Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (2)

2.

Сесили Деравенел, матриархът на семейството, бе наясно, че Едуард е последвал Алис в кабинета. Вървеше през залата, предназначена някога за придворните музиканти на горния етаж над дългата галерия, когато видя първо единия, а после и другия да влизат в стаята.

Нито Алис, нито Едуард я забелязаха и тя продължи по пътя си, отправила се към широкото вито стълбище, водещо към приземния етаж. Докато тя слизаше, Едуард ненадейно излезе от стаята, рязко затвори вратата и се втурна към всекидневната.

За сетен път присъствието на Сесили остана незабелязано и това й достави удоволствие. Нямаше желание да се противопоставя на най-големия си син, заради интереса му към младата вдовица, която бе наела.

Сесили Деравенел открай време умееше да преценява човешките характери, освен това прекрасно познаваше Алис Морган. Разчиташе на нея да овладее ситуацията с тактичност, благоприличие и максимална дискретност, тъй като бе добре възпитана и почтена млада жена. Напълно разбираше, че за Едуард тя е мимолетна прищявка, ако изобщо имаше нещо между тях, но Сесили въпреки всичко чувстваше облекчение, че в четвъртък ще замине за Лондон и ще се върне в Оксфорд в края на седмицата. Знаеше колко много обича Едуард университетския живот и че науките изцяло щяха да го погълнат, както ставаше винаги. Отсъствието му щеше да сложи край на връзката му с Алис, ако вече не бе приключила от само себе си или преди минути не бе прекратена от някого от двамата. Дори и да не съществуваше някаква интимност помежду им, тя се радваше, че той заминава. В Оксфорд щеше да бъде на сигурно място.

Сесили тихо въздъхна. Той беше необуздан, понякога и безразсъден, действаше воден от импулси, без много да му мисли. И жените на всякаква възраст го намираха за неустоим.

Отдавна й бе ясно, че изкушенията го следват по петите и се изпречват пред него на всяка крачка; съблазните бяха част от живота на Едуард, много повече, отколкото на всеки друг мъж.

„Трябва да си светец, за да устоиш на всичко, което ти се поднася на тепсия“ — промърмори тя, докато вървеше в дългата галерия, все още мислейки за сина си.

Сесили бе висока и царствена жена, преминала четирийсетте, красива, изящна и елегантна. Обличаше се по модата, дори и когато бе тук, в „Рейвънскар“, провинциалното седалище на семейството. Тази сутрин носеше морскосин, вълнен дневен костюм с дълга пола, леко разкроена в долната част, и подходящ по цвят, шит по поръчка жакет върху бяла кашмирена блуза с висока яка и набрано жабо. Жакетът бе къс, скроен в модния сега стил с буфан ръкави, които се стесняваха към лактите и китките й.

Едно от най-забележителните неща у Сесили бе красивата й коса с цвят на лъскав кестен, която тя носеше вдигната и фризирана на множество къдрици, които се спускаха върху гладкото й, широко чело. Тази прическа бе последният крясък на модата, защото всяка англичанка, независимо от общественото си положение, подражаваше на кралица Александра. Откакто синът на кралица Виктория се възкачи на трона като Едуард VII, тя се превърна в повелителка на модата, маниерите и вкуса. Обществеността, особено най-висшите й прослойки, се възхищаваше от съпругата на Едуард, датска принцеса по рождение.

Докато Сесили пребиваваше в „Рейвънскар“, носеше малко или не слагаше бижута, освен ако в къщата не бяха отседнали гости или със съпруга си не посрещаха представителите на местната аристокрация. Днешният ден не правеше изключение. Изборът й бе сдържан; малки перлени обици, златният й венчален пръстен и часовник с ланец върху ревера на жакета й.

Сесили погледна към него и се засмя. Малката стрелка тъкмо се премести върху единайсет. Съпругът й вечно се шегуваше, че може да сверява джобния си часовник по нея и бе напълно прав. Бе най-точната сред жените и всяка сутрин в този час тръгваше на обиколка из стаите на долния етаж на „Рейвънскар“.

