Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (56)

56.

След Лондон Едуард Деравенел обичаше най-много Париж. Градът на светлината, както го наричаха, винаги го бе омайвал и пленявал и го мамеше да се връща отново и отново.

Жадуваше за широките му и просторни булеварди, улиците с растящи от двете им страни дървета, великолепните древни монументи. През годините се бе превърнал във франкофил, почитател на всичко френско.

При сегашното си идване в Париж заедно с Елизабет, която посещаваше града за първи път, я заведе при предпочитаните от него моделиери и шивачи, в модните къщи „Ланвен“ и „Пакен“, както и да разгледа тоалетите на Жак Дусе и Поаре. Купи й колекция от най-модерните вечерни рокли и костюми и пръсна много пари за още бижута, освен за знаменитата диамантена огърлица, красяла някога деколтето на императрица Йожени. Елизабет бе най-красива сред жените и той искаше да я обгърне с най-прекрасните премени, с най-хубавото, което можеше да се купи с пари. Когато вървеше под ръка с него, трябваше да засенчва всяка друга жена и, разбира се, така и ставаше, заради прелестното й лице, невижданата сребърно златиста коса и стройна, добре оформена фигура.

Тази сутрин мислеше за съпругата си, когато излезе от хотел „Риц“ и прекоси площад „Вандом“, на обичайната си сутрешна разходка из любимите си части на града. Макар че минаваше десет, Елизабет още не се бе събудила. Тя винаги спеше до късно, никога не закусваше с него и както му бе станало навик в Париж, обикновено отскачаше до някое кафене с маси на тротоара за кафе с мляко и кроасани.

Предпочиташе това, вместо да се застоява в хотелския апартамент. Обичаше да е сам, да обмисля бизнеса си, плановете си за „Деравенелс“ и други важни въпроси, които очакваха да бъдат разрешени. Тези проблеми изобщо не интересуваха Елизабет. Но той не можеше да разбере какво в действителност я вълнува, като изключим тоалетите, бижутата, клюките и благоденствието на семейството й.

Тя имаше повече роднини, отколкото бе допускал, когато за първи път се запозна с нея: седем сестри, петима братя и ужасно алчна майка. Допадаха му брат й Антъни и баща й, но не разполагаше с време за останалите хубавци. А че бяха красавци, не ще и дума.

Синовете и дъщерите на Уиланд дължаха хубостта си на баща си. Нед, братята и сестрите му бяха наследили изразителните си, одухотворени, умни и красиви лица от прекрасната си, изящна майка, Сесили Уоткинс Деравенел. Тя все още засенчваше останалите от семейството, дори и Нан Уоткинс, която бе много привлекателна. Обаче по красота на лицето и фигурата, майка му срещна съперница в лицето на Елизабет Уиланд.

При всяко положение майка му печелеше. Тя бе чаровна, грациозна, разумна, жена, която ръководеше дома си със завидно умение, бе милосърдна и състрадателна към слугите и селяните в „Рейвънскар“. С други думи, тя бе истинска благородничка с безупречни маниери, да не говорим за голямото й сърце.

Елизабет не притежаваше нито едно от тези качества. Не умееше да се грижи за къщата им на „Бъркли скуеър“, понеже не бе научена да организира един аристократичен дом. Бог знае какво щеше да стане, когато един ден се наложеше да управлява „Рейвънскар“. Щеше съвсем да се обърка. Освен това никога не му задаваше въпроси за работата или бизнеса му, освен когато го молеше да назначи на работа поредния й роднина.

После идваше въпросът със зачеването й. От първата си брачна нощ насам водеха активен полов живот, но някак все не забременяваше.

Той се поправи. В началото на седмицата, в нощта, когато й подари огърлицата, заедно бяха прекарали много часове на страст. Може би сега чакаше дете, след онази трескава вечер. Надяваше се да е така.

Едуард искаше да има поколение, копнееше за деца и приличен дом. Чак тогава този брак щеше да потръгне. Началото не бе лесно, сега го разбираше, но се утешаваше с мисълта, че съпругата му е красавица и не бе студена в леглото като други жени.

