Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (18)

18.

— Толкова съжалявам, че вчера не успях да присъствам на обяда — заговори Уил Хаслинг, обърнал поглед към Едуард, който седеше срещу него във файтона. — Както ти обясних, наложи се да отида до Ланкъшър, за да се срещна с адвокатите на семейството. Заради завещанието, оставено от леля ми.

— Да, знам — отвърна Едуард, после добави. — Надявам се, че наследството е прилично.

Уил се засмя.

— Съвсем прилично, наистина, Нед. Направо щедро. Бях единственият й племенник и както ти споменах, тя така и не се омъжи, така че нямаше деца. Аз съм единственият й наследник. До снощи не успях да се върна в Лондон. Как беше обядът с Невил и Оливери?

— Мина много добре — отговори Едуард. — Този Еймъс Финистър ми направи много силно впечатление. Той е частният детектив, когото Невил използва. Според мен за нас ще се окаже незаменим. Вече е разровил доста мръсотия и най-важното открил е, че Хенри Грант е бил затварян в два приюта за душевноболни. Финистър е убеден, че Грант е напълно луд.

— Велики Боже! — възкликна Уил и се поизправи на седалката, на лицето му се изписа изумление. — Това действително е интересна новина и определено е в наша полза.

— Да, така е. Налага се Финистър да опита да се сдобие с медицинските картони. Както Оливери изтъкна, бордът на директорите на „Деравенелс“ ще се убеди в лудостта му само от тези документи. Ще искат доказателство, за да повярват.

— И все пак — възрази тихо Уил, — знаеш, че там гъмжи от негови поддръжници. Ще го защитават със зъби и нокти, ще направят всичко по силите си, за да го задържат на поста.

— Може и да не успеят да го постигнат — отвърна Едуард и подробно заразказва на Уил за обяда и всичко казано там. И за споразумението помежду им.

След като Нед престана да говори, Уил се облегна назад и се замисли, после поклати глава.

— Този Еймъс Финистър със сигурност ти е дал няколко смъртоносни оръжия — възможността за изнудване, разпространяване на зловредни слухове и тям подобни, но да се откраднат документите няма да е лесно.

— Невил ме увери, че ако някой е способен да го стори, това е Финистър. Или по-скоро някой от подчинените му. Останах с впечатлението, че са изпечени крадци.

— Е, определено разчитам на преценката на Невил. Между другото, съобщи ли му, че искам да работя в „Деравенелс“, след като победиш?

Едуард се разсмя.

— Виждам още една вярна душа, която не се съмнява в изхода от начинанието ни. Да, казах му и за него беше удоволствие. Дори сам се запитал дали смяташ да работиш за него, преди още да бе говорил с мен и му отговорих, че ще те попитам.

— Невил иска да работя за него? Мили Боже! Чакай, Нед, какво бих могъл да върша? — лицето на Уил Хаслинг изразяваше крайно недоумение.

— Предимно би могъл да бъдеш… мой весел другар — обясни Едуард. — Само дето няма да можеш да идваш с мен в „Деравенелс“. Обаче наистина държи да бъдеш до мен през останалото време. Влязла му е муха в главата, че не съм в безопасност, въпреки че Еймъс Финистър го увери, че в момента няма да посмеят да предприемат нещо против мен, поне физически. Финистър твърди, че пожарът в Карара и ужасната смърт на близките ни е привлякла вниманието към клана Грант. Много слухове се носят за трагедията, както и за тях самите. Слушай, Уил, на Невил му се струва, че не бива да се движа сам из града и смята, че си най-подходящия човек, който да бъде до мен.

— Но за това не е нужно да ми плаща, Нед! Със сигурност знае за дългогодишното ни приятелство.

— Разбира се, че му е известно. Предполагам, че е предложил да те назначи, понеже е допускал, че ти се налага да си изкарваш хляба.

— Вече не е необходимо, заради парите, които ми остави леля ми. Не е някакво огромно състояние, Нед, но стига да водя достатъчно охолен живот, а и баща ми все още ми дава скромна издръжка.

Едуард кимна и бързо заговори:

— Надявам се, че не си се обидил, задето ти предлага пари.

— Не ставай глупав, впрочем отговорът ми е да. Естествено ще бъда твой приятен компаньон, но то не е работа, а истинско развлечение.

И двамата млади мъже се засмяха, после изражението на Уил се промени, когато заяви със сериозен тон:

— Бъди сигурен, че ще те браня. С цената на живота си. И то винаги. Защото, също като Невил, се опасявам, че ония от Грант ще ти посегнат по някакъв начин. А не желая най-близкият ми приятел да умре… искам го жив.