Това, което бе започнало, когато бе млада невеста, през годините се бе превърнало във всекидневен ритуал. Искаше да е сигурна, че стаите в просторната, стара къща са топли и приветливи, че всичко е на мястото си и няма нищо нередно. Взискателността й беше присъща.

Преди повече от двайсет и шест години, когато дойде в „Рейвънскар“ като съпруга на Ричард Деравенел и новата господарка на имението, отначало бе поразена; после се натъжи, когато установи, че това средновековно бижу, великолепно в цялостната си архитектура и устройство, бе така негостоприемно и сурово. Видът му я смути и изпълни с тревога и за миг се бе побояла да влезе.

Стаите имаха изящни пропорции, множеството прозорци изпълваха вътрешността им с прекрасната кристална, северна светлина. Но за жалост помещенията бяха леденостудени и бе невъзможно да престоиш в тях по-дълго, без да измръзнеш до смърт. Дори и лете студът проникваше през дебелите каменни зидове и поради близостта на Северно море в стаите с изложение към водната шир се чувстваше влага, особено в дъждовно време.

Ричард й бе обяснил, че къщата страда преди всичко от липса на грижи, че всъщност е чудесна, както и архитектурата й. В действителност овдовялата му майка бе станала скъперница на стари години. Беше затворила по-голямата част от къщата, понеже децата й живееха в Лондон, и обитаваше няколко стаи, лесни и евтини за отопляване. Години наред останалата част от къщата бе напълно занемарена.

В онзи ден, преди много години, Сесили бързо установи, че най-топло бе в просторната кухня, както и в разположените в съседство малки стаи, заради идващата топлина от огъня и фурните в кухнята. В тях живееха готвачката и прислугата. Всички останали помещения бяха покрити с прашни чаршафи, затворени за света.

Ричард се довери на преценките на Сесили и позволи на младата си съпруга да постъпи, както желае. Седмица след пристигането й настъпиха коренни промени. Всяка стая бе изчистена из основи, прозорците — измити; стените бяха наново боядисани, дървените подове — излъскани. Във всяко огнище лумнаха огньове и бяха насечени огромни количества дърва, складираха цепениците в мазетата, така че, ако се наложи, камините да се палят и през лятото.

От Лондон Сесили купи живописни турски постелки и най-красивите персийски килими от реномирани вносители, както и прекрасно кадифе, брокат и други великолепни материи в приглушени багри. Килимите покриха дървените подове, от платовете бяха скроени и ушити красиви завеси за многобройните прозорци, мебелите бяха реставрирани и претапицирани. Тъй като Сесили притежаваше изискан вкус, усет за стил и набито око, за няколко седмици „Рейвънскар“ се преобрази, отново се изпълни с живот благодарение на неуморните, изпълнени с обич усилия на стопанката си.

В известен смисъл нито едно от действията й не бе случайно. Сесили Уоткинс Деравенел бе привикнала с разкошни домове като дъщеря на промишлен магнат, натрупал огромното си състояние през индустриалната революция в епохата на кралица Виктория. Бе израснала в свят на изящество и красота, обкръжена от безценни художествени творби и великолепни мебели, сред зашеметяващ, изумителен разкош. Именно тези елементи Сесили се стремеше да внесе и в „Рейвънскар“, защото ги обичаше и се чувстваше уютно сред тях. Успя, макар и постепенно, понеже се искаха огромни усилия и време, да събере уникални красиви предмети. Чак сега, след двайсет и пет години старателна работа, най-после бе завършила това, което бе започнала така отдавна.

Едно от последните нововъведения на Сесили бе прокарването на електрическо осветление в „Рейвънскар“, което бе инсталирала преди няколко години. Най-сетне изчезнаха газените лампи, замениха ги блестящи, кристални полилеи и бронзови стенни аплици, които с яркото си сияние къпеха в светлина стаите както денем, така и нощем.