Едуард се усмихна, припомнил си наивността й — можеше да се нарече само с тази дума — когато я поведе да си легнат в нощта след тайната им венчавка. Бог знае какво бе правила, когато е спала със съпруга си. За свое изумление откри, че е абсолютна дилетантка, не знаеше нищо и се наложи той да я учи какво да прави и как да задоволи един мъж. Тя беше вдовица, бе родила двама синове и бе с пет години по-възрастна от него, а така неопитна в секса. Той незабавно се зае да поправи положението със загрижеността на усърден учител.

Докато енергично крачеше, потънал в мисли, зави зад един ъгъл и се сблъска с някаква жена. Така се бе забързал, че щеше да я събори на тротоара, ако не я бе сграбчил, хващайки я за раменете.

— Excusez-moi!^[1]! — извика той, изправи я на крака, после отстъпи и я загледа с надеждата, че не е пострадала.

— Господин Деравенел, добро утро — отвърна жената и му се усмихна.

Отново я погледна, леко се намръщи, после веднага я позна.

Преди той да успее да каже каквото и да било, тя започна да се смее.

— Казвам се Джейн Шоу, господин Деравенел. Не ме ли помните? Миналата година със съпруга ми купихме прекрасната ви къща на „Саут Одри Стрийт“.

— Госпожо Шоу, добро утро! Искрено се надявам, че не сте се ударили, толкова съм непохватен, да се втурна така зад ъгъла.

— Нищо ми няма, благодаря ви много. Как е госпожа Деравенел?

— Много добре, благодаря. В момента е в хотела. А господин Шоу? Той как е?

— Също в цветущо здраве. За няколко дни е в Прованс, разглежда едни лозя, които ще купи. Както навярно знаете, той внася вино.

— Да, известно ми е. Харесва ли ви къщата ми? О, моля да ми простите, вашата, исках да кажа.

— Никога не съм била по-щастлива в друг дом, в нея има някаква топлота и уют, сякаш те предразполага, не мислите ли?

— Ами да, напълно сте права. Гостоприемна къща. Аз също бях щастлив, когато живеех там… — той замълча. Внезапно го заля чувство на самота и преди да успее да се спре, се чу да казва: — Беше ми подарък. Жена, която силно обичах, ми я остави. Бе най-прекрасната и възхитителна личност — нямаше как да не се запита защо споделя това с жена, която бе срещал само веднъж и всъщност му бе напълно непозната.

— Да… — проточи Джейн Шоу, поколеба се, после добави: — Познавах я, знаете ли. Нали говорите за госпожа Лили Овъртън?

Той кимна, а сините му очи грейнаха.

— Познавали сте Лили?

— О, да, разбира се. Заедно работехме за няколко благотворителни начинания и много се сближихме — Джейн Шоу замълча, вдигна към него меките си, топли очи и добави тихо с мелодичния си глас: — Много съжалявам за загубата ви, господин Деравенел. Тя действително бе изключителен човек, вероятно най-забележителната жена, която съм познавала.

— И аз я приемам по същия начин — възкликна той и после, подтикван от внезапен импулс, додаде: — Питам се дали ще възразите да ми направите компания за закуска, госпожо Шоу? Тъкмо съм се запътил към едно близко кафене. Но, разбира се, навярно много бързате: обикновено на дамите Париж предлага толкова прекрасни изкушения.

— Изобщо нямам никаква работа, господин Деравенел и не ми идва на ум нищо по-приятно от това да споделя закуската ви. Всъщност съм доста гладна.

Той засия.

— Е, да вървим, госпожо Шоу. Елате, кафенето не е далеч.

— О, няма значение — отвърна тя, тръгвайки в крак с него. — Обичам да се разхождам, особено в Париж — тя вдигна поглед. — Не е ли прекрасен ден? Вижте небето, синьо е като великденче. Обожавам Париж, той е любимият ми град.

 

 

— Къде беше? — поиска да знае Елизабет, когато часове по-късно Едуард влезе в хотелския апартамент. — Изчезваш, без изобщо да ми се обадиш и те няма часове! Откога те чакам да отидем да обядваме. Сега е един и трийсет!

Едуард стоеше насред всекидневната с изненадан вид, взираше се в студените й сини очи и непреклонното й лице. Бе ясно, че е сърдита.

— Разхождах се — кротко отвърна той. — Знаеш колко обичам да се разхождам из Париж. После закусих, както обикновено, в едно кафене.

