Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (46)

46.

Няколко мига след като жената в черно напусна всекидневната, Едуард се обърна към Вики и попита:

— Знаеш ли коя е тази? Младата жена, която седеше на отсрещната страна на стаята.

Вики поклати глава.

— Нямам понятие, всъщност не обърнах голямо внимание. Скъпи Нед, нали слушах тебе. Обаче точно преди да пристигнеш забелязах там да седи една прелестна блондинка — Вики весело се разсмя. — Виждам, че още са ти слабост. Русокосите. Не можеш да им устоиш, а?

— Категорично не може — съгласи се брат й, който се приближи до тях, придружен от Джони Уоткинс. — Самият аз забелязах дамата. Нямам представа коя е — добави Уил.

— Попитай домакинята ни — предложи Джони на братовчед си. — Нямаше да е тук, ако не бе някоя важна особа. Познаваш скъпата Мод, ужасен сноб е.

Нед се засмя и се изправи.

— Моля да ме извиниш, Вики. Виждам ей там Мод, разговаря с лорд Госфорд. Предполагам, че ще послушам съвета ти, Джони, и ще разузная от домакинята ни коя е въпросната дама.

Братовчед му се ухили и театрално завъртя очи.

— Връщай се бързо — обади се Вики. — Обещал си ми следващия танц, Нед.

— Точно него определено няма да пропусна — отговори Едуард с усмивка.

 

 

Елизабет бе дошла на танците у Мод Тилотсън, защото прославената им домакиня бе най-близката приятелка на майка й. Бе една от първите получила покана и майка й бе настояла да приеме, същото се отнасяше за брат й Антъни и братовчед й Артър Форестър.

Всъщност, не искаше да идва; сега панически се питаше как да избяга и да си иде у дома. Танците не я привличаха и й бе досадно да стои тук. Трябва да си тръгна, реши тя, и то веднага…

— Надявам се, че не прекъсвам уединението ви, нито някакви важни размишления — каза един мелодичен, но мъжествен глас.

Елизабет веднага се досети, че това е той, преди дори да е погледнала зад гърба си. Странно, но не го бе чула да се приближава. В крайна сметка се обърна и се озова лице в лице с Едуард Деравенел. Гърлото й пресъхна и тя преглътна. Бе истински гигант, стоеше съвсем наблизо, толкова висок и впечатляващ. Индивидуалността, обаянието и мъжествеността му сякаш се излъчваха от всяка негова пора.

В първия миг установи, че не може да отговори и признателно се облегна на перилата; внезапно краката й омекнаха и вътрешно затрепери.

Най-после, като осъзна тишината, която ги заобикаля, и колко дълго чака отговора й, тя бързо заговори:

— О, не, ни най-малко не ми пречите. Излязох само… да подишам малко въздух.

— Наистина вътре беше топло — той замълча, като не откъсваше очи от нея.

На Едуард тя се стори необикновено красива. Лицето й бе безупречно: овално, с високо разположени скули и високо чело. Големите й, раздалечени очи бяха светлосини, с цвета на небето; имаше прекрасни извити руси вежди и чувствена уста. Като много днешни жени, подвластни на модата, косата й бе прикрепена на горната част на главата и пристегната нависоко, като отпред се спускаха гъсти къдри. Но най-пленителен бе цветът на косата й. „Като сребро, примесено със злато“, помисли си той. Не бе много висока, по-скоро средна на ръст, но един бърз поглед му каза, че притежава прекрасна фигура и високи, стегнати гърди. Роклята й, семпла, но елегантна, бе ушита от черен шифон и дантела, имаше квадратно деколте и ръкави с цепки. Полата се разстилаше около нея и се къдреше от лекия бриз. Роклята бе модерна, дълга, широка и я покриваше изцяло, не като модните преди оскъдни бюстиета.

Тя леко се прокашля.

— Моля за извинение, колко грубо от моя страна, така да се вторачвам във вас. Моля ви, да ми простите. Всъщност имам чувството, че сме се срещали и преди. Така е, нали? — той знаеше, че не е истина; нямаше как да забрави такава красавица. Но думите му бяха нужни да хвърли мост над мълчанието.

Тя поклати глава.

— Не, никога не сме се срещали. Щях да си спомня — каза тя, като несъзнателно ехо на собствените му мисли, без да опитва да хитрува.