Днес, докато се движеше в дългата галерия и се оглеждаше около себе си, както й беше обичай, Сесили забеляза влажни петна близо до редицата, обърнати към морето прозорци. Отбеляза си на ум да каже на слугата, натоварен с ремонтите по къщата, да бъдат незабавно отстранени.

Тръгна по коридора в съседство с галерията, отваряше вратите и надникваше в стаите, проверяваше камините, състоянието на мебелите и общия им вид. Понякога влизаше вътре, поизпъваше килима или оправяше спусналата се завеса. Зорките й очи не пропускаха и най-дребното несъвършенство.

 

 

Половин час по-късно Сесили бе застанала пред всекидневната и се чудеше дали да влезе, или не. Най-накрая се реши и завъртя дръжката.

Три глави обърнаха лице към вратата, когато тя пристъпи вътре… на трима от четиримата й синове, на три от седемте й деца. Бе дала живот на дванайсет бебета, но само седем бяха оживели и отраснали.

Джордж, на единайсет, бе по-необуздан от другите и както винаги, не успяваше да прикрива чувствата си. Сега й се усмихваше, лицето му бе открито и непритворено. Все търсеше присъствието й: да й се довери, да признае пакостите или грешките си, но също и да издайничи и тя често се безпокоеше, че е подвластен на завистта и дори е способен на предателство. Но тази сутрин изглеждаше като истински ангел; с коса с цвят на пшеница, той бе най-русото от всичките й деца.

С брат си Ричард бяха пълни противоположности и разликата помежду им бе смайваща. Ето го и него, седнал със сериозно изражение до Нед, когото боготвореше. Дари я с официална усмивка, тъжна за едно осемгодишно момче. Колко зрели бяха сиво-сините му очи; какво вглъбено дете, така всеотдайно във всяко свое начинание, беше нейният Ричард. За миг й се прииска да разроши черната му коса, но знаеше, че това няма да му се понрави, ще сметне, че се отнасят с него като с малчуган. Бе най-тъмното от всичките й деца, брюнет като нея и бе наследил някои от чертите й — твърдостта и най-вече упоритостта й.

Накрая очите на Сесили се спряха върху най-големия й син. Едуард също й се усмихваше с обич. Очите му бяха така наситено сини, че не преставаха да я изумяват, макар че такива си бяха от детството му. Червеникаво-русата му коса, наследена от нормандските му прадеди, бе досущ като лъскав шлем над лицето му, а докато усмивката му ставаше все по-широка и белите му зъби блеснаха, тя се сети за всички жени, които душа даваха за него, при все че бе толкова млад, все още само момче… дори нямаше деветнайсет…

Открай време вярваше, че присъщата му импулсивност няма да попречи на другите му качества и разностранни способности. Действително бе много талантлив. Тя никога не го подценяваше, за разлика от баща му. И тя, и Ричард осъзнаваха, че при Нед предаността към семейството е дълбоко вкоренена, чак до мозъка на костите му. Семейството бе на първо място и беше убедена, че винаги ще бъде така. Разчиташе на това.

Сесили престана да мисли за трите момчета, умът й бе зает от втория й син Едмънд, заминал за Италия с баща си преди няколко дни. Само на седемнайсет, той бе най-отговорният от синовете й. Беше измолил от баща си да го придружи в деловото му пътуване. Бе практичен, здраво стъпил на земята и сам си беше господар. Едмънд приличаше на двете си по-големи сестри — и тримата имаха светлокестенява коса, с оттенък, който петнайсетгодишната й дъщеря Мег пренебрежително окачествяваше като миши. Мег бе руса, но не чак колкото Джордж.

Едуард заговори:

— Моля те, ела и се присъедини към нас, майко. Хапваме, желаеш ли да споделиш храната ни, или може би ще изпиеш чаша чай? Да позвъня ли на Поли?

