Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (59)

59.
„Рейвънскар“ 1914

Джони Уоткинс вкара даймлера в двора на конюшните в „Рейвънскар“, издърпа спирачката и изключи двигателя. Завъртайки се на седалката си, погледна брат си Невил и предложи:

— Нека вляза сам, да поговоря с Нед, после ще дойда да те повикам.

Невил поклати глава; Джони забеляза, че едно мускулче потрепва на бузата на брат му.

— Според мен е голяма грешка — промърмори Невил. — Глупав ход, Джони, може би най-лошата грешка, която бихме могли да извършим.

— Не, не, не съм съгласен. Длъжни сме да сложим край на тази нелепа семейна вражда — Джони въздъхна, а питащият му поглед бе прикован в лицето на брат му. — Едно семейство сме. Да не го забравяме. Баща ни загина в Карара заради обичта и приятелството си към чичо Ричард и брат ни Томас умря с него. Майката на Нед е Уоткинс, потомка на нашия клан. Не можем вечно да останем чужди. Не е редно.

— Минаха две години от последния ни сериозен сблъсък заради брака на Джордж и Изабел, а Нед бе категоричен, че аз съм виновен, че искам да го изместя от ръководното място в „Деравенелс“. Какво те кара да мислиш, че е променил мнението си?

— Не зная дали е станало така. Но може би, ако говорим с него, ако му подадем маслиновата клонка, може да повярва, че сме искрени. Струва си да опитаме, Невил. Не ти ли хрумва, че и на него може да са му омръзнали вечните ни препирни и злословия помежду ни.

— Не. Допускам, че от тях младото пале набира мощ.

— Невил, недей! Подобно отношение е крайно неуместно.

Невил само въздъхна.

Джони го изгледа, като си каза си, че по-големият му брат изглежда уморен. Наскоро бе прехвърлил четирийсетте и на изпитото му лице се четеше изтощение, около очите и устата му се бяха появили малки бръчици. Все още бе красив и в добра форма и все пак Джони съзираше изтощението и преумората му.

— Стой тук и чакай, Невил. И моля те, умолявам те, опитай се да се успокоиш, да се отърсиш от напрежението си.

— Сигурен ли си, че са тук? Какво те кара да мислиш, че са дошли за Великден?

— Нед се връща в „Рейвънскар“ за повечето големи празници, и ти го знаеш. Освен това Катлийн ме увери, че тя и Уил ще гостуват на семейството му.

— Сестра ни тук ли е? Защо не дойде в „Торп Манор“ като теб и семейството ти?

— Женена е за Уил, а той е приятел на Нед, освен това работят заедно, партньор му е и открай време са заедно… няма нужда да ти го казвам.

Невил не отговори.

Джони отвори вратата на колата и слезе. Извърна глава и подхвърли:

— Няма да се бавя. Опитай се да се отпуснеш. Моля те.

Невил кимна, но остана мълчалив.

Джони затвори вратата на автомобила и заобиколи къщата, решил, че ще бъде по-редно да влезе през предния вход. Да влезеш отзад и да изненадаш всички бе много делнично. Не искаше да започва с грешка.

Джони натисна звънеца и след секунди Джесъп отвори вратата.

— О, добър ден, господин Уоткинс — поздрави го икономът и отвори по-широко, за да го покани да влезе.

— Добър ден, Джесъп — отговори Джони и леко му кимна. — У дома ли е господин Деравенел?

— Господин Едуард е тук. Но всички излязоха, сър. Цялото семейство отиде да обядва в Скарбъро, включително и децата. Само мастър Ричард и господин Хаслинг останаха в къщата, сър.

„Има нещо странно“, помисли си Джони, докато следваше Джесъп към дългата галерия. Уил и Ричард бяха любимците на Нед, вярваха, че е безгрешен и естествено бяха тук, за да му правят компания.

— Ще отида да намеря господин Едуард, сър — извини се Джесъп и изчезна.

Джони се заразхожда из дългата галерия, спря и се загледа в голяма плоча на една от стените. Бе семейният герб на Деравенел: бялата роза на Йорк, подкова и слънце в целия си блясък, отдолу с готически букви бе изписан семейния девиз: Вярност навеки. Няколко мига остана неподвижен, стоеше пред плочата, разглеждаше герба и осмисляше мотото.