Тя се завтече, спря пред него и го изгледа. Подуши, сбърчи нос и извика:

— Бил си с друга! Усещам миризмата й! Какво ти става? Не можеш ли да не посягаш към жените? Поне през деня?

Едуард я погледна и отстъпи назад, отвратен от държанието й. Обвиняваше го в изневяра още от първия ден, след като се ожениха, и започваше да му действа на нервите. Цяла година търпеше нападките й. Имаше няколко странични похождения, но не и в последно време. Но дори и така, жените, с които спеше, не означаваха нищо за него, бяха временни и краткотрайни забежки без никакви последствия.

Ясно му бе, че не мирише на парфюма на Джейн Шоу, защото единственият му близък допир с нея бе, когато предотврати падането й. Че надушва нещо бе плод само на въображението на Елизабет.

— Ревността ти е абсолютно безпочвена — накрая заяви той с равен глас. — И нямам намерение да стоя и слушам нелепото ти опяване, Елизабет. Освен това обикновено се връщам по това време и така е, откакто сме в Париж, така че няма никаква разлика.

— Миришеш на парфюм — изписка тя.

Той се втренчи в нея, на лицето му се изписа неверие. А когато очите му се спряха на лицето й, ненадейно си каза, че изглежда доста грозна, когато е бясна. Изненада се как такава хубава жена може толкова рязко да се промени. Лицето й се бе изкривило в грозна гримаса.

— Виждаш ли, даже не го отричаш — продължи тя, гласът й се извиси до истерични нотки.

— О, не ставай смешна, глупава жено — гласът му отведнъж стана студен и груб. Без да добави каквото и да е, се обърна и напусна апартамента.

Слезе с асансьора и прекосяваше фоайето, когато един от портиерите забърза към него.

— Bonjour, Monsieur Deravenel^[2].

Служителят му поднесе сребърна табличка.

— Pour vous, Mosieur^[3].

Като се усмихна и кимна, Едуард взе телеграмата от подноса, отправи се към единия ъгъл на фоайето, отвори я и зачете: „Натъкнали сме се на петрол на 26 май, на 350 метра дълбочина при Масджид-и-Сулаиман. Ура. Уил Хаслинг.“

Лошото му настроение и ядът му към Елизабет отлетяха като дим и на лицето му се разстла широка усмивка. Напъха телеграмата в джоба на сакото си и тръгна към асансьора, после промени решението си и спря.

Защо да се качва в апартамента, за да слуша нови несправедливи обвинения, да преживява пак гневните й нападки? Вместо това Едуард Деравенел се приближи до бюрото на портиера и бързо заговори на Жак. Минути по-късно седеше в телефонна кабина и разговаряше с Уил в кантората на „Деравенелс“.

— Разкошна новина! — крещеше Уил по линията. — Връщай се скоро вкъщи, че да празнуваме.

— Още утре. Ще бъда в Лондон утре вечерта. Ще дойда в кантората на другия ден. Нямам търпение, Уил. Това е най-страхотната вест, която съм получавал от дълго време.

 

 

Едуард излезе от „Риц“, пресече площад „Вандом“, запътил се… всъщност наникъде, реши той. Отчаяно му се искаше да празнува, да сподели с някого невероятната новина. „Деравенелс“ са открили петрол. Мечтата му за бъдещето добиваше плът и кръв.

А нямаше с кого да я отпразнува. Категорично не и със съпругата си, която горе в апартамента в извисяващия се над него хотел се пенявеше и му отправяше абсурдни обвинения.

Наведе глава и помириса реверите на сакото си, несигурен дали действително се долавя аромата на парфюма на Джейн. Все пак я бе подхванал да не падне; навярно при това си движение се бе отъркал в дрехата й. Но не надушваше нищо. Всичко бе във фантазиите на Елизабет.

Джейн Шоу. За момент съсредоточи мислите си върху нея. Бе чаровна, много интересна събеседница, особено на тема изкуство, парижките художници и така наречената постимпресионистична^[4] школа. Много мила жена, приятелка на скъпата му Лили. А сега, като се замислеше, в много отношения съвсем като нея. Приятно му бе да закусва с нея.

Отново воден от импулс, тръгна по „Рю дьо ла Пе“ към скромния хотел, в който бе отседнала и до който я бе изпратил след закуска.