— Казвам се Едуард Деравенел — той й подаде ръка.

Тя я пое и я стисна силно — и прекалено дълго — после бързо я пусна. Като че огън докосна кожата й.

Неочаквано наново забеляза разкопчания маншет.

— А вие сте? — попита той, повдигна въпросително вежди.

— Елизабет Уиланд.

— Много ми е приятно да се запознаем, наистина много се радвам — той леко се поклони и при това си движение видя златния венчален пръстен на ръката й. Докато се изправяше, попита: — И несъмнено сте тук с… господин Уиланд?

— Да, с брат си. С него разговарях преди малко.

Едуард се намръщи и доби леко объркан вид.

Тя тихо добави.

— Вдовица съм, господин Деравенел. Бях омъжена за полковник Саймън Гратън. Служеше в британската армия.

— О, разбирам — изражението му стана още по-озадачено. — Но нали споменахте, че името ви е Уиланд?

— О, да, това е моминското ми име — тя сви рамене и остави въпроса без отговор. — Съпругът ми бе ранен в Бурската война^[1] и когато през 1900 се върна от Африка у дома, в Англия, изобщо не бе същият човек. Войната уби духа му, господин Деравенел. Беше напълно различен човек и страдаше от последиците от раните си. За мое нещастие почина преди няколко години, през 1904. Майка ми твърди, че смъртта за него е избавление, че се е отървал от страданията.

— Много, много съжалявам. Моите съболезнования.

Тя наклони глава на една страна.

— Благодаря — бяха единствените й думи.

— Ето къде си била, Елизабет! — възкликна Антъни, като излезе на терасата и се приближи към тях. — Търсих те навсякъде. Майка иска да поговори с теб, скъпа.

Елизабет едва кимна и заговори:

— Това е господин Едуард Деравенел — и добави: — А това е братовчед ми Антъни Уиланд.

Двамата мъже се ръкуваха и Едуард заговори:

— Не съм сигурен, но ми се струва, че сме се виждали и преди, Уиланд. Прав ли съм?

— Действително сме се срещали, Деравенел. Познавате и баща ми.

Едуард учтиво кимна, после се обърна към Елизабет:

— Благодаря ви за вежливостта — озари я с лъчезарната си усмивка. — С ваше позволение, бих ли могъл да ви потърся в близко бъдеще?

— Предполагам, да — отговори тя, след което не можа да се стърпи и каза: — Маншетът ви е разкопчан, знаете ли?

Той погледна към него и кисело се усмихна.

— Ще ми го закопчаете ли? — бръкна в джоба си, извади аквамаринено копче за ръкавели, подхождащо на копчетата на ризата. — Заповядайте — добави той, като й го подаде.

Тя се поколеба за миг, после го пое.

Той издърпа надолу ръкава си, за да може да надене копчето. Без да го гледа, с очи, вперени в ръкава, тя промълви:

— Всеки следобед в четири приемам приятели.

 

 

Когато няколко минути по-късно Едуард се върна във всекидневната, Вики го чакаше. Оркестърът свиреше валс и докато я водеше към дансинга, Вики вдигна поглед към него и попита:

— Е, коя бе красивата русокоса?

— Така и не разбрах — излъга той, при все че не знаеше защо постъпи така. — Мод бе тръгнала с Госфорд към другата всекидневна и аз се отказах да я питам — той се засмя. — После един стар приятел ме задържа за няколко минути — импровизира той, за да обясни отсъствието си.

Вики не бе сигурна дали да му вярва, но отмина въпроса с мълчание. Нямаше смисъл да настоява, пък и не бе нейна работа. Знаеше, че след смъртта на Лили Едуард не бе имал постоянна приятелка, но около него се въртяха много жени.

Брат й ги наричаше „плътските похождения на Нед“, смееше се и закачливо добавяше: „Жените са луди по него. До такава степен, че казват, че няма време да си вдигне панталоните. Но аз го познавам в друга светлина, на работа съм с него всеки ден и той се труди като роб на галера, можеш да ми вярваш.“

Тя знаеше, че е истина. До голяма степен Нед бе като братовчед си Невил Уоткинс, още един, който прекарваше повечето време в кабинета си. „И двамата ги подтикват демоните на предизвикателството и амбицията“, помисли си тя. Харесваше Невил, бе внимателен и държеше на думата си. Колкото до Едуард, обичаше го сякаш й бе втори брат, но в някои отношения нерядко й бе трудно да го разбере. Нед бе строг господар на самия себе си и все пак се бе сдобил със славата на любимец на жените. А защо не?

