Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (51)

51.

Едуард седеше в червената библиотека с чаша бренди в ръка и се взираше в гаснещите въглени в камината. Нощите в Йоркшир бяха студени, дори и през юни, и камините винаги се палеха в „Торп Манор“, също както и в „Рейвънскар“.

Бе прекарал последния час тук с Невил, след като всички си тръгнаха, в преповтаряне на подробностите около френската сделка. Наложи му се да събере всичкия си ентусиазъм, за да заблуди Невил, че наистина го интересува. За щастие, не се оказа трудна задача, а и братовчед му очакваше именно това.

Едуард знаеше, че ще бъде доста странно в „Деравенелс“ през следващата седмица. Алфредо Оливери и Роб Аспен все още бяха в Персия с геолозите и вече бяха съвсем близо до запазването на петролен периметър. Още онзи ден им изпрати телеграма, за да ги упълномощи да сключат сделка с шаха на страната за правата върху парцел земя, който изглеждаше многообещаващ.

Уил също нямаше да го има, през медения си месец щеше да обиколи Южна Франция: Кан, Ница и Монте Карло. А Невил искаше да го води в Париж. Дори Джони щеше да остане на север идните седем дни и да инспектира тамошните им владения.

И така, щеше да бъде сам в „Деравенелс“ и сам да се оправя с работата. Щеше да му липсва Уил Хаслинг, понеже бяха изключително близки, а заради отсъствието и на другите колеги, кантората щеше да бъде пуста.

Но той нямаше да стои със скръстени ръце. Няколко доклада, изготвени от един млад специалист от Тексас, го чакаха да ги прочете. Джарвис Мърсън бе петролотърсач, представил се на Нед преди няколко седмици. Мърсън можеше да го научи много за петрола. Той така твърдеше. Може и да беше вярно, а наистина му бе нужно да знае повече, ето защо събираше колкото се може повече информация. Петрол. Целта му бе да го превърне в голяма част от бъдещето на „Деравенелс“.

Мислите му взеха друга насока, съсредоточиха се върху личните му затруднения.

Елинор. Наистина бе проблем. Какво да прави с нея? Не е добре със здравето, затова не идваше в града няколко седмици поред. Когато я посети в Девън, му се стори апатична, някак затворена в себе си и той настойчиво я помоли да сподели какво я мъчи. Тя не пожела. Работата е, че губя интерес към нея, най-малкото като любовник. Дали го долавя? Жените имат силна интуиция. Не съм жесток, длъжен съм полека да се откъсна от нея, да се опитам да не я наранявам прекалено. Но се познавам, не ме бива особено да демонстрирам престорен интерес, когато той е изчезнал.

Ами Елизабет, най-хубавата жена, която някога съм срещал. Е, не съвсем. Лили беше голяма красавица.

Затвори очи и се замисли за обичната си Лили, после потъна още по-дълбоко в съкровени мисли.

Никога няма да има друга като Лили. Зная го. Трябва да я изхвърля от мислите си. Но тя живее в тях, искам или не. Лили не бе само прелестна, бе и добра жена. А колко често се срещат такива? Убеден съм, че твърде рядко.

Елизабет е поразителна красавица, но усещам, че характерът й е различен. Изобщо не прилича на Лили; имам чувството, че е упорита и решителна да постигне своето. Струва ми се, че е по-добре засега да я оставя. Нищо няма да спечеля, ако се срещам с нея. Освен това не е в Лондон; замина на почивка в Глостършър.

Радвам се, че Уил ме осведоми за чувствата на Невил към семейство Уиланд. Открай време са близки с Грант, но пък това не значи, че са от другата страна на барикадата. Както и да е, въпросът за тях няма да се повдигне.

Невил нещо крои. Зная. Таи някаква тайна, която го кара час по час да се усмихва. Навярно смята, че ще извлече облаги от сделката с Шарпентие. Но се съмнявам, че ще успее. Луи се слави като хитра лисица.

Елинор, Елизабет. Никоя не може да се сравнява с Лили. Бедната Елинор. Хранеше толкова надежди за връзката ни, искаше да продължи завинаги. Но вече не ме очарова. Тъжно. Докато бе омъжена за Ангъс Талбот, не откъсвах очи от нея; като вдовица бързо стана скучна. Не бива да бъда нелюбезен. Следващата седмица ще й изпратя писмо и цветя. Длъжен съм да я ободря.

Той се приближи до барчето, взе бутилката с коняка, наля си питие и се върна пред камината.

Жени. Те са проклятието на моето съществувание. Но не мога без тях. Те са моята слабост, моят опиат. Колко е силна майка ми, забележителен човек. Радвам се, че така добре прие появата на Грейс Роуз в живота ни. Имах чувството, че всичко това ще се случи и ще трябва да й призная истината. Бях сигурен, че ще забележи, че Грейс прилича на мен.

