпали плътското й желание. Страстта им беше огнена, удовлетвориха желанието си няколко пъти и накрая той прошепна в ухото й, че навярно точно този ден са заченали дете. За това се молеше тя, молеше се за син, така че той да има наследник. Дете, заченато в този момент би направило с него чудеса, щеше да заглуши болката и скръбта, които чувстваше, заради загубата на баща си и брат си Томас.

Нан разсеяно плъзна поглед из помещението, мислейки за младия Том. Колко опечален бе Невил през изминалите седмици. Но тя му помагаше, доколкото можеше, както и брат му Джон, когото всички наричаха Джони, толкова мил и любезен млад човек.

Тя никога не посмя да обели и дума за него пред Невил, но дълбоко в сърцето си знаеше, че Нед е в сърцето на Джони и към него изпитва безкрайна преданост и обич. Също знаеше, че този факт бе известен на Едуард Деравенел и понякога това я смущаваше.

Интуиция, помисли си тя. Несъзнателно долавям подобни неща, инстинктите не могат да ме подведат. По-често съм права, отколкото бъркам, нали?

Същото беше и с младия Ричард. Невил се отнасяше към него като към сина, с когото още не се бе сдобил, но се надяваше да има някой ден; Ричард беше нещо като заместител, да, и в известен смисъл бе именно това. Но безусловната преданост на момчето преди всичко бе насочена към брат му Едуард.

После идеше ред на Джордж, средния от братята Деравенел. Бе верен единствено на себе си, в това бе напълно убедена. Един ден всичко това щеше да избухне, да изчезне като дим, каза си Нан и после се зачуди откъде й е хрумнала подобна ирационална и глупава мисъл.

Двата клана Уоткинс и Деравенел бяха преплетени един с друг. Връзката им бе неразрушима. Така твърдяха всички. Тя се надяваше да е истина…