След като прекоси малкото фоайе, я забеляза да слиза по стълбището. Бе облечена в дантелена рокля в бяло и бледолилаво, а бялата й муселинена шапка бе украсена с теменужки. Изглеждаше тъй прекрасна, че от изненада дъхът му спря. Боже, тя бе наистина красива жена.

Стоеше и я наблюдаваше, докато тя се приближаваше към него, лицето му като огледало отрази смайването му и той се замисли за Лили. Неочаквано сърцето в гърдите му се сви. Скъпата му Лили сякаш в този момент се бе преродила в Джейн Шоу.

— Господин Деравенел — задъхано проговори тя. — Нещо не е наред ли? Изражението ви е така странно.

Той поклати глава, леко пообъркан.

— Ще ме вземете за пълен глупак, ясно ми е, но знаете ли, че докато слизахте по стълбите и идвахте към мен, много ми напомнихте на Лили.

Тя постави облечената си в ръкавица ръка на рамото му и отговори:

— Не е глупаво, всъщност и преди са го отбелязвали. Твърде често са я обърквали с мен и мен — с нея. Доста си приличаме.

Той кимна, останал неподвижен, чувствайки се странно щастлив, че сутринта се бяха сблъскали.

— Мен ли търсите, господин Деравенел? — най-сетне попита Джейн Шоу.

— Откровено казано, да. Получих най-прекрасната новина и искам да я споделя с вас.

— Колко мило от ваша стлана. Обичам хубавите вести. За какво става дума?

— „Деравенелс“, моята компания, току-що се е натъкнала на петрол в Персия.

— Но това е чудесна новина, господин Деравенел. Моите поздравления.

— На обяд ли сте тръгнали? Ако не, бихте могли… желаете ли да обядвате с мен?

— С голямо удоволствие.

— Отлично — отвърна радостно той и й се усмихна. — Навън е много горещо. Питах се, не е ли по-добре да се нахраним във вашия хотел? Какво ще кажете? Каква е храната?

— Чудесна е и няма нужда да препускаме из Париж, особено в тази жега и да търсим друг ресторант, нали? Не и като този ни е под носа — тя го хвана под ръка и го поведе през фоайето с думите: — Толкова съм поласкана, че сте се сетили за мен, господин Деравенел.

След минути той поръча шампанско и вдигнаха тост, за да отпразнуват щастливата новина.

В един момент тя някак свенливо се обърна към него:

— Надявам се, че нямате против, че ви го казвам, господин Деравенел, но понякога се сещам за вас, когато съм в къщата на „Саут Одли стрийт“. Често навестявате мислите ми.

— Нима? — той й хвърли въпросителен поглед и челото му се набразди.

„Не биваше да му го казвам“, помисли си Джейн и бързо додаде:

— Да, навярно защото познавах Лили. Често мисля за нея. Бяхме такива добри приятелки.

— Споменаваше ли ме понякога?

— Не, господин Деравенел. Лили бе изключително благоразумна.

— А вие такава ли сте, госпожо Шоу?

— Разбира се. Винаги е важно да се проявява сдържаност, не сте ли съгласен? — тя сведе глава и го погледна изпод клепачите си.

Флиртува с мен, каза си той и установи, че фактът го прави особено щастлив.

— Радвам се, че ви е приятно да живеете там — понякога къщата ми липсва.

— В такъв случай непременно елате да пием чай, щом се върнете в Лондон.

— Много ще ми бъде приятно, госпожо Шоу.

— На мен също — тя вдигна чашата с шампанско, отпи и му се усмихна над ръба й. Като я остави на масата, облиза с език долната си устна, после попи уста със салфетката си.

Точно в този момент той почувства, че я желае. Постави си за цел да я има, без значение колко време щеше да отнеме. Беше неговият тип жена, прекрасна блондинка с ангелско лице, толкова подобна на Лили и очевидно по-възрастна от него, също като нея. Жени като Джейн Шоу го привличаха, някак го успокояваха.

И така, той я посети. Не бе в състояние да устои на поканата й. Седмица след като се завърна от Париж, Едуард изпрати на Джейн кратка и съвсем обикновена бележка, просто я молеше да му телефонира във връзка с къщата на „Саут Одли стрийт“. Невинно послание, в случай че попадне в неподходящи ръце.