Едуард кимна и отправи към Уил малко кисела усмивка.

— И приятелят ти иска да си остане жив, мога да те уверя — за миг настъпи мълчание, преди Нед да продължи: — Определено се радвам, че майка ми реши да дойдат в Лондон, безпокоях се за тях, особено за децата. Много по-спокоен ще бъда, ако са при мен на „Чарлс стрийт“. При все че в „Рейвънскар“ са в пълна безопасност, поради местоположението си къщата е добре защитена, а местните са ни верни. И все пак тревожа се за тях, че са там без мен.

— Разбирам те, Нед, човек никога не може да бъде сигурен — въздъхна Уил. — Не знаеш какво може да те сполети — погледна за миг през прозореца и наново насочвайки тежкия си поглед към Едуард, попита: — Допускаш ли, че майка ти се страхува? Затова ли днес пристига в града? Мислиш ли, че се чувства уязвима в „Рейвънскар“?

— Не, говоря съвсем откровено. Убеден съм, че винаги се е чувствала в безопасност там, но от това, което снощи ми каза по телефона, разбирам, че й е самотно в Йоркшир без баща ми. Освен това преди време бе наела Джон Пенингтън да преподава на момчетата, а Пердита Уилис за гувернантка на Мег през следващите няколко месеца. По тези причини иска да се върне в Лондон. Имай предвид, Уил, липсвам на всички.

— Правилно постъпва, че се връща и самият аз се чувствам по-спокоен, когато всички сте на едно място — сподели Уил, после възкликна: — Я виж, пристигнахме, Нед, ето я гара „Кинг Крос“!

Миг по-късно двамата слизаха от файтона. Суинтън, икономът излезе от друг файтон и се приближи към Едуард и Уил.

— Ще отида да наема няколко носачи, сър — заяви Суинтън. — Госпожа Деравенел ми съобщи, че багажът ще е много.

Едуард кимна.

— С господин Хаслинг ще отидем до бариерата и ще чакаме там, Суинтън.

— Чудесно, сър.

С широки крачки Едуард и Уил забързаха през гарата към перона, където през следващите десетина минути щеше да спре сутрешният влак от Йорк.

Беше студен неделен следобед и двамата мъже бях плътно загърнати в тежките си зимни палта и вълнени шалове. И двамата, високи, красиви и добре облечени, изпъкваха сред тълпата и на Уил изведнъж му дойде на ум, че Едуард Деравенел би се откроявал навсякъде поради ръста, външността си и златисто червеникавата си коса. „Как да го направиш невидим“, запита се той. Отговор нямаше. А знаеше нещо, което от известно време не му даваше мира.

Добре съзнаваше, че когато битката между братовчедите започне, Нед ще се превърне в подвижна мишена. Колко странно бе да мисли за убийства — живееха в цивилизована държава, в културен век — и все пак му бе ясно, че са се отприщили тъмни сили. Дори Сесили Деравенел бе казала същото на Едуард.

От всички в семейство Деравенел Едуард бе най-уязвим, понеже бе в състояние да заеме председателското място и да оглави компанията, докато двамата му братя бяха прекалено млади, още малки момчета. „Той е истинската заплаха за клана Грант“, помисли си Уил и косъмчетата на тила му настръхнаха.

„Господ да ни бъде на помощ, когато се започне“, каза си приятелят на Нед и мислите му препуснаха, докато се чудеше как би могъл да го опази. В момента нямаше очевиден начин, освен ако не го обградеше със стена от телохранители, което Нед нямаше да допусне. За разлика от Невил, който дори щеше да им плати.

Едуард прекъсна галопиращите мисли на Уил.

— Снощи ходих в „Белсайз парк“ с надеждата да видя Лили — сподели той. — Икономката ми съобщи, че е заминала за провинцията в края на седмицата. При Вики в Кент ли е, Уил?

— Да, там е. Възнамеряваха да се върнат утре.

— Надявам се да не ми се сърди, нямах възможност да я посетя миналата седмица, бях прекалено зает в „Деравенелс“.

— Вчера остави ли й бележка?

— Да.

— Тогава тя ще се радва, Нед — Уил погледна приятеля си и каза приглушено: — Наистина те обича.

— И аз я обичам.

— Но това доникъде няма да доведе. Как би могло?

— Съвсем доникъде, Уил. Но действително искам да продължа да се срещам с нея, поне засега. Носи ми огромна утеха.

— Понякога на всички ни е нужна — съгласи се Уил.