— Не, не, но ти благодаря, Нед — отговори тя, прекоси стаята и стигна до канапето. Когато се настани на него, Джордж скочи, завтече се през пространството, което ги делеше, седна на дивана до нея и собственически се облегна на майка си. Автоматично тя го прегърна покровителствено. Години по-късно щеше да си припомня този жест от детството му и да се чуди, защо така често го повтаряше. Нима е имала някакво предчувствие, че един ден ще му бъде нужна защита?

Нед си позволи да попита:

— Чудех се, майко, дали си решила кога ще се върнем в града?

— До седмица. Съобщих на баща ви, че ще го чакаме в къщата на Мейфеър, когато си дойде от Италия. Естествено ти тогава ще бъдеш в Оксфорд. — Тя погледна Джордж, който се бе облегнал на нея, и после към Ричард, преди да добави: — Господин Пенингтън ще се нанесе у нас в края на месеца. Ще преподава на момчетата, както и миналата година, докато бяхме в Лондон. Ще наема Пердита Уилис за гувернантка на Мег. Между другото, къде е тя? Някой виждал ли е сестра си след закуска?

Нед и Ричард поклатиха глави, но Джордж промърмори:

— Видях я да се качва на тавана.

— Кога беше това? — бързо попита Сесили.

— Всъщност не си спомням точно, майко.

— Постарай се — настоя тя малко остро, нещо неприсъщо за нея.

— О, преди около час — отрони той.

— Чудя се защо ще ходи там? — намръщи се Сесили с озадачен вид.

— О, за Бога, майко! Струва ми се, че аз зная защо — заяви Едуард. — Изведнъж си припомних. Сподели с мен, че организират пролетен бал за приятелката й Лилиан Джеймсън по случай шестнайсетия й рожден ден. Мег спомена, че ще разрови онези сандъци горе… — Едуард млъкна и отправи поглед към вратата, която се отвори, за да пропусне сестра му.

— Ето те и теб, скъпа! — възкликна Сесили и се изправи, за да прегърне Маргарет. — Тъкмо се питах къде си и Нед ми каза, че навярно си отишла да поразровиш старите сандъци.

— Да, така е, мамо — отговори Мег, пристъпяйки в стаята. По изящество не отстъпваше на майка си, а тази сутрин изглеждаше пленителна с червената си вълнена рокля, черни дълги чорапи и черни обувки.

Сесили знаеше, че Мег разцъфтява като истинска красавица, усмихна се на най-малката си дъщеря и каза:

— Не си ми споменала, че лейди Джеймсън организира пролетен бал за рождения ден на Лилиан.

— Всъщност още не е решено, майко. Поканите не са разпратени. И няма да се случи скоро. Ако изобщо стане. Ето, виж… Лилиан се надява, както и аз. Ще бъде доста забавно, не мислиш ли? Обаче майка й още не е дала съгласието си.

— Ще канят ли и момчета? — вторачи се в нея Джордж, като се поизправи на мястото си.

Мег се засмя.

— Ти си непоправим, наистина непоправим. Как можеш да си въобразиш, че могат да те поканят.

— Защо не? Аз съм Деравенел. Канят ни навсякъде.

— Хора като татко, не като теб — отвърна Мег авторитетно. — Прекалено малък си да ходиш по дебютантски балове, танци и подобни празненства.

— Не е вярно, нали, мамо? — той хвърли умолителен поглед.

— Е, Джордж, може би… засега. Но до пролетта ще станеш малко по-голям — отвърна тихо Сесили, с желание да го успокои.

— Ето, виждаш ли, Маргарет! Мама казва, че бих могъл да отида, понеже до пролетта ще порасна. Ще си помисля и навярно в крайна сметка ще дойда… внимателно ще го обмисля, както винаги постъпва татко.

Едуард се засмя.

— Надявам се, че ще ми осигуриш покана, Мег — подкачи я той и намигна на сестра си в опит да разведри атмосферата, тъй като Джордж доби мрачен вид.