Почти на двайсет и три Нед бе твърдо решен да постигне много в живота. Имаше пълно право; бе млад и неженен, светът бе в ръцете му. Едуард Деравенел имаше пари, положение и аристократично потекло, затова го канеха на всички танци, соарета и вечери и на всякакви други събития във висшето общество на Лондон. Заради богатството, успеха и влиянието си, както и неустоимия си чар, Нед бе най-желаният млад мъж в Лондон. Заради зашеметяващата си красота и славата си на страстен любовник бе мечта на всяка жена; дори и по-възрастни, омъжени дами флиртуваха с него. Нищо чудно, че жените го бяха поразглезили… жени от всички възрасти.

— Какво си се замислила, Вики — попита Нед и сведе поглед към нея. Открай време му бе любимка, затова той нежно продължи: — Сякаш си на мили оттук. В Ню Йорк, без съмнение при Стивън? — ярките му сини очи питаха, търсеха отговор.

— Вярно е — тя му се усмихна. — Нед, Стивън толкова ми липсва, както и малката Грейс Роуз.

— Той кога се връща в Лондон?

— До десетина дни, най-много две седмици. Като заговорихме за това, ще устроя празненство за Грейс, когато той се върне. Много бих искала да бъдеш сред гостите, Нед. Както и Фенела.

— Благодаря, ще дойда, кого още възнамеряваш да поканиш?

— Еймъс, естествено. Грейс го обича.

— Добрият, стар Еймъс, той е чудесен човек. Предполагам, че и веселият ми приятел също ще дойде.

— Още не съм поканила Уил, но ще му спомена тази вечер. Единственият друг човек, когото вече съм поканила, освен теб, е Фенела. Винаги е проявявала силен интерес към Грейс.

— И свърши отлична детективска работа, като проучи за нея много неща — изтъкна със смях Нед. — Изумителна е настойчивостта на Фенела.

Лека усмивка заигра на устните на Вики.

— Такава е тя, което много ме радва.

Завършиха валса в мълчание.

 

 

Малко по-късно Едуард откри Уил да стои сам до бюфета и да пие шампанско. Като се приближи до най-близкия си приятел, Едуард заговори:

— Изглеждаш ми мрачен. Какво има?

— Катлийн ми липсва много повече, отколкото допусках — отговори тихо Уил. — Изглежда най-после ще предприема съдбовната крачка. Ще се оженя.

— Според мен си длъжен — бързо отвърна Едуард, който напълно одобряваше връзката на Уил с братовчедка му Катлийн Уоткинс, сестрата на Невил и Джони. — Знаеш, че те обожава.

Уил кимна и се усмихна.

— Приятно е да го узная.

— Не се прави на глупак, Хаслинг! Дяволски добре знаеш какво чувства към теб.

Уил се ухили, отпи от шампанското и попита:

— А ти научи ли коя е тайнствената блондинка?

— Да.

— Е? — Уил впери поглед в Едуард и се намръщи. — Какво се умърлуши.

— От фамилията Уиланд е.

— Господи, не! — Уил се наклони към Едуард и полугласно промълви: — Баща й бе много близък с клана Грант, наистина прекалено близък, въпреки че трябва да призная, не зная какви са им отношенията понастоящем, откакто Грант живеят във Франция. Сигурно ти е известно, че Уиланд търгуваха с Грант. И то години наред, зная го със сигурност.

— Баща ми веднъж ми спомена, че Уиланд били близки с Деравенел преди много-много години. Запознах се с брат й, стори ми се приятен човек.

— Най-свестният от семейството, така съм чувал.

— Тя е прелестна жена, Уил, смаян съм от нея. Пленен. Трябва отново да я видя. Между другото, тя е вдовица.

— О, Исусе, не! Защо все се влюбваш в русокоси, при това вдовици? Не е естествено. Като помислиш, навярно е по-възрастна от теб.

— Вероятно.

— Атакувай бързо, Нед, вземи каквото искаш и бягай. Тя е от противниковия лагер. Не го забравяй.

Едуард му хвърли странен поглед, но не отговори нищо.