Тази сутрин галерията бе прекрасна, слънцето струеше през прозорците, миниатюрни прашинки кръжаха сред мощните слънчеви лъчи, които заливаха помещението. Обърна се и зарея поглед към блестящото Северно море.

Колко спокойно е тук, замисли се Джони и си припомни дните на детството му, когато играеха тук с братовчед си, най-скъпия му другар.

„Отново мир — каза си той. — Това искам да възцаря… мир в семейството. Край на всякакви дрязги, гняв и болка.“

Чу стъпки, обърна се и видя Едуард да се приближава. Отдавна не го бе виждал, но бе красив, както винаги. На двайсет и девет бе значително съзрял, самоувереността му бе нараснала, ако изобщо бе възможно. В очите на Джони изглеждаше по-чаровен от всякога.

— Здравей, Джони — тихо се обърна към него Едуард и като се доближи, протегна ръка. Бе изненадан, дори стъписан, но не го показваше.

Джони пристъпи напред, за да се здрависат, забелязал веднага, че очите на братовчед му са топли и гостоприемни и че устните му бяха готови да се разтегнат в усмивка.

От своя страна Едуард си каза, че Джони изглежда добре, съвсем както преди, само че излъчваше някаква сдържаност, сякаш нещо го възпираше.

Братовчедите си стиснаха ръцете и Едуард го подкани:

— Нека идем в библиотеката. Да наредя ли на Джесъп да ти донесе нещо за пиене?

— Не, благодаря — отговори Джони.

Двамата мъже спряха по средата на пълната с книги стая и се загледаха един в друг. Едуард първи заговори пак със същия тих глас:

— Как си?

— Добре, а както виждам, и ти си в цветущо здраве.

— Ходи ли до Йоркшир, или в града?

— Предимно бях на север.

— Ето защо не те срещам в Лондон.

Джони кимна, после се прокашля.

— Ще карам направо, Нед. Днес ти поднасям маслиновото клонче. Омръзнаха ми вечните дрязги и кавги в семейството, искам да изгладя отношенията между нас, наистина. Стига да е възможно.

— Бяхме толкова близки, ти и аз, Джони — отбеляза Едуард. Насили се да се усмихне. — Би било чудесно да върнем всичко, както си беше преди, съгласен съм.

— И аз чувствам същото — Джони усети как част от напрежението му изчезва. — Мислиш ли, че е възможно?

— Защо не. Само за нас двамата ли говорим? Или и Невил ще се включи в нашето… помиряване?

— Искам да бъдем пак трима — отвърна Джони. — Невил е отвън, чака в колата…

— Нищо подобно, тук съм — обади се от прага Невил.

Едуард и Джони обърнаха лица към него; и двамата бяха изненадани.

Едуард кимна.

— Братовчеде — промърмори той, без да откъсва очи от Невил, — защо не влезеш?

Невил прекрачи в красивата, стара библиотека, хвърли одобрителен поглед и подаде ръка на Едуард. Здрависаха се и Едуард се отдалечи, за да седне близо до прозореца, вгледан в морето.

— Е, с какво да започнем? — Джони отмести очи от брат си към Нед и отново ги прикова в Невил.

Настъпи мълчание.

Тримата стояха и се гледаха.

Най-накрая Невил заговори:

— Според мен трябва да започнем с извиненията. Последния път, когато се видяхме, ме обвини, че заговорнича да те сваля, Едуард. Направи грешка…

— Не е вярно! — изстреля в отговор Едуард и се поизправи на мястото си. — Искаше да поставиш Джордж на моето място в „Деравенелс“. Здраво се бе заловил за тая работа! — бе бесен, но се стремеше да обуздае гнева си.

— Само си въобразяваш! — викна Невил, а лицето му пламна. — Преди година отново ми се нахвърли, че съм уредил Джордж да се ожени за Изабел, бе убеден, че съм уредил тайната им венчавка в Гретна Грийн. Още една неоснователна нападка.

— О, я стига — възкликна Едуард. — Ти стоиш зад всичко това.