Джейн веднага му се обади и го покани на чай идния следобед.

Когато влезе, първото, което му хрумна бе, че тя обитава къщата на Лили. Лили никога не бе живяла там, но все пак му бе приятно, че сега тя бе дом на Джейн. В края на краищата живееше там, където преди бе жилището му; така някак му ставаше по-близка.

Когато го въведе във всекидневната, той се усмихна и кимна; тя заговори за ежедневни теми. Той обаче не внимаваше. Бе поразен от това как изглежда днес. Нежната й красота го привличаше повече от всякога. Джейн Шоу бе пленителна, облечена в меката си бледолилава копринена рокля.

Подносът с чая вече бе сервиран на масата пред канапето и тя седна така, че лесно да я стига, да може да налива чай.

— Заповядайте и седнете до мен, господин Деравенел.

— Ще го сторя, стига да престанете да ме наричате така. Името ми е Едуард, но близките ми приятели ме наричат Нед.

— Тогава ще се обръщам към вас по същия начин, а вие можете да ми казвате Джейн.

Тя му наля чай, пусна вътре резенче лимон, спомнила си как го бе поръчал в Париж. Наливайки чаша и на себе си, тя се замисли за френската столица и изведнъж почувства вълнение, докато си припомняше как я бе погледнал с такова неприкрито желание, изписано на лицето му; как я бяха побили тръпки, когато той я хвана под ръка. Караше я да се чувства желана, много женствена и привлекателна: чувство, което отдавна не присъстваше в живота й. И, разбира се, и тя го желаеше. Как би могла която и да е жена да устои на най-невероятния мъж, така топъл, чаровен и нетърпелив да даде любов.

Осъзнал тишината помежду им, Едуард заговори:

— Бях много щастлив да живея в тази чаровна малка къща. А вие?

Мимолетна изненада премина през лицето й.

— Обичам къщата, наистина е много необичайна, изключително удобна.

Той се смръщи и остави чашата си.

— Но щастлива ли сте да живеете тук? — попита той.

Последва мълчание.

— Не съм щастлива — най-сетне отвърна тя.

Мигновено Едуард разбра, че тя се опитва да му каже нещо. Той кимна.

— Съжалявам — когато тя остана смълчана, той продължи: — Не сте щастлива със съпруга си, така ли?

Джейн въздъхна.

— Той е чудесен човек, приятен, много мил. Само че… не си подхождаме, смятам, че това е най-точната дума. Освен това често отсъства.

След като се прокашля, Едуард тихо попита:

— Да смея ли да се надявам, че ще обядваме или вечеряме заедно, когато сте сама? Несъмнено най-удобното време за вас.

— Бих желала, наистина, Нед — усмихна се, когато произнесе името му. — Мога да обядвам с вас утре. Съпругът ми отново замина за Прованс. Отпътува тази сутрин. Но… — остави изречението си незавършено.

— Но какво? — запита той и я погледна настойчиво.

— Къде да обядваме? И двамата сме женени. Ще бъде малко неудобно да ни забележат заедно на обществено място.

— Да, вероятно имате право — съгласи се той, като изведнъж си припомни ревността на Елизабет и вулканичната й ярост, когато си въобразеше, че е бил с жена.

— Знаете, че искам — някак колебливо продължи Джейн, поглеждайки го в лицето, изумена от синевата в очите му.

Той импулсивно хвана ръката й, целуна дланта й, сви я и й се усмихна.

— Можем да се срещнем в хотел „Кавендиш“ на „Джърмин стрийт“ и…

— О, не, категорично не. Този хотел има „странна“ репутация.

— Не, не е така, ни най-малко. Да, много богати хора използват мястото за срещи, но пък е извънредно дискретно. Роза Луис, собственичката, ми е добра приятелка. Утре за обяд ще резервирам апартамент.

— Ще ме видят, че влизам — промълви тревожно тя.

— Сложете си шапка с плътен воал и тъмни дрехи. Никой няма да ви познае.

Мина само миг на колебание, после Джейн кимна.

— Добре — тихо каза тя и го погледна.

Преди да успее да се спре, Едуард се надвеси над нея и я целуна по устните, а езикът му се плъзна между тях.

Джейн му отвърна със страст, стисна ръката му, но веднага се отдръпна.

