Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (36)

36.

Двете жени, които слязоха по стъпалата на високата къща на „Кързън стрийт“, бяха приятни на вид, модерни и елегантно облечени. Заради поразителната им външност много глави се обърнаха след тях, особено онези от другия пол, докато се носеха по тротоара към откритата карета, чакаща ги на улицата.

Вики бе облечена в сребристосива копринена рокля от тафта, пристегната в кръста с дълга, набрана пола, а върху нея носеше подходящ по цвят жакет, гарниран със зигзаг. На главата си имаше широкопола шапка, чиято периферия бе украсена със сиви пера.

Лили бе в любимото си бледосиньо. Свободната й рокля със спускаща се до бедрата пелерина успешно прикриваше състоянието й. Шапката й имаше необичайна триъгълна форма, бе изработена от бледосиня коприна с бели щраусови пера от едната страна. Лили я носеше самоуверено, изискана, както винаги.

Кочияшът на любимото ландо на Лили й помогна първа да се качи, последвана от Вики. Двете жени седнаха една до друга в ниската карета, разстлаха полите си и се настаниха удобно.

Ландото бе отворено за света, двойните му меки седалки бяха разгънати в този прекрасен майски следобед. Една от причините Лили да обича тази луксозна карета бе, защото ниското й шаси предлагаше прекрасна видимост и разкриваше кои са пътниците й. Често наричаха този модел „дамски“, защото показваше преимуществата на женските тоалети.

След като кочияшът Робин зае мястото си на капрата зад двата коня, Лили се обади:

— Ще закараме госпожа Форт в дома й в Кенсингтън, но нека минем през Хайд Парк, времето е чудесно.

— Разбрано, госпожо — отговори Робин, цъкна с език и потегли по „Кързън стрийт“, устремен към „Парк Лейн“.

Лили се обърна към Вики и попита:

— Може да остана за чай. Удобно ли е?

— О, Лили, скъпа, колко прекрасно! — възкликна Вики. — Зная колко много искаш да видиш Роуз… мили Боже, трябва да свикна да я наричам Грейс, нали?

Лили кимна, докато се смееше.

— Да, струва ми се. От друга страна, тя може да пожелае да остане Роуз, името е така прелестно — Лили предпазливо хвърли поглед към приятелката си, сниши глас и добави: — Толкова се радвам, че със Стивън я осиновихте… сега навярно и ще забременееш… често се случва, нали знаеш.

Вики се усмихна, но не отговори нищо.

— Много щедро бе от страна и на двама ви да дадете на Фенела хиляда лири за „Хадън хаус“. Тя така се развълнува — промълви Лили.

— Искахме да помогнем, а тя ще оползотвори парите, както добре ти е известно. Ти самата прояви великодушие преди няколко години, Лили, като дари немалко пари.

— Бяха за важна, достойна кауза, а и притежавах толкова много, прекалено много хубави неща в живота си. Длъжна бях да се отплатя, нямах друг избор. Като си помисля за онези бедни жени и нищетата им, не мога да остана безучастна.

— Аз също. Тегобите им ме карат да се питам какво ли е преживяла майката на Грейс. Очевидно е живяла с някакъв мъж, който се е отнасял зле с нея.

— Съгласна съм и приемам идеята ти, че Грейс и майка й са дошли от север.

— Виж, Фенела веднага забеляза, че детето произнася думата „мама“, както е обичайно за Севера, защото самата тя е от Йоркшир. Както добре знаеш, семейното имение е близо до Рипън, а съм наясно с това, защото прекарах толкова време в „Рейвънскар“ с Уил и семейство Деравенел.

— Да, известно ми е и предполагам, че навярно е възприела изговора на кокни напоследък, не смяташ ли?

— Повече от възможно е. — Вики замлъкна, после се обърна към Лили и отбеляза. — Не изглежда ли Хайд Парк днес прелестен? Нямам търпение да минем през него.

— Знаех, че ще ти бъде приятно — като се наведе леко напред, Лили запита кочияша: — От коя страна ще влезеш в парка, Робин?

— От горната страна на „Парк Лейн“, госпожо Овъртън. Реших, че по този път ще видите по-голямата му част.

— Благодаря ти, прекрасна идея.

Двете жени продължиха да приказват за Грейс Роуз, както изведнъж Лили започна да я нарича, освен това заговори за детето, което носеше.

