Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (3)

3.

— Над морето се надига мараня — съобщи Ричард на брат си, когато мина покрай канапето до прозореца в спалнята на Едуард. — Не виждам нито една от рибарските лодки, Нед, гъста е като мъгла.

— Е, в известен смисъл си е истинска мъгла — отговори Едуард. — Маранята обикновено се образува, когато студените ветрове откъм морето духат над по-топлата земя, не само през лятото, но понякога и през зимата — обясни Едуард и вдигна поглед от книгите, които опаковаше в една кутия. — През този следобед няма да излязат никакви рибари, да знаеш. Може би довечера, ако мъглата се вдигне, малка Рибке.

Ричард се ухили. Обичаше името, което Едуард му бе дал преди години, понякога Нед дори го наричаше Хамсийка и това го развеселяваше. Гальовните имена, с които Едуард го даряваше, караха Ричард да се чувства истински обичан.

— Радвам се, че ще замина за Лондон следващата седмица — обади се Ричард, подхващайки нова тема. — При все че ще се наложи да работя упорито, защото господин Пенингтън ще се върне да ни бъде частен учител.

Едуард долови странна нотка в гласа му и попита:

— Не ти ли харесва тук, в „Рейвънскар“? — докато говореше се смръщи и хвърли към Ричард проницателен поглед. — А, разбирам! Навярно за теб зиме тук е твърде студено. Аз пък се радвах на зимите в „Рейвънскар“, когато бях малък. Винаги имах толкова интересни занимания.

— Да. Тук ми допада, Нед, но харесвам Лондон, защото ти не си така далеч… Искам да кажа, че си в Оксфорд и мога да те виждам по-често, когато съм в града.

Трогнат от израза на братовата си обич и доволен, че е успял да я формулира, Едуард остави подвързаната с кожа книга, която държеше, прекоси спалнята и седна на канапето пред прозореца до по-малкото момче. Обгърна с ръка слабичките му раменца, прегърна го нежно и отвърна:

— И ти ще ми липсваш, стари друже, и то много. А си напълно прав, Оксфорд е къде-къде по-близо до Лондон, отколкото до Йоркшир. И слушай, често ще си идвам в града, така че да прекарваме повече време заедно. Така доволен ли си?

По детското лице на Ричард се разля щастие и сиво-сините му очи блеснаха.

— Обещаваш ли ми, Нед?

— Да, Дик, разбира се, че ти обещавам.

Осемгодишното момче видимо се успокои, напрегнатото му тяло се поотпусна, то дружелюбно се облегна на Едуард с пълно доверие в брат си, което чувстваше от най-ранно детство.

— Нищо не е същото, когато те няма вкъщи… Толкова ми липсваш.

— Зная какво ти е, и на мен ми е мъчно за теб, Хамсийке, но няма да съм толкова далеч. А и мога да ти пиша от време на време.

— О, Нед, наистина ли? Ще бъде чудесно да получавам писмо от теб всяка седмица.

Едуард се засмя.

— Не съм казал всяка седмица. Виж обаче, Дик, не си съвсем сам, докато съм в университета. Мег е при теб, имаш и Джордж. Освен това и Едмънд ще си бъде вкъщи.

— Да, зная — отговори Ричард с неуверен глас. — Обичам Едмънд, но той вечно има някаква работа, а понякога като че е малко… нетърпелив.

— Зная, че наистина е много зает — Едуард се засмя и добави: — Занимава се с какво ли не. Но Джордж все пак е при теб, нали?

— О, да.

Едуард му хвърли бърз поглед и попита:

— Джордж много ли те тормози? Кажи ми истината, не искам да ме лъжеш.

Ричард изгледа възмутено брат си и възкликна:

— Никога не си измислям и теб няма да излъжа. Джордж не се държи лошо с мен.

— Радвам се да го чуя, но ми е ясно, че понякога прекалено се пали, нека го наречем така, за определени неща.

— Мога сам да се защитавам — обзет от гордост, Ричард непокорно вирна глава.