— Искат да се оженят още от деца, знаеш го.

— И колко удобно за теб, Невил. С Джордж като зет в задния си джоб имаш още един Деравенел, на когото да дърпаш конците.

— Абсолютни нелепици.

— Нищо нелепо няма. Прекалено добре познавам правилата на компанията. Само един Деравенел може да управлява „Деравенелс“. Проучих ги, преди да оглавя компанията.

— Изслушай ме! Аз те поставих на мястото, на което си днес. Ако не те бях подкрепил с всичката си енергия, богатство и опит, зная, че никога нямаше да успееш да стигнеш до поста управителен директор. Дори и да минат сто години.

— Признавам, че ми помогна. Винаги съм ти бил благодарен и безброй пъти ти се отплатих. Но постигнах много и сам. Изучих правилата на компанията, изчетох бележките на баща ми, заучих наизуст стотици страници, осведомих се за всяка дейност, как и къде се извършва и после се изправих пред борда. Изложих аргументите си. И спечелих. Не си ми подарил победата.

— Мога да повярвам, когато е нужно! — отсече Невил. — Ти защо не можеш?

— Вярвах. Има и нещо друго. Ти вкара вълк в кошарата. Луи Шарпентие. Домогва се до компанията, откакто започна да се пазариш с него. Години поред се мъча да го отблъсна. Навсякъде ни подлива вода, конкурира се с нас за фирми, които искаме да закупим, саботира ни. И то благодарение на теб, братовчеде! Забърка се и с клана Грант. Вероломен си. Ти ме предаде.

— Не е истина! — извика Невил, лицето му бе пурпурно от гняв.

Джони бе така смаян от внезапната буря, разразила се между двамата, че остана безмълвен. Изумен и стреснат, бе неспособен да се намеси. Раздвижи се, приближи се до брат си и постави ръка на рамото му, за да го възпре.

— Невил, за Бога, моля те, успокой се! Ако не внимаваш, ще получиш инфаркт.

— Добре съм, но тук нямам повече работа.

Джони погледна към Едуард и поклати глава; ясно му бе, че негодуванието на Едуард тлее от години и го разбираше, но съжали, че му даде воля точно в този момент.

— Има ли начин да започнем отначало? — примоли се той.

— Що се касае до мен, не — изрева Невил, завъртайки са пета. — Край. Казах ти, че няма смисъл — като вихър изскочи от библиотеката, като в устрема си едва не събори Ричард.

Джони хвърли към Едуард печален поглед и след като разпери ръце, се завтече след брат си.

Ричард влезе в библиотеката, последван от Уил. И двамата бяха пребледнели и потресени.

— За какво бе всичко това? — попита Ричард, вперил очи в Едуард.

— Джони се опитваше да се сдобрим. Опасявам се, че не и Невил.

Ричард поклати глава и предложи с треперещ глас:

— Нед, нека ги последваме, моля те. Да се опитаме да оправим тази каша.

В първия миг Едуард не помръдна от мястото си, после кимна.

— Какво има да губим? Да вървим след тях.

 

 

Даймлерът излезе от двора с конюшните и се устреми към портите на „Рейвънскар“, когато тримата мъже изскочиха от къщата.

Нед хукна подир колата, като викаше:

— Джони! Невил! Чакайте!

Уил и Ричард тичаха заедно с него, в един момент, обладан от прилив на енергия, Едуард ги изпревари и извика:

— Чакайте ни! Намалете!

Колата продължи напред, профуча през портала и запраши по пътя край скалите, движейки се с още по-голяма скорост.

Едуард и Уил я последваха. Ричард изостана, но скоро ги настигна, тримата се носеха напред почти един до друг. После Едуард закова на място и поклати глава. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, бореше се за глътка въздух, пот се стичаше по лицето му.

— Няма смисъл — успя да продума, докато пъшкаше, и избърса лице с носната си кърпа. — Не можем да ги настигнем. Имат преднина. Освен това не искат да спрат. Поне Невил.

Ричард, чиито гърди се издигаха и спускаха, изхриптя:

— Да се върнем и да вземем колата.