Често мисля за Табита, питам се каква е била съдбата й. Тя бе сладка и чаровна млада жена и понякога бях сигурен, че е аристократка и излязох прав. Сещам се и за онзи негодник Седрик Крофърд, офицера от полицията. Щом носи пагон, значи е джентълмен, казват. Което за него не важи. Дали е още жив? Или просто е побягнал под мантията на нощта? Ако някога се натъкна на него, ще го опердаша като никого досега.

Онзи ден Уил отбеляза, че фактът, че Роуз е живяла на улицата навярно я е спасил от ужасна съдба. Кой знае какво можеше да й стори Крофърд, ако бе останала при него. Бедната Табита… каква трагедия е животът й. Поне детето бе спасено. Моята малка Грейс Роуз. Дъщеря ми.

Мога да направя много за нея. Освен парите, които печеля в „Деравенелс“, притежавам средствата, наследени от Лили, всичките сега изгодно инвестирани. Да, мога и ще използвам част от тях за Грейс Роуз…

— Нед, мога ли да поговоря с теб за минута? Моля те.

Брат му така го стресна, че Едуард едва не изпусна чашата си. Изправи гръб на стола си, хвърли поглед през рамо и промърмори:

— Да, разбира се, че може, малък Рибчо. Но не се прокрадвай така в бъдеще. Направо ми изкара ангелите.

— О, извинявай — промълви Ричард и се приближи до другия стол пред гаснещия огън. — Просто се безпокоя за няколко неща и реших, че бих могъл да ги обсъдя с теб.

— Давай, Дик, момчето ми, ела и седни до мен — подкани го Нед, усмихвайки се на момчето. — Искаш ли капчица „Наполеон“?

Ричард се разсмя.

— Майка ще побеснее, ако разбере, че си ми предлагал бренди! Алкохол.

Нед се усмихна на любимия си брат.

— Всъщност не го казах сериозно — призна си той. — Боя се, че ми се изплъзна от устата. Приличаш на истински млад джентълмен. Обаче надявам се, знаеш, че не бих ти налял и капка.

— Знам — Ричард е наклони напред и заговори: — Искам да поговоря с теб за Ан Уоткинс.

Нед кимна, отпи от брендито си и погледна към брат си с интерес.

— Кажи, Дик, какво става с Ан?

— Когато се оженя за нея, сватбата тук ли ще бъде, или в „Рейвънскар“?

Мина секунда, преди Едуард да отговори на въпроса. С голямо усилие потисна смеха, надигащ се в гърлото му, и успя да прикрие обзелото го веселие. Накрая, запазил сериозното си изражение, отговори:

— Въпросът не е много належащ в този момент, нали? Така ми се струва. В края на краищата ти си само на единайсет, Ричард. Нека го обсъдим, когато наближи сватбата, какво ще кажеш?

— Искам въпросът да се реши сега, Нед. Моля те. Ще се тревожа, и то твърде много — гласът на Ричард бе напрегнат, тонът му — настойчив. — Джордж твърди, че няма да ми разреши да се оженя за Ан тук, в „Торп Манор“. Когато му възразих, че традицията изисква булката да бъде взета от дома й, ми се изсмя в лицето. Отвърнах му, че къщата не му принадлежи, а той каза, че един ден ще стане негова. Бе непреклонен, че няма да можем да празнуваме тук — Ричард впери поглед в обожавания си брат и зачака.

Едуард бе обхванат от внезапно раздразнение. В последно време Джордж не преставаше да създава главоболия, а поведението му бе обезпокоително.

Едуард се усмихна уморено, потиснал яда си, после се засмя:

— О, Ричард, момчето ми, не обръщай внимание на Джордж. Убеден съм, че страда от самоизмами, празни мечти за слава. Естествено, че ще се ожениш за Ан тук, в „Торп Манор“ — къщата е на баща й, нали знаеш. Истината е, че е собственост на семейството й от стотици години. Никога няма да принадлежи на Джордж. Обаче, както изтъкнах, няма да се ожениш за Ан още дълго време, а нищо чудно да промениш отношението си към нея, когато пораснеш.

Ричард поклати глава; сиво-сините му очи добиха цвят на олово, стисна тънките си устни.

— Ще се оженя единствено за Ан и тя ще се омъжи само за мен. Ако не се венчаем един за друг, няма да го сторим изобщо.

Едуард снизходително се засмя.

— Искаш ли чаша лимонада? Има в онази кана ей там.

— Не, благодаря, Нед, и съм ти признателен, че ми каза истината. Може ли да получа позволението ти да предам думите ти на Джордж?