— Вярвам, че можеш. В края на краищата, нали аз те учех — Едуард леко го тупна с юмрук по рамото и се изправи. Хвърли поглед навън през прозореца и забеляза как мъглата над морето е покрила всичко, дори зъберите в долната част на градината бяха станали невидими този следобед.

Нед се върна до масата, където стоеше голямата кутия, прибра вътре още една книга, после я отметна в списъка си.

Ричард, който го наблюдаваше от разстояние от канапето, попита:

— Ще отиде ли и Едмънд в Оксфорд някой ден?

— Предполагам, както и Джордж, а и ти самият, Дики. Когато пораснеш достатъчно. Това е желанието на татко — всички да станем оксфордски възпитаници. Би ли искал да отидеш? Да станеш студент?

— О, да, истински го желая. Защо всички го наричат града на бляскавите островърхи кули?

— Защото има много църкви и постройки с кули и те са прекрасни на дневна светлина.

— И е много стар, нали? Мег така ми разказа.

— Вярно е. Оксфорд е съществувал още през дванайсети век.

— Може ли да дойда и да те навестя някой ден, Нед? Моля те. Бих искал да видя всичко в Оксфорд. Ще ме разведеш ли да разгледам навсякъде?

— Естествено, приятелче, и особено „Боделиан“, тя е любимото ми място.

— Какво е „Боделиан“, Нед?

— Библиотека, много красива, истинско древно хранилище на книги.

— О, колко бих искал да я видя! Мег ми разправи, че по време на Гражданската война^[1] Оксфорд е бил столица на роялистите и е бил обсаден от парламентаристите на Кромуел, но не е пострадал.

— Така е — някой почука и Едуард откликна: — Влез.

Вратата се отвори и Джесъп, икономът, сведе глава.

— Мастър Едуард, моля да ме извините.

— Да, Джесъп?

— Майка ви желае да говори с вас. Очаква ви в библиотеката.

— Благодаря, Джесъп. Можеш да й кажеш, че ще сляза след няколко минути.

— Госпожа Деравенел настойчиво ме помоли да ви съобщя, че въпросът не търпи отлагане, мастър Едуард.

— Много добре. Тогава отивам веднага.

 

 

Атмосферата в стаята не беше обичайната. Имаше нещо странно, нещо тревожно.

Едуард застана пред вратата на библиотеката, поколеба се, преди да влезе, не му се искаше да прекрачи прага.

Бе прекалено тъмно и мрачно, и това не бе естествено. Не бе присъщо на майка му да не включи електрическите лампи, та всичко да заблести; тя обичаше слънцето и светлината, ето защо веднага бе поръчала да инсталират електричество.

Само две малки лампи бяха запалени в просторната стая, въпреки че бе късен следобед и сумракът на здрача се спускаше отвън. Изпълненото със сенки помещение му изглеждаше заплашително, някак зловещо. Внезапно го изпълни силно безпокойство, обзе го чувство на безутешност, връхлетя го някакво предчувствие.

Най-после отвори по-широко вратата, влезе вътре и се вторачи пред себе си в слабата светлина. Долови очертанията на майка си, застанала до стол с висока облегалка в далечния край, зад нея се мержелееше някаква обвита в сенки фигура, вперила поглед през прозореца. Не можа да разпознае кому принадлежи тя.

Едуард бавно се приближи към майка си, мислите му препускаха, всичките му сетива бяха нащрек. Страх, каза си той, тук витае страхът и косъмчетата по врата му настръхнаха при тази неочаквана и лишена от логика мисъл.

След като си пое дълбоко дъх, промълви:

— Искала си да ме видиш, майко.

Тя не отговори.

Едуард се приближи до камината, запали лампата, поставена на малката масичка и се обърна към майка си. Забеляза колко големи са очите й, огромни на фона на лицето й и пълни с ужас.