— Доволна съм, че купих къщата до вас в Кент, Вики. Ще бъде прекрасен и удобен дом за нас, а и за Нед, ако поиска да отседне някой път. Но му повторих много пъти, че не го насилвам.

— Зная, че не иска да стои настрани.

— Той ли ти го каза, Вики? — попита Лили, очите й светнаха, а на лицето й се изписа нетърпение.

— Не, но виждам колко се грижи за теб, обгръща те с внимание, милее за доброто ти, Лили. Истината е, че съм изненадана, понеже винаги съм предполагала, че ще те… напусне, ще те остави да се справяш сама.

Лили високо се засмя.

— Ако става въпрос, аз също! Но не ме беше грижа, не се безпокоях нито за себе си, нито за детето. Както знаеш, съм напълно обезпечена, благодарение на покойните ми съпрузи и парите, които и двамата ми оставиха. Но не мога да излъжа, че не се радвам, че Нед е щастлив заради бебето, защото самата аз чувствам същото. Явно възнамерява да участва в живота ни. И преди отново да ми го напомниш, зная, че няма да се ожени за мен. Не може, а и аз не искам — обръщайки очи към Вики, Лили промълви: — Според теб е голям фустогонец, нали?

— Да, според теб не е ли? — Вики я изгледа внимателно и леко се намръщи.

— Разбира се. Жените винаги са му били слабост и ще бъдат — отвърна Лили. — Жените са неговият наркотик, пристрастен е към тях. — Изведнъж смехът й наново звънна и като се приближи се до най-скъпата си приятелка, тя прошепна: — Веднъж ми сподели, че е бил прелъстен от млада, омъжена жена, когато е бил на тринайсет, но никога не я потърсил повече.

Вики не можа да се сдържи да не се присъедини към смеха на Лили и по-късно, когато се успокои, отговори:

— Е, не може да не му се признае, че е откровен.

— Винаги, понякога дори прекалено — изстреля в отговор Лили.

Двете жени се умълчаха и скоро след това каретата навлезе в Хайд Парк, а сивите петнисти коне се понесоха напред в лек, спокоен тръст.

Пъпките на дърветата се бяха пукнали, над главите им се сплитаха листати, зелени клони, а храстите и шубраците изобилстваха от цветове, от красиви по-красиви. Започваше последната седмица от май и пролетта на 1904 бе в стихията си.

Този следобед Лили беше необичайно щастлива. Сутрешното виене на свят изглежда бе понамаляло през изминалите няколко дни и в момента се чувстваше превъзходно. Нед беше особено внимателен и много нежен, преди да замине за Йоркшир за Петдесетница.

Струваше й се, че светът тържествува. При все че не бе споделила с Вики или с когото и да е другиго, Лили бе купила чудесна малка къща на „Саут Одли стрийт“ и определено се готвеше част от времето да живее в нея.

Хвърли поглед наоколо и забеляза няколко деца да играят на тревата. Едни търкаляха обръчи, други си подхвърляха топки и всички изглеждаха щастливи и безгрижни. Нищо не повдигаше духа повече от гледката на весели, щастливи деца.

Неколцина жени бяха излезли на следобедната си разходка и вървяха по двойки; имаше няколко гувернантки, тикащи пред себе си детски колички; съзря тук-там ухажващи се двойки, хванати под ръка, движещи се бавно под дърветата.

Като изключим това, в парка не бе особено оживено днес, в далечината се виждаха само отделни карети. Колко беше спокойно в този малък зелен рай в сърцето на най-великия град на света.

— О, небеса! — изцвърча Вики. — Какво става пред нас? Погледни ездача на онзи катраненочерен жребец! О, мили Боже, не може да овладее коня! Като че ли се е разбеснял, рита с копита и се изправя на задните си крака. Гледай, Лили, виж го как размахва предните си копита.

— Не виждам — Лили проточи още повече врат, побиха я тръпки и извика на кочияша: — Робин! Моля, обърни внимание на онзи кон отпред. Нещо му става. О, Боже, хукна през глава. Носи се към нас, а ездачът едва се крепи на седлото!