— Опасявам се, че слугинята ми може всеки момент да влезе.

Едуард й се усмихна.

— Мога да почакам до утре, когато ще ви целуна, както трябва — съгласи се той.

 

 

На следващата сутрин пристигна в „Кавендиш“ един час по-рано, за да се увери, че всичко ще мине като по вода. Така и стана. Роза Луис се усмихна и докато разговаряха, му показа апартамента.

— Най-хубавият в сградата, господин Дераневел — отбеляза тя, хвърляйки поглед около себе си. — Има цветя в спалнята, също и във всекидневната, както помолихте. Шампанското ще пристигне след миг, поставено в лед. Само не ме уведомихте кога искате да ви сервират обяда.

— Бих казал в два часа, госпожо Луис, като че ли ще е най-добре — Едуард погледна към салонния часовник в ъгъла на всекидневната. — Гостенката ми ще пристигне в дванайсет и може да изпием по един аперитив, преди да обядваме.

— О, да, много добре, господин Деравенел — съдържателката на хотела кимна с усмивка и припряно излезе, а полите й прошумоляха.

Едуард се разходи из апартамента, доволен от вида му. Обзаведен с безупречен вкус, бе решен в пастелни цветове, сиво и бледосиньо, мебелите също бяха в светлата гама. Какво облекчение да види стаи, необременени с викториански мебели мастодонти, с обичайния безпорядък и тъмни краски.

Миг по-късно на вратата се почука и Едуард се обади:

— Заповядайте.

Влезе сервитьорът, който носеше сребърна кофичка с лед и бутилка шампанско.

След като му даде щедър бакшиш, Едуард излезе от апартамента и се спусна във фоайето. Когато салонният часовник отброи дванайсет, Джейн влезе през вратата на хотела и се огледа.

— Добър ден — поздрави я Нед, хвана я под ръка и я поведе нагоре по стълбите към първия етаж, където бе разположен апартаментът. Влязоха във всекидневната, Джейн повдигна воала си и се усмихна на Едуард.

Отвръщайки на усмивката й, той се пресегна да налее шампанско и й подаде едната чаша.

— Обядът е малко по-късно. Нека първо седнем и пийнем нещо за апетит.

Приближиха се до канапето и седнаха заедно, после той продължи:

— И двамата знаем защо сме тук… защото се нуждаем един от друг, искаме да останем насаме, да бъдем заедно…

— Смятам, че вече се познаваме, почувствахме взаимно привличане, когато се срещнахме в Париж. И зная, че не сме тук заради обяда — отговори Джейн и поклати глава. — Не съм и допускала, че ще имам незаконна връзка с мъж.

— Щастлив съм, че аз съм този мъж, скъпа — той остави чашата си на близката маса, а тя го последва. Премести се по-близо до нея, хвана ръцете й и я целуна.

Тя го прегърна, притиснаха се един до друг и пламенно се целунаха. Неочаквано Едуард се изплъзна от нея и се изправи. Протегна й ръка и тя я пое. Помогна й да стане от канапето и я поведе към съседната спалня.

— Чувствам такава изгаряща нужда от теб, Джейн — промълви той. — Едва издържам.

— А аз — към теб, Нед. Желание, което не съм познавала преди.

Той дръпна завесите и се приближи към застаналата насред спалнята Джейн. Свали шапката й, хвърли я на един стол, взе я в обятията си и я целуна по устните, като докосна с езика си нейния.

— Да потърсим леглото.

Дълго лежаха, докосваха се, целуваха се и се галеха.

— Искам да те опозная, да опозная тялото ти — прошепна той.

Тя откликна:

— А аз — теб.

Така и сториха: любиха се с огромна страст, но и с много нежност. Обядът бе забравен. Джейн не бе познала подобна радост. Едуард с абсолютна сигурност разбра, че е открил жена като Лили. Тази увереност му даде ненадеен вътрешен мир, изведнъж болката го напусна.

И така започна любовта им.

Продължи много месеци, срещаха се винаги, когато можеха. И през цялото време тя нито веднъж не нарани сърцето му.

Не и до деня, в който се разделиха. Уплаши се, че ще ги разкрият и сложи край на романтичната им връзка. Едуард бе сломен, неспособен да я забрави.