Разтревожен, той се взря в нея по-настойчиво и зачака. Сега забеляза, че на лицето й няма никакво изражение, бе празно или поне така му се струваше, изглеждаше като изсечено от камък. Бе невероятно бледа, сякаш всичката й кръв се бе изцедила.

— Какво се е случило? Какво има? — настоя той, гласът му прозвуча остро, с една октава по-високо, пълен с напрежение.

По тялото й пробяга тръпка. Сесили протегна ръка и сграбчи облегалката на стола, сякаш търсеше опора, побелелите й кокалчета проблеснаха под слабото сияние на лампата.

Едуард почувства, че цялата излъчва страх, той се предаде и на него и младежът отново попита:

— Какво се е случило?

Думите й се запрепъваха една в друга, когато заговори с нисък, напрегнат глас:

— Баща ти… станал е нещастен случай. Пожар. Баща ти… и Едмънд — тя млъкна, задави се и завърши отчаяно: — И двамата са мъртви, Нед — при последното изречение гласът й се прекърши, но някак си успя да се овладее. С треперещ глас добави: — Брат ми и братовчед ти Томас… те също са загинали в пожара.

Вцепенен, невярващ, Едуард я гледаше изумено. Трудно му бе да възприеме чутото, не можеше да осъзнае какво му говореше. Стоеше вкаменен на мястото си, неспособен да помръдне или проговори.

Фигурата до прозореца се обърна и тръгна напред. Едуард веднага позна братовчед си Невил Уоткинс, най-големия син на Рик и брат на младия Томас.

— Аз донесох трагичната новина, Нед — заяви Невил, гласът му бе изпълнен с отчаяние. Братовчедите си стиснаха ръце и Невил възкликна: — Аз донесох смъртта и горестта в този дом!

Едуард отривисто заклати глава.

— Не! Не е възможно — извика той. — Не и баща ми. Не и Едмънд. Не и чичо Рик и Том. Просто не може да е истина, не може близките ни да изчезнат за един миг.

Сърцето на Сесили се сви при вида на пребледнялото и поразено от мъка лице на Едуард, сълзи напълниха очите й, ясно виждаше покрусата му. При все че изпитваше същата непреодолима мъка и споделяше абсолютния му отказ да повярва, че трагедията наистина се е разразила, в този момент се безпокоеше единствено за сина си.

— Как да те утеша? — запита тя, безпомощно клатейки глава. От очите й потекоха сълзи и като порой се затъркаляха по страните й.

Едуард не отвърна, остана безмълвен. Разбираше, че е потресен, както бе и самата тя.

Точно в този момент Сесили Деравенел каза думите, които Едуард нямаше да забрави до края на живота си:

— О, Нед, Нед, нима не знаеш, че животът е пълен с катастрофи?

Сякаш цяла вечност той остана като вкаменен, втренчен в нея, после се обърна и изхвръкна от библиотеката, без да каже и дума. Знаеше единствено, че трябва да се махне, да избяга от тази завладяна от смъртта стая. Отчаяно се нуждаеше да остане сам в ужасната си скръб.

Едуард се запрепъва по дългия коридор и се понесе към двойните врати, водещи към градината. Веднъж озовал се навън, побягна по каменистата пътека през терасовидно разположените насаждения, покрай моравите, докато най-после стигна до разрушените зъбери на старата крепост.

Маранята над морето се бе вдигнала. Бе започнало да вали сняг и искрящите снежинки полепваха по лицето и лъскавата му коса. В страданието си не обръщаше внимание на виелицата.

Нед застана в малкото кръгло заградено пространство, което някога е било наблюдателна кула към Северно море. Притисна лице към студените камъни, в ума му цареше хаос. Как може да са мъртви? Неговият баща, брат му, чичо му и братовчед му. Не е възможно. И… как така са загинали заедно? Кога се е случило? Съдбата е нанесла тежкия си удар не един, а четири пъти.

Татко е мъртъв. И Едмънд. Само на седемнайсет… любимият ми брат, така пълен с надежди за бъдещето. А Том, братовчедът Том, с когото израснах. Ами чичо Рик, единственият по-възрастен член на сплотените им семейства, на когото разчитаха всички. Всички те бяха верни, предани един на друг.