Тя се разсмя и кимна.

— Разбира се. А ако дойдеш, всички други мъже ще ти завиждат.

На лицето му се изписа изненада, а очите му се присвиха.

— Защо?

— Защото младите жени ще паднат в краката ти — заяви Джордж. — Всички твърдят, че си мелачка за дамските сърца.

— Достатъчно, Джордж — отсече Сесили, макар и с мек тон. — Не искам да чувам вулгарни приказки тук, ако обичаш. Мег, откри ли нещо интересно в сандъците?

— О, мамо, да, някои чудесни рокли, всичките грижливо опаковани в памучни торби. Като нови са. Ще дойдеш ли да погледнеш?

— С най-голяма радост — отговори Сесили, като хвана дъщеря си за ръката. Двете напуснаха стаята, смеейки се.

 

 

Таванските помещения на „Рейвънскар“ бяха огромни и се простираха по цялата дължина на къщата, непосредствено под стряхата. Истински педант на тема чистота и безупречен ред, Сесили се бе разпоредила веднъж месечно да ги чистят и забърсват. Акуратността и умението й да организира осигуриха лесен достъп до сандъците, кутиите и големите куфари, натрупани там, за да се намери бързо каквото е нужно.

По-рано Мег бе извадила няколко дълги рокли и ги бе наредила върху едно канапе, с метната отгоре му покривка да го пази от праха. Те бяха ушити от коприна, лека като перушина, тъй като бяха предназначени да се обличат върху набрани фусти или кринолини, които се носеха в средата на викторианската епоха^[1].

Мег притича до канапето, избра една, изработена от бледозелена коприна рокля и я вдигна пред себе си.

— Според мен този цвят ще ми отива. Ти как мислиш, мамо?

Сесили гледаше изучаващо дъщеря си. После кимна.

— Длъжна съм да се съглася, цветът е прекрасен и е идеален за теб. Сигурна съм, че можем да дадем някои от тях да ги прекроят, за да са ти по мярка. Мадам Хенриета е добра шивачка, има въображение, ще им придаде по-съвременен вид. — Подаде друга рокля на Маргарет: — Нека погледна как ти стои този нюанс, това синьо е така прелестно, напомня на метличина.

— И на очите на Нед — промълви Мег, докато поемаше дрехата, за да я сложи пред себе си.

— О, да, наистина — потвърди Сесили — точно като очите на Нед. Едуард и Маргарет бяха близки, деляха ги само няколко години. Мег, също като Ричард, обожаваше най-големия си брат. В представите й той не би направил нищо лошо, а от своя страна Нед я закриляше, не отделяше очи от нея още от детството й. На свой ред Мег се грижеше за по-малките си братя, когато бе необходимо, майчински ги обгръщаше с вниманието си и ги напътстваше, ако Сесили отсъстваше.

— Синьото е пленително — възкликна Сесили, допадаше й как цветът подчертава сивите очи на Мег. — Ще вземем зелената и синята в Лондон с нас идната седмица и преди да заминем, непременно ще прегледаме и другите сандъци, навярно ще откриеш още няколко, които могат да се преправят.

— Колко мило, мамо, много ти благодаря — Маргарет пристъпи по-близо до майка си и я прегърна във внезапен порив на нежност, а коприненият тоалет остана притиснат помежду им.

Сесили, която обикновено не даваше външен израз на чувствата си, се засмя.

— Удоволствието е мое, но, Маргарет, скъпа, съсипваш роклята.

Мег мигом се отдръпна от майка си и изтръска дрехата.

— Не мисля, че се е изпомачкала кой знае колко — промърмори тя, като я обгърна с критичен поглед.

Сесили загледа Маргарет, осъзнала за сетен пък колко красива е станала, колко е привлекателна с разпилените светли коси и големите си, ясни сиви очи. Мислите й се насочиха към бъдещето на момичето, към перспективите й за брак. Мег бе израснала като прекрасна млада жена. И определено щеше да се ожени също така подходящо, както по-големите си сестри, Ан и Елайза.