В същия миг свирката на влака пропищя и влакът от Йорк с пухтене се зададе по железопътната линия, прогърмявайки по посока на бариерата на пети перон, където чакаха двамата мъже.

Едуард забеляза, че Суинтън, когото двама носачи следваха по петите с колички за багаж, се отправя надолу по перона и след няколко минути през стелещите се кълбета пара и пушек зърна майка си. Бе елегантно облечена в черно, около нея бяха братята и сестра му. Видя я да поздравява Суинтън и я загледа как показва кои куфари и сандъци да разтоварят и наредят на перона.

Миг по-късно двамата му братя забелязаха, че ги чака и като хрътки хукнаха по перона. Момчетата се втурнаха към него, както и към Уил, и двамата неочаквано се озоваха в прегръдките на детските ръце. После се приближи Мег, красива и спокойна, последвана от майка им, която му се усмихваше.

 

 

Едуард почука на вратата на салона и зачака, прекрачи прага чак когато майка му се обади:

— Влез, Едуард.

Седнала зад малкото си, бъбрековидно бюро до еркерния прозорец, хвърли поглед към него, докато той затваряше вратата зад себе си.

— Най-сетне се възцари мир! — възкликна тя, поклати глава и въздъхна. — Струваше ми се, че Джордж няма да спре да бръщолеви, а Уил никога няма да си тръгне.

След като се приближи към нея, Едуард седна на стола с лице към писалището и отвърна:

— Да, Джордж бе необичайно словоохотлив, а ако Уил прекали с гостоприемството ми, вината е у мен, майко. Всъщност го поканих да пие чай с нас, но някак изтървах положението и гостуването му се проточи, а и се опасявам, че той стана прекалено шумен. Извинявай — проучи лицето й за миг, след това тихо попита: — Не ти ли е добре?

Сесили Деравенел му хвърли дълъг, озадачен поглед и се намръщи.

— Чувствам се прекрасно, Нед, благодаря ти. И моля те, не ме разбирай погрешно, харесвам Уил — не, нека се поправя, обичам го — и много добре знаеш, че от години е като член на семейството. Единствената причина да проявя подобно нетърпение бе, защото исках да остана насаме с теб, а ти не можеше да се откъснеш от децата и приятеля си.

Той се разсмя.

— Да, братята ми ме бяха полазили като котенца майка си.

Тя се усмихна, обичта й към най-големия й син се изписа на цялото й лице. Сесили се облегна напред и настойчиво вторачи в него нежните си сиво-сини очи, толкова подобни на тези на Ричард.

— Поводът да пристигна в Лондон днес, вместо след няколко седмици, бе да те видя, Нед, и да ти донеса това — тя потупа малко, увито в коприна пакетче, оставено на писалището.

— Какво е това? — любопитно попита той, докато оглеждаше червеното вързопче.

— Прословутият изчезнал бележник — отговори тя с тържествуваща нотка в гласа.

— Не мога да повярвам! Убеден бях, че е загубен завинаги! Как изобщо го откри? Къде беше? — Вълнението му ясно личеше, сините му очи заблестяха.

— В тайника на свещеника.

— Тайникът на свещеника. Има тайник за свещеници в „Рейвънскар“?

— Да, има — отговори тя и му заразказва какво се случи предния ден, разкривайки му историята на старото скривалище. Когато свърши, разви червения копринен шал, подаде му бележниците и добави: — Съществува още един тефтер, Нед, изписан с набързо водени бележки от баща ти. Разясняващи много неясноти, бих казала, и за теб — далеч по-полезен от другия.

Озадачен от думите й, той пое двата подвързани с черна кожа бележници, и попита:

— Но защо е така? Имам предвид, че Оливери ми каза, че носът на баща ми все бил забоден в тефтера му.

— Навярно е било истина, но само баща ти би разбрал написаното. Аз не мога. Пълен е с цифри, наглед напълно безсмислени. Обаче вероятно Оливери ще ги разгадае или може би самият ти. През годините баща ти надълго и нашироко ти е разказвал за „Деравенелс“.

— Да, но никога не е споменавал цифри, майко — Нед отвори по-малкия бележник и го зачете, прелисти няколко страници, после поклати глава. — Разбирам какво искаш да кажеш, също съм объркан. Наистина тук-там има изречения, но и представа нямам за значението им. О, ето тук има ред с някаква фраза. Написал е следното: „Налага се да говоря с моя компадре^[1] за две и единайсет.“ — Едуард вдигна поглед, взря се в Сесили и повдигна рамене. — Какво, за Бога, може да означава?