Вики се взираше напред, без да откъсва очи от ездача и коня, а сърцето й щеше да изхвръкне. Мъжът се мъчеше да обуздае жребеца, но явно не бе по силите му. Конят препускаше към тях, сякаш демони бяха по петите му, изпъваше глава назад, пръхтеше, ноздрите му бяха широко отворени. По устата му избиваше пяна; оголваше едрите си бели зъби. Ездачът изглеждаше уплашен и когато се приближи до каретата им, видяха, че е хубав, макар и леко пълен, с тъмни очи и коса и дълъг белег на едната си буза. Приличаше на чужденец. За част от секундата им хвърли тежък поглед. „Изгледа Лили прекалено дълго“ — каза си Вики. Трепна, полазиха я тръпки.

— Робин, опитай да усмириш нашите коне! — викна Вики.

— Спри каретата! Спри! — изкрещя Лили. — За Бога, спри каретата, Робин. Ще се сблъскаме.

— Не мога да ги обуздая, госпожо Овъртън — кресна в отговор Робин през рамо и напрягайки всеки мускул, дърпаше с все сили юздите.

Всички бяха видели ездача с разбеснелия се кон, децата бяха издърпани на тревата и бягаха към дърветата, далеч от главната алея, която пресичаше парка.

Изведнъж ездачът и конят му се оказаха пред тях, само на метър и нещо от ландото. Грамадното животно се изправи на задните си крака, току пред сивите коне. Те на часа отвърнаха, като затропаха с крака. И тогава хукнаха.

Лили веднага разбра, че се движат прекалено бързо. Робин се бореше с тях, дърпаше юздите, но конете и каретата бяха набрали висока скорост. Животните бяха изплашени до краен предел и бяха напълно неуправляеми.

На Вики й се стори, че всичко се случи неимоверно бързо. Лили крещеше на кочияша; Робин правеше всичко по силите си да накара сивите коне да спрат, но без никакъв успех. Ненадейно конете ускориха галопа си. Вики се прилепи за стената на каретата, както и Лили. И тогава се случи. Каретата се преобърна.

Вики почувства, че излита от мястото си и отхвърча настрани. Изпищя. Миг по-късно лежеше на тревата встрани от алеята ни жива, ни умряла.

Лили се опита неуспешно да се вкопчи във Вики и също бе изхвърлена от каретата; сега лежеше възнак на земята, а ландото затискаше долната част от тялото й и не й позволяваше да помръдне. Настъпи хаос.

Хората се втурнаха към тях.

Робин, облят в пот, с ужасено лице се опитваше да стигне до Лили, която лежеше отчасти на тревата, отчасти на алеята.

Вики стенеше, преглъщаше, отвори очи и изведнъж видя конски копита, отново потрепери и изпищя, като мислеше, че това е подивелият жребец.

— Вие сте госпожа Форт, нали? Съпругата на Стивън Форт? — попита я приятен глас.

Вики вдигна очи и видя мъж, облечен в типични английски дрехи за езда; яздеше червеникавокафяв кон и гледаше надолу към нея с разтревожен поглед.

Тя кимна и прошепна:

— Да.

— Името ми е Хоръс Бейнбридж, със Стивън посещаваме един и същи клуб. Сигурно сте ранена. Боли ли ви някъде, госпожо Форт?

— Не зная — отговори Вики, а гласът й излизаше едва-едва. — Боли ме кракът. Вероятно е счупен — след като потърси с поглед Лили, продължи настойчиво: — Моля ви. Помогнете на приятелката ми, помогнете на кочияша. Мъчи се да повдигне каретата, която я е затиснала.

— Разбира се, веднага. Ще телефонирам на съпруга ви в банката. — А, виждам да се приближава един полицай. Ще му съобщя, че е нужна линейка.

— Благодаря ви — прошепна Вики.

Човекът на коня препусна; тя го видя да разговаря с полицая. Сега се връщаше, насочвайки се към ландото, за да помогне на Робин.

Вики се надигна на лакти и започне да се влачи по тревата към Лили. Като се приближи, в гърлото й заседна буца; обзе я ужас. Най-после стигна до приятелката си, хвана ръката й и силно я стисна в дланите си.

Сега виждаше Лили по-добре. Сцената изгаряше очите й… синята й шапка лежеше на земята… белите щраусови пера се полюшваха на вятъра… бялото лице на Лили… о, колко беше бледо. И кръвта… толкова много кръв… обагряше бледосинята коприна.