Татко и Едмънд. О, Господи, не! В гърлото му заседна буца и очите му плувнаха в сълзи, когато скръбта най-сетне го погълна.

Миг по-късно дочу стъпки по студените камъни, почувства как го зави едно топло наметало, утешителна ръка обгърна раменете му.

— Плачи, тъгувай, дай воля на чувствата си, Нед — промълви до ухото му Невил Уоткинс. — Както аз сторих снощи.

 

 

Няколко минути по-късно двамата братовчеди разговаряха прави в дългия коридор.

— Кога получи новината? — попита Едуард. — И кой се свърза с теб?

— Обри Мастърс от фамилията Деравенел — отговори Невил. — Телефонира ми снощи, веднага щом чул за случилото се в Карара. Решил, че ще бъде по-уместно лично аз да съобщя на леля Сесили и децата, вместо да ви каже по телефона или да ви изпрати телеграма. „Прекалено безлично“, твърдеше той. Казах му, че е постъпил правилно. — Когато продължи, лицето на Невил бе мъртвешки бледо и изопнато. — Обаче трябваше да овладея собствената си мъка и отчаянието на майка си, преди да пристигна в „Рейвънскар“. Веднага щом бях в състояние, напуснах Рипън и този следобед пристигнах с карета. Надявам се, не мислиш, че съм се забавил прекалено дълго.

— Невил, разбира се, че не! Ти си смазан от скръб заради баща ти и брат ти, също както аз — заради моите.

— Трябва да заминем за Флоренция — поверително заговори Невил. А оттам — за Карара. Налага се да уредим да превозят телата им до дома, за да ги погребем, както подобава тук, в Йоркшир. Докато сме там, сме длъжни и да поразузнаем.

Едуард не отговори веднага, после тихо промърмори:

— Очевидно не вярваш, че е било нещастен случай, нали? Спомена отмъщение… — гласът му се прекърши, а очите му се впиха в тези на Невил.

— Не, не допускам да е било злополука. Сигурен съм, че е предварително замислено, но не зная как.

— Предполагаш, че става дума за непочтена игра?

— Точно така, братовчеде.

— Нима намекваш, че баща ми е станал обект на покушение?

— Именно, Нед.

В продължение на секунда-две Едуард не отговори, докато умният му и буден мозък възприеме информацията. Най-накрая попита:

— Къде е избухнал пожарът?

— В хотела, където бащите и братята ни са били отседнали. Има и други жертви, между впрочем.

— О, Боже мой, какъв ужас. Допускаш ли, че Хенри Грант стои зад това?

— Не лично Хари — отговори Невил със замислен вид. — По мое мнение той е един изкуфял глупак. Обаче според мен съпругата му французойка в някои отношения е умна жена и е способна на двойна игра. Както и поддръжниците му. Опасна групичка, от тях може да се очаква всичко.

— Какво имаше предвид под отмъщение, Невил?

— Ето какво. Длъжен съм да потърся възмездие за смъртта на твоя и моя баща, както и на братята ни. Категорично вярвам, че баща ти бе убит, защото напоследък твърде много повдигаше въпрос за положението му във фирмата „Деравенелс“. Непрестанно напомняше на настоящото ръководство, че е редно той да я оглави и че кланът Грант от Ланкашър са узурпатори, които са обсебили председателското място и от години са взели властта в компанията. Това е истината, но никой от тях не иска да я чуе. Така че са решили да накарат баща ти да замлъкне, за да запазят властта си. Накратко казано, това е. Налага се да предприемеш нещо и аз съм тук, за да ти помогна. Ще те подкрепям във всичките ти действия и през цялото време ще защитавам гърба ти.

Едуард кимна.

— Благодаря ти, братовчеде, благодаря ти. По-късно ще изготвим плана си, но сега чувствам, че трябва да се върна при мама, а после да съобщим трагичната вест и на децата.