— Нямам абсолютно никаква представа, Нед. Вчера, докато четях това изречение, се запитах възможно ли е Оливери да е въпросният компадре.

— Нищо чудно. Все трябва да е някой, нали така. Обаче даваш ли ми разрешение да покажа тефтера на Оливери?

— Разбира се. И, както споменах, убедена съм, че вторият бележник е много по-важен и ще ти помогне да постигнеш целите си.

Едуард неспокойно скочи и се отдалечи от бюрото, видимо развълнуван от находката и нетърпелив да се потопи в съдържанието й. На вратата се обърна.

— Благодаря ти, че донесе тефтерите в Лондон, майко, и то така скоро.

— Стори ми се най-безопасният начин да ги получиш.

 

 

Едуард взимаше по две стъпала наведнъж, устремен към стаята си. Веднъж озовал се вътре, заключи вратата, за да не го смущават по-малките му братя. Бяха толкова развълнувани, така щастливи, че го виждат, че очакваше единият или двамата да се появят на вратата. Радваше се, че са тук, в Лондон, бе силно привързан към тях, но в този момент искаше да остане сам, трябваше му спокойствие и тишина, за да прочете бележника, който приличаше на дневник. От казаното от майка си, от изражението на лицето й и интонацията на гласа й се убеди, че дневникът съдържа сведения за „Деравенелс“, Хенри Грант и сподвижниците му и за Марго Грант. Известно му беше колко мразеше Сесили ланкъшърския клан — узурпаторите, както ги наричаше с огромна горчивина.

След като се настани край огъня, Едуард остави дневника на пода и започна да прелиства страниците на бележника. Редове цифри, страница след страница; тук-там кратък коментар, който изглеждаше безсмислен, макар да осъзна, и то бързо, че явно се отнася до тях. Числата две, единайсет, трийсет и едно и двайсет и девет често се повтаряха. Неспособен да разшифрова бележника като не разбираше смисъла на числата, Едуард нетърпеливо го остави на една масичка и се наведе да вземе дневника.

След като набързо прегледа няколко страници, се облегна и се върна в началото на набързо водените от баща му бележки.

В горната част на страницата липсваше дата, така че нямаше представа кога е започнал записките си, освен дето състоянието на дневника говореше за историята му в известна степен. Мастилото не бе избледняло, белите страници шумоляха като нови.

Едуард зачете, изпълнен с нетърпение и известно безпокойство.

„В безизходно положение съм. Не зная как да постъпя с Марго Грант. По-проклета е от всякога и ме е страх за Хари. Братовчед ми не е лош човек, нито е зъл като съпругата си. Всъщност Хари е една бедна душа, губеща почва под краката си. Като млади бяхме добри приятели, прекарвахме толкова време заедно и аз не само му бях верен, но и предан братовчед, негов близък приятел, както и той на мене.

Бедата на Хенри е, че открай време е крайно благочестив, въртеше се около свещениците, набожен до немай-къде, с желание да общува с духовници и да ги слуша, да следва съветите им. Освен това обичаше да ходи на църква и да изучава библията. Мислите му бяха все насочени към Бога, не към търговията и продължава да е така. «Деравенелс» всъщност никога не е означавала нищо за него. Нито пък сега. О, да, беше и все още е горд, че е председател, че седи на мястото, принадлежало някога на баща му и дядо му преди него. Но не желае да управлява компанията, не може да я ръководи и съзнава, че е неспособен за тази работа. Ето защо го наричам стопанин, нехаещ за земята си.

Той е безличен, разсеян и мързелив; любимото му занимание е да размишлява за Бог и така оставя французойката да му върши работата или най-малкото позволява й да дава разпореждания на Джон Съмърс и Джеймс Клиф. Те са й предани, но не следват указанията й. Пренебрегват заповедите й. Прекалено умни и безскрупулни са, особено Съмърс. Прилича на покойния си баща, като него е красив, представителен и интелигентен. И амбициозен. Стреми се към все повече власт, зная го.

Безпокоя се за Хари, понеже не й подхожда, нито с тях е лика-прилика. Умът му не е на мястото си, сигурен съм. Придобитото му слабоумие се е завърнало, болестта го е направила негоден още преди години. В продължение на дванайсет месеца бе като зомби; блуждаеше наоколо сякаш в кататонично вцепенение или в транс. Докато не го вкараха за лечение в клиника за душевно болни. Но излъгаха всички нас в компанията, съобщиха ни, че се е оттеглил в религиозно уединение.