— Следващата седмица, когато се върнем в града, Мег, ще разговарям с лейди Джеймсън, ще опитам да подразбера какви са плановете й. Изведнъж ми дойде на ум, че с баща ти можем да организираме и за теб по-късно през тази година малко следобедно тържество с чай и танци, за да отпразнуваме петнайсетия ти рожден ден.

— О, мамо, това би било чудесно! — Мег се изненада от предложението, дошло така неочаквано, а щастливата усмивка на лицето й разкриваше неподправена радост.

Сесили се учуди сама на себе си. Обикновено не бе така спонтанна и импулсивна и имаше обичай дни наред да обмисля подобни важни решения. Запита се дали не допусна грешка, като подхвърли на Мег идеята за празненството, но веднага реши, че не може да се отметне, без да наскърби дъщеря си. Щеше да говори с Ричард идната седмица, но бе абсолютно сигурна, че той няма да възрази. Винаги бе предпочитал да оставя такива решения на нея… за възпитанието на децата им… за организацията на дома им.

Ричард. Толкова добър човек. Така всеотдаен към семейството си, великолепен баща. Най-прекрасният съпруг, който може да желае една жена. Чакаше го с нетърпение да се върне у дома. Животът й без него бе пуст и самотен.

Всъщност не й се искаше той да заминава за Италия, но съпругът й се чувстваше длъжен да постъпи така. Имаше някакви неуредици в каменната кариера, която притежаваха в Карара, и като помощник административен директор на семейната компания „Деравенелс“, се бе съгласил с председателя Хари Деравенел Грант, че е най-подходящият човек да проучи положението. И така бе отпътувал заедно с Едмънд, който още не бе ходил в Италия и бе истински развълнуван от предстоящото пътуване.

Брат й Рик и племенникът й Томас също заминаха, за да придружат съпруга й: от дълги години Ричард и Рик бяха изключително близки приятели, радваха се взаимно на компанията си и на съвместното пътуване. Освен това Рик се надяваше да купи някои красиви картини и скулптури от Флоренция; в момента преустройваше градската си къща в Лондон и искаше да я красят най-изящните произведения на изкуството. Донякъде бе познавач, имаше опитно око и преди две седмици й бе съобщил, че само мисълта за Флоренция възбуждаше колекционерската му страст.

Рик и тя бяха близки още от детството си и след смъртта на баща им — един от най-големите магнати в индустрията, брат й успешно пое семейния бизнес. И го задмина хилядократно: днес той бе един от най-богатите хора в страната и благодарение на усета и гениалните му решения, собственото й наследство бе нараснало. За Сесили това бе голямо облекчение. Станеше ли дума за пари, съпругът й вечно бе на нож с другите членове на семейство Деравенел, но компанията в крайна сметка му принадлежеше. Полагаше му се поне той да я управлява, а не Хари Грант, който, както всички Деравенел Грант от Ланкашър, бе некомпетентен в областта на финансите. Колкото до Марго, съпругата французойка на Хари, тази жена бе обсебена от безгранична амбиция и завист, манипулираше Хари сякаш бе марионетка и ламтеше самата тя да управлява компанията. „Навярно наистина дърпа конците на фамилията Деравенел — мислеше си Сесили — и толкова по-зле за тях.“

— Да занеса ли долу роклите, мамо? — попита Мег, прекъсвайки мислите й.

— О, да, разбира се, скъпа моя — Сесили погледна часовника си и възкликна: — Мили Боже, почти е време за обяд. — Но докато слизаха долу, мислите й отново се върнаха към клана Грант; все не можеше да й излезе от ума. Бащата на Хенри Грант винаги заставаше на пътя на съпруга й, мамеше го и омразата му с годините растеше. Сега Марго Грант правеше обстановката още по-нетърпима. Сесили бе убедена, че предстои нова битка между Ричард и Хенри.