— Стига да желаеш — отговори Нед и се засмя на опита на Ричард да говори като възрастен. — Спомена, че имаме няколко въпроса за обсъждане.

— О, да, другият е доста… е, не е приятен. Става дума какво каза Джордж за теб, Нед.

Едуард се изправи, приближи се до камината, застана с гръб към нея и загрижено погледна момчето. Преди Ричард да изрече и дума, предположи какви злословия навярно е наговорил Джордж днес. Нед притежаваше интуиция към другите, особено към средния си брат. От години го бе преценил като ревнив и завистлив. На Джордж все нещо не му стигаше.

— Чакам — подкани го Едуард, а сините му като метличина очи се впериха в Ричард.

— Когато Джордж видя на сватбата Грейс Роуз, заяви, че е твоя незаконна дъщеря, и то си личи, понеже ужасно прилича на теб. Мег му напомни, че Грейс е дете на Вики и Стивън Форт. Той й отговори, че тя ти е била любовница, имам предвид госпожа Форт, но аз зная, че не е вярно. Така отвърнах и на Джордж. Не е истина, нали?

— Абсолютно прав си, малък Рибчо. Никога не съм имал връзка със сестрата на Уил, с Вики Форт. Това, което е казал Джордж е долно и е много лошо да поставя под съмнение репутацията на една порядъчна жена. Определено съм длъжен да го порицая.

— Как?

— Още не зная. Но ще измисля нещо подходящо.

— Кога, Нед?

— Утре, можеш да бъдеш сигурен — Едуард искаше да признае пред Ричард истината; мразеше да лъже когото и да било, а преди всичко най-малкия си брат, любимеца си. Но не смееше да говори открито, от страх да не нарани Вики и Стивън. Сега приемаха детето като свое собствено, освен това трябваше да щади Грейс Роуз. Колкото по-малко знаеше за миналото си сега, толкова по-добре.

След секунда Едуард се прокашля и попита:

— На кого още го каза, освен на теб и Мег?

— Не съм сигурен. Някак си го прошепна на мен и Мег. Не го изрече силно, както обикновено му е навик, кани ли се да каже нещо злобно за някого. Знаеш колко противен може да бъде.

Нед кимна, после промърмори:

— Недомлъвки.

— Какво означава това? — Ричард изглеждаше озадачен.

— Дребнави сплетни, клюки, предавани от човек на човек, тихи, едва чути слухове, които се извисяват в кресчендо и причиняват планини от неприятности. Не се хващай на този капан, Ричард. Обещай ми, че няма да злословиш зад гърба на хората или да разнасяш сплетни.

— Няма! Заричам ти се, Нед. От мен няма да чуеш никакви клюки.

— Вярвам ти, малка Рибке.

Двамата братя останаха седнали един до друг и поговориха още някое време, Ричард изчака Нед да допие брендито си. Разговаряха за Уил и Катлийн и сватбата им, за вълненията и радостите в този празничен ден. Но когато часовникът удари полунощ, Едуард остави чашата си и заедно с Ричард напуснаха червената библиотека, прекосиха голямата зала и се качиха горе да спят.

 

 

По-късно, останал сам в спалнята си, Нед се замисли за Джордж и си каза, че ще трябва да си пази гърба винаги, когато Джордж е наоколо. През годините бе установил, че брат му е лъжец, предател и поради това — опасен. Един ден Джордж би му сторил зло, стига да може. На Едуард вече му бе ясно.

Имаше моменти, в които Лили така силно му липсваше, че душата го болеше, непреодолимият копнеж към нея убиваше всякакво желание за действие. Когато това се случеше, трябваше да остане сам, да призове вътрешните си сили и да се успокои. И да си напомни, че тази красива, нежна и женствена Лили е мъртва. Нямаше как да я върне. Как би могъл? Смъртта бе най-необратимото нещо на земята.

После се сети за Елизабет Уиланд. Красива, невероятна жена. Всички, които я познаваха, бяха съгласни с него. С бяла, безупречна кожа, дълга, сребърно златиста коса и светлосини очи. С несравнимото си лице излъчваше ледена прелест.

Снежна кралица, нарече я на ум, после се усмихна. Отвън е ледена, да, но със сигурност вътре в нея бушуваше огън. Искаше да я притежава изцяло, заради поразителната й красота. Да, за него тя представляваше предизвикателство. Колкото повече се противеше на ухажванията му, толкова по-силно той я желаеше. Изпитваше нужда да пробие ледената й обвивка, да проникне до сърцето на тази жена.

Навярно щеше да успее един ден. Със сигурност щеше да опита, удадеше ли му се възможност. Трябваше да властва над тази недосегаема красота, каквото и да му струва.

Той затвори очи и се унесе в сън с мисълта за Елизабет Уиланд.