Дълго преди брака си с французойката ме определи за свой наследник, защото му бе напълно ясно, че по право това се пада на мен, а бордът ме помоли да поема поста му, докато отсъства. Заключен в тапицирана килия. Така и сторих. Изпълнявах задълженията си съвестно. После ненадейно той се върна. Бе се възстановил забележително добре. И аз му отстъпих мястото, както бе единствено правилно.

Няколко дни по-късно тя роди сина си Едуар. Нейният наследник. Но бе ли наследник и на Хари? Наистина ли бе и негов син? Съмнявам се, мнозина — също. Хари Грант винаги е бил монах, живееше като такъв. Открай време. А и датите даваха повод за подозрения. Всички говорят за това.

Никога не съм й бил враг, поне не и в началото. Но тя винаги се отнасяше враждебно с мен и години поред бе непочтена и злонамерена към мен и близките ми. Успя да ме превърне в неин неприятел. Каква глупачка!

Боя се за Хенри, безпокоя се за бъдещето му. Тя има такива амбиции. За сина си. За себе си. За Джон Съмърс.

Нямам доказателство, но съм сигурен, че нощем е топлел леглото й, както и покойният му баща преди него. И положително синът й е негов полубрат. Значи Едуар няма и капка кръв от рода Деравенел? Така ли излиза?“

Едуард се облегна, постави бележника на коляното си и се загледа в пламъците, а мислите му се вихреха като торнадо.

Първо на първо, баща му потвърждаваше казаното от Еймъс Финистър, че Хенри Грант е бил в лечебница за душевноболни. Е, поне веднъж според този дневник. Но не твърдеше ли баща му, че братовчед му открай време е бил луд като шапкар^[2]… умопобъркан, тази бе изобличаващата дума, употребена от стария Деравенел.

Едуард отново започна да чете, но разбра, че по-нататък баща му пише само за „Рейвънскар“ и силната си обич към дома на предците си.

Набързо прехвърли страниците, нетърпелив да узнае какво е искал да каже, но и горящ от желание да стигне до по-важни факти.

Изведнъж я видя — нова тема на нова страница, а датата бе написана съвсем ясно: първи септември 1902. Почти преди година и половина.

Стиснал здраво дневника, Едуард бързо прочете написаното; още от първия ред усети тръпка на очакване и вълнение.

„Взех решение. Възнамерявам най-сетне да предприема нещо. Ще събера всичките си бележки, записки, водени от години, и ще подготвя казуса си. Налага се да го представя пред борда на директорите. Много, много отдавна предшествениците ми приели ново правило: всеки директор на «Деравенелс», било член на борда или младши ръководител, има право да представи доказателства в случай на сериозна несправедливост, извършвана в компанията. Както с мен. Имам оплакване срещу Хенри Грант. Допуска «Деравенелс», една от най-големите търговски компании в света, да бъде съсипана. От един умопомрачен. Имам доказателство. Ще го използвам. Ще отстоя своето. Ще взема каквото ми се полага. Не могат да откажат да ме изслушат. Мое право е като директор, също и като носител на името Деравенел, което е дори по-важно. Ще се преборя с тях. Надявам се да спечеля. Мисля, че ще победя. Бордът е длъжен да не взима ничия страна и членовете му го знаят; вярвам, че са достатъчно безпристрастни, за да помогнат на правдата и честността да възтържествуват. Трябва да намеря своето копие от правилата на компанията; всички документи са важни. За да защитя гърба си. Бордът няма да откаже на молбата ми да говоря, но винаги е по-добре да си подготвен.“

В съзнанието на Едуард не остана и сянка от съмнение, че баща му го е снабдил с мощни оръжия, за да се бори с клана Грант: първо, бе потвърдил, че Грант не е с всичкия си и не е в състояние правилно да ръководи компанията. Едуард достатъчно познаваше правилата й, за да знае, че „Деравенелс“ при никакви обстоятелства не можеше да бъде управлявана от „заместници“, както майка му имаше обичай да нарича обкръжението на Грант. Това, от една страна, а освен това съществуваше правилото на компанията, даващо право на всеки директор да се обърне към борда.

Очевидно баща му не бе успял да изпълни плана си. Но той щеше да го стори. В името на Бога, щеше да го направи.

Едуард продължи да чете дневника още един час и намери още много сведения, които можеха да им бъдат от полза. Но що се касаеше до него, бе открил най-важното.

 

 

По-късно същата вечер Едуард и майка му обсъдиха дневника на баща му. И двамата се съгласиха, че сега той е мощно оръжие в ръцете им.

Тя обеща да намери старите документи, сред които се намираха правилата на компанията, а той й разказа всичко за Еймъс Финистър и откритията му.

Заедно изградиха плана си.