— Добра идея — съгласи се Уил, като извади носната си кърпа и попи лицето си. — Да отидем до „Торп Манор“, Нед. Да уредим тази бъркотия веднъж завинаги.

Когато Едуард не отговори, Уил го погледна и се намръщи. Видя как сянка на страх премина през лицето на приятеля му и разтревожено извика:

— Какво има?

— Джони кара прекалено бързо. Познавам пътя като собствената си длан. Наближават опасен завой… — Едуард не довърши изречението си. Стоеше вцепенен и гледаше с ужас как даймлерът сякаш излетя във въздуха, прелетя над скалата, преобърна се, докато падаше, и изчезна от поглед.

— Велики Боже! Да бързаме! — изкрещя Нед и се затича по пътя край скалите, последван от брат си и Уил.

И тримата бяха останали без дъх, когато стигнаха до завоя на пътя, Едуард разпери ръка, за да ги задържи далеч от края на скалата.

— Надолу са трийсет метра, дръпнете се назад — предупреди ги той. Предпазливо пристъпи по обраслия с трева ръб на скалата и надникна към прибоя.

Видя далеч под себе си даймлера, преобърнат на една страна. Тялото на Невил бе до него, но от Джони — ни следа. Сърцето на Едуард биеше така учестено, че му се струваше, че ще разкъса гърдите му, започна да го задушава страх. Разтрепери се, за момент му прилоша. Отстъпи назад, погледна към Ричард и Уил и промълви с дрезгав глас:

— Невил лежи на брега… не виждам Джони. Може още да е в колата.

Без да чака отговор, Едуард отново се затича към стъпалата, които тръгваха от ниската част на моравите и завиваха към плажа. Другите хукнаха след него, колкото сили имат.

Бягайки, падайки на всяка втора крачка, Едуард се запрепъва по стъпалата, след минути стъпи на чакъла и на часа забеляза Джони. Лежеше близо до преобърнатата кола; Невил бе на няколко крачки от него.

Нед видя, че Невил помръдна, затича се и коленичи до него. После осъзна, че това е вятърът, развяващ дрехата на братовчед му.

Едуард провери има ли пулс. Невил бе мъртъв. Лицето му бе окървавено, главата му стърчеше под неестествен ъгъл спрямо тялото. Едуард бе сигурен, че е строшил врата си, когато е бил изхвърлен от колата. Вгледа се в лицето на Невил, забеляза колко ясни бяха очите му, светли, както през целия му живот, чисти тюркоази. Такива неповторими очи, какъв забележителен човек. Нежно затвори очите му и се доближи до Джони.

Уил и Ричард коленичиха близо до тялото на Джони. Уил поклати глава.

— Няма пулс… отишъл си е — промълви Уил със сподавен глас, а лицето му бе мокро от сълзи.

Ридаещият Ричард вдигна поглед, когато видя брат му да се приближава.

— Надявах се, че Джони е още жив — промълви на пресекулки между хълцанията. — Разкопчах яката му. Виж, още носи медальона ти.

Едуард кимна, после едва чуто прошепна:

— Да пренесем Джони до Невил. Нека бъдат заедно.

След като поставиха телата едно до друго, Едуард падна на колене върху чакъла до неговия малък Рибчо и Уил и се помоли за загиналите. Горчиво плака за Невил и за това, което в миналото означаваха един за друг. Плака и за Джони, когото така обичаше.

Останаха още малко край мъртвите, никой не искаше да остави мъжете, заемали такава голяма част от живота им. Заобикаляше ги тишина. Сякаш светът бе замрял. Чуваха се само вълните, които се плискаха в брега и се отдръпваха, и крясъците на чайките, носещи се високо в облачното небе над Йоркшир.

 

 

Много по-късно, когато откараха с линейка телата в Скарбъро, Ричард намери Едуард да стои сам в развалините на крепостта.

Най-младият брат тихо попита:

— Нед, мога ли да вляза?

Едуард кимна. Лицето му бе сломено от скръб.

Без да отрони и дума, Ричард подаде на брат си медальона с бялата роза, който Джони докрай бе носил.

Пръстите на Едуард се сключиха около него; прибра го в джоба си. По-късно вечерта махна медальона си и постави около врата си този на Джони. Не го свали до края на живота си.